«Поларис»

Полярната звезда грее с тайнствената си светлина в северния прозорец на стаята ми. Тя пламти през всички тези адски часове на пълна тъмнота. И в тази есенна нощ от годината, когато северните ветрове проклинат и свистят, и червенолистите дървета в тресавището мърморят едно на друго в малките часове на нощта, под рогатия полумесец на луната, аз седя до прозореца и наблюдавам тази Звезда. От високото се спуска блестящата Касиопея, докато часовете тягостно се нижат, и докато Голямата Мечка се подава тромаво иззад люлеещите се под напора на нощния вятър и обгърнати от блатна пара дървета. Точно преди зазоряване червеното око на Арктурус просветва над гробището върху ниския хълм, и Косите на Вероника трептят необяснимо далеч в мистериозния Изток; и пак, Полярната Звезда хвърля своето зло сияние от отреденото й място на черния небосвод, премигвайки бясно като побъркано око, което наблюдава и което сякаш иска да предаде някакво странно съобщение, но може само да си спомня, че някога е имало съобщение, което да предаде. Понякога, когато небето е облачно, мога да заспя.

Добре си спомням нощта на великата Аврора, когато над блатото заблестя страховитата и демонична светлина. След сиянието дойдоха облаците, и тогава заспах.

Под лунния полумесец го съзрях за първи път. Застинал и сънлив, градът лежеше върху странно плато в падина, заобиколена от странни планински върхове. Стените и кулите му бяха от мъртвешки мрамор, както и колоните, куполите и площадите му. По мраморните улици имаше мраморни стълбове, в чиито горни половини бяха издълбани образите на мрачни брадати мъже. Въздухът бе горещ и нямаше и полъх, а горе на десет стъпки от върха, проблясваше наблюдаващото око на Полярната Звезда. Дълго се взирах в този град, но денят не идваше. Когато червеният Алдебаран, който мъждукаше ниско в небето, но не залязваше, се бе придвижил на четвърт от пътя си в хоризонта, видях светлини и движение в къщите и по улиците на града.

Фигури с причудливи роби, но с на пръв поглед познати и благородни осанки, се разхождаха по площадите под светлината на лунния полумесец, и разговаряха мъдро на език, който разпознавах, въпреки че не бе от тези, които някога бях чувал. И когато червеният Алдебаран бе прекосил половината от астралния си път по хоризонта, мракът и тишината настъпиха отново.