«В капан»

В нощта, в която се случи това, виелица връхлетя всички североизточни области. Живите същества, дръзнали да излязат от убежищата си, бяха нападани от мрака и бурята.

Снегът заваля на смрачаване, когато след посещение в кабинета на лекаря госпожа Ласитър шофираше към дома си. Пухкави снежинки се сипеха от оловносивото небе и падаха право надолу през ледения, неподвижен въздух. Вече бяха изминали около осем километра, когато от югозапад нахлу остър вятър и заграби и заподхвърля снежинките пред фаровете на джипа.

Зад Мег, седнал настрани на задната седалка, за да придържа натежалия си от гипса крак, синът и Томи въздъхна:

— Ще пропусна всички пързалки.

— Още е ранна зима — отвърна майка, му, — Ще се възстановиш, преди да настъпи пролетта, и ще имаш време да се порадваш на снега.

— Може би — рече синът и.

Беше си счупил крака преди две седмици и на контролния преглед преди малко доктор Джаксън им беше казал, че Томи трябва да остане в гипс още шест седмици. Счупената кост беше раздробена — „малка, но неприятна фрактура“, която бе стегната допълнително и затова щеше да отнеме повече време да се възстанови.

— Но, мамо, в живота има толкова малко зими. Не ми се иска да пропилея тази.

Мег се усмихна, погледна в огледалото за обратно виждане и каза на сина си:

— Ти си само на десет години, миличък. В твоя случай зимите, които ти предстоят, са безброй — или поне са много.

— Не е така, мамо. Скоро ще постъпя в колеж, което означава учене и никакво време за забавления…

— Та това е едва след осем години!

— Ти все повтаряш, че колкото повече остаряваш, толкова по-бързо минава времето. И след колежа ще си намеря работа, а после ще се появи и семейство, което да издържам.

— Повярвай ми, каубой, времето не бърза, докато не станеш на трийсет.

Въпреки че обичаше да лудува като всяко десетгодишно момче, понякога Томи ставаше твърде сериозен. Беше си такъв още от бебе, но след смъртта на баща си преди две години стана много по-замислен.

Мег спря на последния светофар в северната част на града на около десетина километра от фермата им. Пусна чистачките, които пометоха сухия сняг от стъклото.

— На колко години си, мамо?

— На трийсет и пет.

— Леле, наистина ли?

— Говориш така, сякаш съм бабичка.

— Имаше ли коли, когато си била на десет?