«Гръмотевичният дом»

Когато се събуди, помисли, че е ослепяла. Отвори очи и видя единствено лилава тъмнота — злокобни и безформени сенки се движеха сред други сенки. Но преди да изпадне в паника, мракът отстъпи мястото си на бледо сияние, което постепенно се превърна в бял таван.

До носа й достигне мирисът на чисти чаршафи, на антисептични и дезинфекциращи препарати, на спирт за разтриване.

Обърна глава и болката в челото я прониза като че ли бяха опрели електрически проводници в слепоочията й. Изображението пред очите й моментално се разфокусира. Когато погледът й се проясни, откри, че е в болнична стая.

Не можеше да си спомни кога е постъпвала в болница. Дори не знаеше коя е тази болница и в кой град се намира.

Какво ли ми има?

Вдигна странно немощната си ръка, постави длан над веждите си и откри, че половината от челото й е бинтована. Косата й също бе необикновено къса. Досега не беше ли я носила по-дълга?

Не й достигаше сила да задържи ръката си вдигната и я остави да падне върху завивките.

Затвори очи с убеждението, че всичко това е сън. Когато ги отвори отново обаче, болничната стая си стоеше на същото място все такава — бял таван, бели стени, покрит със зелени плочки под, бледожълти пердета, които висяха от двете страни на големия прозорец. Зад стъклата се виждаха някакви борове или ели, а зад тях — облачно небе с малко синева тук-там. Имаше и друго, незаето легло — беше сама в стаята. Страничните преградки на леглото й бяха вдигнати, за да не падне на земята. Чувстваше се безпомощна като бебе в детско креватче.

Осъзна, че не знае как се казва. Нито на колко години е. Нито каквото и да е за себе си.

Направи опит да разсее белите пространства в съзнанието си, да ги махне и да върне спомените си, но напразно. Страхът прободе стомаха й като ледени иглички. Направи още по-сериозен опит да си спомни, но пак не успя.

Амнезия. Мозъчно увреждане.

Тези ужасни думи я удариха като чук. Явно бе претърпяла злополука, от която е пострадала главата й. Хрумна й, че я очакват постоянни мозъчни смущения, и това я накара да потрепери.

Изведнъж, без да го очаква и без да се е стремила към това, си спомни името си. Сюзан. Сюзан Торнтън. И беше на трийсет и две години.