На Гари и Зов Карамардян за тяхното безценно приятелство, защото са хора, които превръщат живота в радост за другите, и защото ни дадоха дом, когато бяхме далеч от родината.
Решихме идната седмица да се преместим при вас завинаги!
ПЪРВА ЧАСТ В странно море Всички ний сме пътници, бродещи в тъма,с билети, уредени на скъпа цена —неизвестна, но непосилна за нас.И това странстване на пейзаж след пейзаж —загадъчен, причудлив, нереален —ни кара в чувствата си да се колебаем.След смъртта пътешествие няма,съдържащо от живота тайна по-голяма.„Книга на преброените тъги“ Колебливо потрепва край менна съдбата паяжината езотерична.Но установявам някой ден,че прегръдката й е челична.„Книга на преброените тъги“ 1.Спенсър Грант мислеше за жената и изпитвайки силно безпокойство, шофираше в дъждовната нощ. Търсеше червената врата. Бдителното му куче седеше до него и мълчеше. Дъждът барабанеше по покрива на колата.
Бурята дойде откъм Тихия океан и се разрази без гръмотевици, светкавици или вятър в края на мрачния февруарски следобед. Беше по-скоро ръмеж, отколкото проливен дъжд и сякаш изми цялата енергия на града. Лос Анджелис и покрайнините се превърнаха в метрополия без строги очертания и облик. Сградите се сляха, уличното движение се влачеше лениво и улиците се стопиха в сива мъгла.
Спенсър спря на светофара. Плажовете на Санта Моника и тъмният океан се намираха от дясната му страна.
Роки, куче от смесена порода, голямо почти колкото лабрадор, с любопитство изучаваше пътя. Когато пътуваха с форда, Роки понякога надничаше през страничните стъкла и гледаше пейзажа, макар че повече го интересуваше онова, което беше пред тях.
Дори когато се возеше в багажното отделение, зад предните седалки, кучето рядко поглеждаше през задното стъкло. Плашеше се, като наблюдаваше как гледката се смалява. Вероятно му ставаше лошо от движението, затова предпочиташе пътя насреща.
А може би Роки свързваше с миналото смаляващата се магистрала зад тях. Кучето имаше основателна причина да не мисли за миналото.
Както и Спенсър.
Докато чакаше зелената светлина, той замислено потърка белега — навик, изразяващ безпокойство, така както друг човек би прехвърлял зърната на броеница. Допирът до белега го успокои, вероятно защото му напомни, че бе оцелял след най-големия ужас, който бе преживявал, и животът не криеше повече изненади, достатъчно зловещи, за да го погубят.
Комментарии к книге «Тъмните реки на сърцето», Дийн Кунц
Всего 0 комментариев