«В стаята на смъртта»

Тук царуваше смъртта. Флечър го разбра още щом вратата се отвори. Подът беше покрит с неугледни сиви плочи. Върху захабената бяла каменна облицовка на стените тук-там се виждаха по-тъмни петна, може би кръв — в стаята несъмнено се бе проляла доста кръв. Крушките на тавана бяха защитени с метални решетки. Насред стаята имаше дълга дървена маса, зад която седяха трима души. Отпред беше поставен празен стол, който очакваше Флечър. До стола стоеше количка. Предметът върху нея беше покрит с платнище като недовършена скулптура в ателиета на ваятел.

Флечър беше завлечен до предназначения за него стол. Малко се олюляваше в желязната хватка на охраната, но нямаше нищо против. Ако изглежда по-замаян, отколкото е в действителност, по-зашеметен и по-неадекватен, толкова по-добре. Оценяваше шансовете си да се измъкне от това подземие в Министерството на информацията като едно на трийсет, може би дори това бе твърде оптимистична оценка. Във всеки случай нямаше намерение да ги намали допълнително, давайки си вид на човек, който е дори мъничко нащрек. Подутото око, подпухналия нос и разбитата долна устна може и да му помогнат в това отношение, както и засъхналата кръв с формата на козя брадичка. В едно бе сигурен: ако той излезе от тази стая, това ще означава смърт за останалите — охраната и тричленния трибунал на масата. Флечър чеше журналист и никога не бе убивал нещо по-голямо от стършел, но ако се наложеше да отнеме човешки живот, за да излезе от тази стая, щеше да го направи. Представи си сестра си, отгледана в усамотение за пост и молитва. Представи си я как плува в река с испанско име. Представи си слънчевата светлина, която позлатява речните води по пладне — неспокойна светлина, която блести ослепително. Стигнаха до стола. Охраната го блъсна да седне и Флечър едва не се спъна.