«Камионите»

Наричаше се Снодграс и по лицето му личеше, че се кани да направи нещо необикновено. Очите му бяха облещени, бялото им лъскаше като на куче, готово да налети на бой. Двете хлапета, които нахълтаха в паркинга със стария си фюри, се опитаха да го разубедят, но той беше навирил глава, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Закръгленото му шкембенце беше пристегнат в хубав, малко поизлъскан на седалището костюм. Беше търговски пътник и притискаше до гърдите си чантата с мостри като заспало кученце.

— Опитай се пак да пуснеш радиото — каза шофьорът, седнал на бара.

Барманът, който обикновено приготовляваше аламинутите, сви рамене и включи апарата. Превъртя по цялата скала, но до ушите ни достигна само слабо пропукване, причинено от атмосферните смущения. Шофьорът запротестира:

— Не трябваше да бързаш, може да си пропуснал някоя станция.

— Как не — отвърна готвачът. Беше възрастен чернокож с добродушна усмивка. Изобщо не обърна внимание на шофьора, а продължи да се взира през панорамната витрина, която заемаше цяла една стена на ресторантчето.

На паркинга се бяха разположили седем-осем тежки камиона: моторите им работеха на малки обороти, сякаш мъркаха гигантски котки. Имаше няколко „Мака“, един „Хемингуей“ и четири-пет „Рео“: камионите с ремаркета, пътуващи из цялата страна, с куп регистрационни номера и късовълнови антени отзад.

Колата на хлапетата лежеше преобърната на покрива си, след като беше издълбала в чакъла дълбоки дъгообразни следи. Приличаше на неузнаваема купчина желязо. На входа на паркинга стоеше смазан кадилак.

Собственикът му се блещеше през пропуканото стъкло като риба на сухо. На ухото му висяха очила с рогови рамки.

Посред паркинга лежеше момиче в розова рокля. То беше изскочило от кадилака и се бе впуснало в лудешки бяг, щом разбра, че колата ще се сблъска, но шансовете му бяха равни на нула. Гледката беше ужасяваща, въпреки че момичето лежеше ничком. Над тялото му кръжаха облаци мухи.

Преди около час някакъв стар форд комби бе изтласкан през перилата на отсрещната страна на шосето. Оттогава не бе минала никаква кола. Бариерата на магистралата не се виждаше от ресторанта, а телефонът не работеше.

— Не трябваше да бързаш — протестираше шофьорът. — Трябваше да…