«Колорадеца»

На Дан Дж. Марлоу, автор на „Името на играта е смърт“, най-твърдата в жанра — с възхищение

След като реши, че няма да изкопчи нищо интересно от двамата старци, с които се изчерпваше цялата редакция на „Уикли Айлендър“, репортерът от „Бостън Глоуб“ си погледна часовника, видя, че ако побърза, ще хване ферибота за континента в един и половина, благодари им за отделеното време, остави на масата няколко банкноти, затисна ги със солницата, та силният крайбрежен вятър да не ги отвее, и забързано се спусна по каменното стълбище от терасата на „Сивата чайка“ към Пристанищната улица и градчето долу. Освен някой и друг нехаен поглед към бюста й, почти не обърна внимание на младата жена, която седеше между старците.

Когато човекът от „Глоуб“ си тръгна, Винс Тийг се пресегна и измъкна парите, две петдесетачки, изпод солницата. И с доволен вид ги пъхна в джоба на старото си, но здраво туидово сако.

— Какво правиш?! — попита Стефани Маккан; знаеше, че той обича да шокира „младите й кокали“, както се изразяваше (всъщност и двамата обичаха), обаче в този случай не успя да скрие удивлението си.

— На к’во ти прилича? — Винс изглеждаше по-доволен от всякога. След като парите потънаха вътре, той приглади капака на джоба си и лапна последната хапка от омара си. После избърса устни с книжната салфетка и ловко подхвана найлоновия лигавник за раци на заминалия си репортер от „Глоуб“, понеже поредният повей на соления бриз се опита да го отмъкне. Ръцете му бяха почти уродливо разкривени от артрит, но въпреки това си оставаха светкавично бързи.

— Прилича ми на това, че току-що прибра парите, които господин Хантари остави, за да си платим обяда — каза Стефани.

— Амчи, да, точно око имаш, Стеф — съгласи се Винс и намигна на другия мъж на масата, Дейв Боуи, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст, но всъщност беше двайсет и пет години по-млад. Въпрос на снаряжение, което ти се пада от лотарията, така твърдеше Винс — ползваш го, докато тръгне да се поврежда, и междувременно го кърпиш, когато се налага; беше сигурен, че накрая това време се струва даже на доживелите сто години, колкото се надяваше да стигне и той, не повече от кратък летен следобед.

— Ама защо?

— Да не те е страх, че ще направя бомба и после ще трябва да плаща Хелън?

— Не… Коя е Хелън?