«Тъмната кула»

Този, който говори, без да слуша, е ням

Следователно, Верни читателю,

тази последна книга от цикъла

за Тъмната кула, е посветена на теб.

Дълъг живот и приятни нощи!

Нима не чувах? Та шумът бе титаничен,

и все по-силен ставаше; в ушите

ми прозвънтяха гръмко имената

на всичките ми паднали другари,

а жребият им тежък, безвъзвратен

вековната си скръб връз мен стовари.

И ето че съзрях ги — тук, край мене

по склоновете бяха наредени

последния останал жив да зърнат

очите им… Рога старинен вдигнах,

до устните си в миг го долепих

и възвестих:

„Чайлд1 Роланд Кулата достигна“.

Роден съм

с револвер в ръката.

Дойде часът

на сетната разплата.

В какво се превърнах?

Изгубих всички другари —

всеки предан приятел

си отива накрая.

Ако искаш, ела

в гнусните ми владения —

да дарявам със болка

е мойто умение.

Навремето татко Дон Калахан беше католическият свещеник на градче, наречено Сейлъмс Лот, което вече не фигурираше на нито една карта. На него обаче не му пукаше особено. Отдавна бе престанал да отдава значение на това кое е реално и кое — не.

Сега този някогашен свещеник държеше езически предмет в ръката си — миниатюрна костенурка, направена от слонова кост. На клюнестата й муцуна имаше пукнатина, а на черупката й — драскотина във формата на въпросителен знак, ала във всяко друго отношение статуетката бе изключително красива.

Красива и могъща. Калахан имаше чувството, че от нея струи електрически ток.

— Колко е прекрасна — прошепна той на момчето до него. — Това костенурката Матурин ли е? Тя е, нали?

Момчето се казваше Джейк Чеймбърс — то бе извървяло дълъг път, за да се върне почти до началната точка на пътешествието си, което бе започнало тук, в Манхатън.