Ей, я вижте — всички сме тук. Пак сме тук. Надявам се, че сте щастливи поне наполовина колкото мен, че сте тук. Та като ви го казвам, се сещам за една история, и понеже разказването на истории е това, с което се препитавам (и се поддържам в добро здраве), ще ви разкажа и тази.
Преди известно време тази година (пиша тези редове през юли 1989) се бях проснал пред телевизора и гледах мача между „Бостън Ред Сокс“ и „Милуоки Брюърс“. Робин Йънт от „Брюърс“ стъпи в кръга и бостънските коментатори започнаха да се удивляват, че бил малко над трийсетте.
— Робин играе толкова отдавна, че понякога ми се струва, че е помагал на Абнър Дабълдей1 да начертае първите линии около полето — каза Нед Мартин, когато Йънт влезе в правоъгълника, за да играе срещу Роджър Клемънс.
— Да — съгласи се Джо Кастилионе. — Мисля, че той дойде в „Брюърс“ направо от гимназията — играе за тях от 1974.
Изправих се в креслото си толкова бързо, че почти разлях кутията „Пепси-кола“ в скута си. „Почакайте малко! — помислих си. — Почакайте малко, по дяволите! През 1974 аз издадох първата си книга! Това не беше толкова отдавна! Каква е тази глупост, че Йънт помагал на Абнър Дабълдей да слага първите линии около полето?“
Тогава разбрах, че начинът на възприятие на времето — тема, която се повтаря много пъти в разказите, които следват — е съвсем индивидуално нещо. Истина е, че издаването на „Кери“ през пролетта на 1974 (тя всъщност беше издадена точно два дни, преди да започне бейзболният сезон и един тийнейджър на име Робин Йънт да изиграе първия си мач срещу „Милуоки Брюърс“) субективно не ми изглежда много отдавна — всъщност, само на разстояние един бърз поглед през рамо — но има и други начини да се броят годините, а някои от тези начини показват, че петнайсет години могат да бъдат наистина много време.
Комментарии к книге «Точно в полунощ (Встъпителна бележка)», Стивън Кинг
Всего 0 комментариев