«Раждане вкъщи»

Като се има предвид, че това трябва да беше краят на света, Мади Пейс реши, че се справя много добре. Страхотно се справя. Всъщност тя си помисли, че се справя с Края на Всичко, по-добре от всеки друг на земята. И беше сто процента сигурна, че се справя много по-добре от всяка друга бременна жена на земята.

Справя се.

Не кой да е, ами Мади Пейс.

Мади Пейс, дето понякога не можеше да спи, ако след посещение на Преподобния Джонсън, откриеше една-единствена прашинка под масата в дневната. Мади Пейс, която като Мади Съливан, направо подлудяваше годеника си Джак, когато застинеше над менюто и по половин час обсъждаше какво да е предястието.

— Мади, защо просто не хвърлиш ези-тура? — беше я попитал той, след като тя бе успяла да стесни избора си до две неща: задушено телешко и агнешки котлети, но оттам нататък не можеше да вземе решение. — Вече изпих пет бутилки от тази проклета немска бира и ако не вземеш решение колкото е възможно по-скоро, под масата ще има един пиян рибар, още преди да сме хапнали нещо, за да притиснем бирата!

Така че тя се усмихна нервно, поръча задушеното телешко и през по-голямата част от пътуването към къщи се чудеше дали котлетчетата нямаше да са по-вкусни и, въпреки че бяха по-скъпи, сигурно си струваха парите.

Тя обаче нямаше колебание как да подходи към предложението за женитба, което Джак й направи; прие го — както и Джак — бързо и с огромно облекчение. След смъртта на баща си, Мади, заедно с майка си, бе водила безцелен, някак мъгляв живот на остров Литъл Тол, недалече от брега на Мейн. „Ако ме няма мене, да им казвам къде да клекнат и да сложат рамо под колелото — обичаше да казва Джордж Съливан на няколко чашки сред приятелите си в кръчмата на Фъджи или в задната стаичка на бръснарницата на Праут — не ги знам какво ще правят тези женоря.“

По времето, когато баща й умря от масивен инфаркт, Мади беше на деветнадесет години и вечер, през седмицата, въртеше градската библиотека срещу заплата от 41,50 долара на седмица. Майка й въртеше къщата — или, по-точно, правеше го, когато Джордж й напомнеше (понякога с един тупаник по ухото), че тя има къща, която има нужда от въртене.

Когато пристигна вестта за смъртта му, двете жени се бяха спогледали тихи, паникьосани и слисани; два чифта очи, които задаваха един и същи въпрос: Какво ще правим сега?