«Боб Дилън, Трой Джонсън и скоростната кралица»

След като продадох разказът за Дик Трейси, се върнах към „Отплата“ и късия разказ, който мотаех от ноември. Преди години бях участвал в „Гореща кръв“ на Джеф Гелб с „Menage a Trois“ (където Джеф Фацио я забеляза и я откупи за един от епизодите на „Гладът“ на „Шоутайм“.) През лятото на 1989-та Джеф Гелб ми изпрати писмо, в което ме питаше дали мога да участвам с някой къс разказ в една антология, която съчетаваше хорър и рок музика. Вече бях написал два разказа, свързани с рока — „Годините, в които музиката умря“ и „Последните И ОТНОВО ЗЛАТНИТЕ ХИТОВЕ ОТ МЛАДОСТТА“ (виж Soft & Others) — и не бях сигурен дали имам материал за още един.

Но това ми навя спомени за дните, в които бях барабанист в една гаражна банда в средата на шейсетте. „Дъ Пебълс“ бяха най-здравата веселяшка група в горната част на Барнегът Бей по крайбрежието на Джърси, когато соло-китаристът Майк Мърфи и аз напуснахме, намерихме си нови музиканти и посветихме лятото на 67-ма на опитите да видим, колко далеч можем да стигнем с нашата музика. Направихме демо с две оригинални песни; то ни осигури мениджър, който ни уреди да свирим в такива места като „Кафе Какв?“ в Гринидж Вилидж и концерти на открито на „Стийв Полс Сийн Уест“, но ние не отидохме.

Припомняйки си тези славни времена, си помислих, колко ли далеч сме можели да стигнем, ако тогава ми бяха известни нещата, които знам в момента.

И така се започна.

Така че „Боб Дилън, Трой Джоунс и Скоростната кралица“ ви отвежда назад във времето в Западен Вилидж през 1964-та, когато Дилън се кефи на „Дъ Бийтълс“, а един див звяр, наречен кънтри рок се влачи към Града на Ангелите, за да се роди там. „Осмото чудо“ е реално място — с Мърф ходехме да слушаме един приятел, чиято група свиреше там — така че съм се опитал да го възстановя дотолкова, доколкото замъглената ми памет ми позволява. Само че, като го препрочетох, открих че не съм подбрал особено внимателно песните, които Трой открадва от бъдещето. Представете си как парче като „Живот по време на война“ със своите препратки към слушалки, компютри, диско и Радио „Великобритания“ би звучало на една публика през 1964-та.

Влиза Дилън и аз само дето не припадам.

Знаех си през цялото време, че ще се случи. Искам да кажа, беше неизбежно. И все пак, от това, че си в една стая с легенда ти пресъхва слюнката, без значение за колко подготвен се мислиш.