«Боровата пустош»

Джон Бетанкорт се свърза с мен някъде през 1989, за да ме попита дали бих участвал в едно „Специално издание за Ф. Пол Уилсън“ на списанието „Странни истории“. Как да откажа? Цял брой от първото и най-известно в света хорър списание — където класици като Лъвкрафт, Хауърд, Блох и Бредбъри са били издавани за първи път — посветено на мен? Как бих могъл да не бъда заинтересован? По това време се бях заловил да пренапиша „Отплата“, но дадох дума да изпратя обещания разказ от двайсет хиляди думи, веднага щом се поосвободя.

„Боровата пустош“ бе предвиден да се превърне в тези двайсет хиляди думи. Поради факта, че „Странни истории“ бе вероятният издател, го написах така, че да бъде в стил Лъвкрафт, но не и без някои лично мои похвати. Беше през август и работех по него, когато получих писмо от Боб Уайнбърг, който ме помоли за разказ за „Наследството на Лъвкрафт“, антология, която той заедно с Марти Грийнбърг (ама как винаги се стига до неговото име, а?) издаваха по случай стогодишнината от рождението на Х. П. Лъвкрафт. Веднага ми хрумна, че „Боровата пустош“ беше направо идеален за целта.

Така че бях изправен пред дилема. Кое бе по-важно: да напомпам собственото си его с брой на „Странни истори“, посветен на мен или да участвам в единичен тираж на антология, посветена на творчеството на един от най-именитите писатели на дарк фантастика на всички времена?

Избрах второто.

Защо ли? Защото в моите очи Х. П. Л. беше нещо специално.

Доналд А. Уолхайм е виновен за всичко. Той ме запали по Лъвкрафт. Беше през 1959. До този момент бях добро дете, четях Ейс Дабълс и прилична, благотворна научна фантастика от рода на Хайнлайн, Е. Е. Смит, Пол Андерсън, Фред Пол и останалите. Само че той ми пробута една антология. Много добре беше предвидил какво ще излезе. Беше я озаглавил „Четиво с ужасии“ и бе изпляскал онази зловеща, суперска корица, рисувана от Ед Емшвилър. Не можах да устоя. Купих я. Прочетох я. И така се започна. Това бе началото на моя край.