«Големият портрет»

През април 1972 година професор Ермано Измани, четиридесет и три годишен, редовен преподавател по електроника при университета в X, дребен на ръст и възпълен, с весел нрав, но боязлив, получи писмо от Министерството на отбраната, с което го канеха да се яви при полковник Джакуинто, началник на отдел Проучвания. Поканата имаше спешен характер.

Без да има и най-малка представа за какво можеше да се отнася, Измани, който пред представителите на властта имаше винаги комплекс за малоценност, побърза да се яви в министерството още същия ден.

Никога не беше ходил там. Влезе в приемната с присъщата си стеснителност. Веднага един униформен пазач го спря и запита какво обича. Той показа писмото.

Като погледна писмото, пазачът, който го беше посрещнал малко троснато (с небрежното си облекло и непохватни движения Измани не внушаваше уважение), като по чудо промени държането си. Извини се, помоли Измани да почака една минута и се втурна в съседната стая.

Появи се един лейтенант, поиска да види писмото, прочете го, усмихна се малко смутено и с подчертана почтителност помоли Измани да го последва.

„Какво ли пък толкова има в това писмо? — запита се Измани заинтригуван. — Защо, като го видят, се отнасят с мен като с важна личност?“ То му се беше сторило обикновено служебно съобщение.

Със същото страхопочитание се отнесоха към него и другите офицери, с все по-висок чин, в следващите канцеларии, през които преведоха Измани. Той дори остана с неприятното впечатление, че всеки един от тези офицери, щом видеше писмото, бързаше да прехвърли случая на други, по-отговорни, сякаш Измани беше човек, към когото трябва да се отнасят с най-голямо уважение, но неудобна и едва ли не опасна личност.

Полковник Джакуинто вероятно заемаше длъжност, много по-висока, отколкото можеше да се съди по чина му, защото контролните бариери, през които Измани трябваше да мине, за да стигне до него, бяха многобройни.

Джакуинто, около петдесетгодишен мъж в цивилно облекло, го посрещна почтително. Каза, че не било необходимо Измани да бърза толкова. Спешността, за която се намекваше в писмото, била обичайна формалност при всички преписки в неговата служба.