«Унищоженият»

ГРЪМ! Трясък! Вратите на трезора зейват. Дълбоко в недрата му са подредени пачки пари — готови да бъдат ограбени, плячкосани, похитени. Но кой е този? Какво прави вътре в трезора? О, господи! Човекът без лице! Гледа. Призрачен. Безмълвен. Страшен. Бягай… Бягай…

Трябва да бягам, ако не искам да изпусна пневмоекспреса за Париж и онова прелестно момиче с лице като цвете и сластна фигура. Има време, ако бягам. Но онзи пред входа не е от охраната. О, боже! Човекът без лице. Гледа. Призрачен. Безмълвен. Не викай. Престани да викаш…

Но аз не викам. Аз пея на сцена от искрящ мрамор. Лее се музика, блестят светлини. Но там отпред няма никой. Огромна тъмна зала… и празна, ако не броим единствения зрител. Безмълвен. Втренчил поглед. Призрачен. Човекът без лице.

Този път викът му бе проглушителен.

Бен Райх се събуди.

Продължи да лежи тихо в хидротерапевтичното си легло, докато сърцето му биеше лудо, а погледът се спираше наслуки върху различни предмети в стаята, като се опитваше да симулира спокойствие, каквото не усещаше. Стените от зелен нефрит, нощната лампа в порцелановия мандарин, чиято глава започваше нескончаемо да кима при докосване, часовника, който показваше времето на три планети и шест спътника, самото легло — кристален басейн, пълен с карбонизиран глицерин с температура трийсет и седем цяло и седем десети градуса по Целзий.

Вратата се отвори безшумно и в мрачината се появи Джонас — една сянка в червеникавокафяв спален костюм, призрак с конско лице и осанка на собственик на погребално бюро.

— Пак ли? — попита Райх.

— Да, мистър Райх.

— Силно ли?

— Много силно, сър. И ужасено.

— Върви по дяволите с магарешките си уши — изръмжа Райх. — Аз никога не се страхувам.

— Да, сър.

— Изчезвай.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

Джонас отстъпи назад и затвори вратата.

— Джонас! — извика Райх.

Камериерът отново се появи.

— Извинявай, Джонас.

— Няма нищо, сър.

— Има — Райх пусна очарователната си усмивка. — Държа се с теб като с роднина. И не ти плащам достатъчно за удоволствието.

— О, не, сър.

— Следващия път, като почна да крещя, искам и ти да ми крещиш. Не е редно само аз да се забавлявам.

— О, мистър Райх…

— Направи го и ще ти повиша заплатата — отново същата усмивка. — Това е всичко, Джонас. Благодаря.

— Аз ви благодаря, сър.

Камериерът се оттегли.