«Живият пясък»

С кадифено, проточено изсвирване трансвеят спря на перона. Дългото тяло на вагона замря. Вълкът скочи през борда. Ноктите му се хлъзнаха по сибролитовата настилка и той неочаквано се завъртя.

— Трябва да се слиза като хората — укорително каза минувачът, в чиито крака се блъсна вълкът.

С три скока вълкът прекоси перона и се спусна стремително като сива светкавица по стълбата. Слънцето клонеше на залез и просветваше през въжетата на горната площадка, към бамбуковата горичка. Долу го лъхнаха толкова миризми, че той спря. После, навел глава, затича по пътеката, неприятно гладка и до втръсване права.

Градът беше отдясно и отляво, отпред и отзад, отдолу и отгоре. Погледът на вълка се плъзгаше по масивните като скали или ажурни като дървета конструкции на зданията, сводовете, галериите, реките; удостои с внимание и острия връх на Космическата кула, която се извисяваше над аеропокривите, мостовете, висящите градини и движещите се ленти на тротоарите. Вълкът не познаваше града, но погледът му не откри нищо ново. А и не само погледът — зрението не играеше кой знае каква роля в живота му: като всички вълци той разчиташе повече на слуха и особено на обонянието си. Това беше съкровеното му царство, в което човекът се чувствуваше безпомощен. Понякога Сел едва се сдържаше да не се разплаче, като се опитваше да разбере по какъв начин вълкът я намира в непознатия и многолюден град, а той изобщо не можеше да й обясни, защото и сам не знаеше. Когато търсеше Сел, нещо просто го влечеше нанякъде, предпочиташе един район пред друг, но защо? Тайната не беше само в тънкостта на обонянието, а и в още нещо, близко, но не тъждествено, за което хората отдавна спореха. Ето и сега вълкът следваше избраната посока, уверен, че ще го отведе точно до мястото, където се намира Сел. Самото място имаше съвсем смътни очертания, но това не тревожеше вълка — Сел не го очакваше преди залез.

Край асансьора за долния етаж нямаше никой. Вълкът не се смути. Можеше и сам да се оправи с асансьора. Скочи в кабината, изправи се на задните лапи, стигна пулта и с нокти натисна третото бутонче. Вратите безшумно се затвориха и асансьорът потегли. Древният страх от капан, както винаги в такива случаи, за миг обзе вълка, но после изчезна. В края на краищата, той бе син на третото поколение очовечени хищници и това все нещо значеше.