«Милосърдието на пришълците»

Алън Дийн Фостър Милосърдието на пришълците

Хари Сандуски изскочи от вратата на опушената от слънцето каравана (би било твърде голяма чест такава вехтория да се нарече подвижен дом) и се спусна по металния външен наклон надолу, към изоставената бензиностанция. Сигналът във вътрешността на караваната беше известил за появата на клиент, който в днешно време можеше да се определи като рядък и изчезващ вид. Хари вземаше на всеки само по долар, но на шосе 163 бяха останали твърде малко любопитни, желаещи да огледат мъничкия му музей, съдържащ спиртосани гърмящи змии, назъбени втулки, ръждиви регистрационни номера, попивателница за мастило, със замръзнали в пластмасовото й прозрачно тяло тарантули, кактуси в саксии и изобщо разни други жалки отломки, изтръгнати от пустинята. И все пак посетителите бяха достатъчни, за да поддържат жизнения му минимум, без да привличат вниманието на данъчната служба и други алчни държавни учреждения.

Пристигналият беше висок, все още млад мъж и бе прилично облечен. Дори прекомерно прилично за пустинята Невада, макар че Рено и Карсън Сити се намираха сравнително недалеко на запад, но като че ли в друг свят… Понякога играчите от казината надникваха тук — точно за толкова време, колкото да усетят липсата на климатик и питиета с лед. Но на такива като тях изобщо не им беше жалко да дават по долар за вход. Тези, които не можеха да го заплатят, никога не минаваха по този път.

Докато изчакваше брадатият мъж в инвалидна количка да се приближи към него, посетителят се усмихна.

— Привет. Минавах насам и…

— Тук изобщо нямате какво друго да правите — намръщи се Хари. — Искате ли да поогледате? Дайте ми долар.

Той се втренчи във високомерния посетител.

— Обясненията ще ви струват още един долар — поясни.

— Казвам се Рик Бойз — повдигна безразлично рамене скучаещият млад мъж. — Ще го приема като оглед с екскурзовод. Все пак някак си трябва да убия сутринта.

— Иначе могат ме обвинят в съучастничество в убийство, а? — отстъпи назад Хари и обърна инвалидната количка. — Добре, тръгвайте след мен. Само не много близо, току-виж сме срещнали нещо, а аз мога да натисна спирачките.

Посетителят внезапно се напрегна и погледна под краката си, след това се озърна тревожно.

— Не предполагах, че експонатите ви са живи — рече той.

— Не става дума за експонатите — усмихна се Хари. — Наоколо се навъртат всякакви гадинки, които са способни да се промъкнат през мрежата на оградата. Има и летящи, ама пълзящите…

Във вътрешността на караваната Бойз вежливо следеше как Хари се придвижва между лавиците и изброява скромните си експонати.

— Онази гърмяща змия в онзи буркан е най-голямата, с която съм се сдобил — редеше той обичайния си репертоар. — А този череп е на койот. Би било по-добре, ако имах целия скелет, но само Бог знае колко зверчета се навъртат наоколо, за да не е останало нищо от него. Освен това гадинките предпочитат да странят от шосето, а тази инвалидна количка е на колела, а не на вериги. Не мога да стигна далече с нея.

Посетителят кимна сериозно и погледна към количката.

— Виетнам ли? — попита той.

Хари поклати глава.

— Босна. Противопехотна мина. Е, така да се каже, негодниците ме свалиха! Треснаха ме, после някой ме превърза. Не беше от нашите, бяха някакви деца, които пасяха чифт кльощави овце… Стъпих където не трябва, и прощавай задник! Между другото изгубих и други неща, малко по-надолу…

— Много жалко — отбеляза вежливо посетителят.

— За съжаление станалото е пълно лайно! — обърна рязко Хари количката и я подкара към стария гараж, приспособен за съхранение на особено ценните му експонати.

Той обичаше да се задържа в него. Беше му приятно да наблюдава, как посетителите изпадат в изумление. Наистина, по-голямата част от музея му предизвикваше насмешка, но малко от тях устояваха пред онова нещо, в специалното отделение. Хари го наричаше „нещото“, защото нямаше ни най-малка представа за неговото предназначение. Впрочем и досега, никой от посетителите не я бе придобил.

— Като ви гледам, приличате ми на схватливо момче — премина той на по-интимен тон, докато Бойз го следваше. — Може би ще успеете ми разясните какво представлява това, което ще ви покажа?

С тези думи, Хари разтвори дървените крила на вратичките. Там, във вътрешността на особеното изложбено отделение, сковано специално за тази цел, върху каменен постамент се извисяваше нещото.

Представляваше сребрист конус с височина около фут, чийто връх завършваше с особена заврънкулка — почти като на сладолед във вафлена чашка. През заврънкулката, или през оребрената повърхност на конуса се промъкваше блуждаещо цилиндърче светлина с дебелина на голям палец. Ярко-жълто, с дължина два дюйма, неограничено нито от стъкло, нито от друг едва забележим механизъм. Траекторията му изглеждаше случайна: понякога описваше кръгове в близост до основата, понякога бягаше по гребена на конуса, понякога се откъсваше от миниатюрното възелче на върха на заврънкулката. Всичко това се извършваше от нещото в пълна тишина — без шум и вибрации…

Бойз също се заинтересува. Той се наклони и започна да разглежда блуждаещия малък лъч.

— Бяхте прав. Това нещо е твърде занимателно. Не, то по-скоро е извънредно интересно!

Хари се опита да сдържи насмешката си. Беше наблюдавал подобна реакция стотици пъти.

— Е, как е? Струва ли си долара?

Посетителят остави без внимание тази твърде произволна оценка на стойността на обекта и напористо попита:

— Какво е това?

— Нямам понятие. Или е някакво устройство, или кой знае какво. Аз го наричам „нещото“, все пак трябва да го наричам някак си.

Хари премести количката си по-близо и каза:

— Погледнете това!

Той протегна дясната си ръка и докосна блуждаещото огънче точно в момента, когато то обикаляше около основата на конуса. След като пръстите му докоснаха малкия лъч, до него възникна още един, с ярко-червен цвят. Вторият опит предизвика появата на трети, този път жълто-зелен. Тези къси лъчи не само бродеха по конуса, но след като се срещаха, изменяха цвета си в точката на пресичане. Скоро около половин дузина лъчи, подобно на светулки, бродеха по конуса и се натъкваха един на друг — хладни и безшумни. Когато Хари направи допълнително представление, като поставяше ръка на пътя им, те просто или заобикаляха препятствието, или го прескачаха, сякаш притежаваха собствена воля.

Скоро новите лъчи започнаха да угасват един след друг и оставиха първоначалното жълто цилиндърче светлина, което продължи да кръжи около сребърния конус.

Бойз стоеше редом до инвалидната количка и очите му се бяха разширили повече от обичайното.

— Къде се намира източникът на захранване? — попита.

Хари повдигна рамене.

— Сигурно са някакви батерийки, макар че проклет да съм, ако зная къде се намират — рече той. — Отвънка не може да се отгатне. Може би е нужен специален ключ, за да се отвори гнездото им. Каква е разликата? Нали действа и толкова.

— Отдавна ли работи така?

— Откакто го намерих. Двайсет и четири часа в денонощието — хлъцна тихо Хари. — Дяволски добри батерийки.

— Вие сте го намерили? — извърна неохотно Бойз погледа си от конуса. — Къде?

Това беше коронният номер на Хари, неговият звезден час. И той тежко, предъвквайки всяка дума проговори:

— Падна от летяща чиния.

След това показа по посока към планините и продължи:

— Веднъж нощувах там, бях тръгнал да търся тюркоази и яспис и видях, че от небето падна як металически диск, като вашия „Лендровър“. На стотина метра от мястото, където се бях разположил. Той подскочи няколко пъти като Бамби, анимационната сърничка, а след това, без да каже сбогом, изчезна от полезрението! Но докато си подскачаше, това нещо падна от него.

Хари замлъкна в очакване на обичайния взрив от недоверчиви възклицания, саркастични коментари и смутени погледи встрани, но Бойз го удиви. Гласът на посетителя му остана спокоен, а обръщението към него — уважително.

— Не зная как се изхитрява да изпуска светлина, а и никога не съм виждал такъв тип метал, ако изобщо това нещо е металическо. Та казвате, че работи, откакто сте го намерили ли?

Хари кимна.

— Вярно е. Няма секунда отдих. Казах ви, батериите са му отлични.

— Или там има нещо друго. При това, този номер с ръката… Светлинките винаги ли се появяват в един и същ порядък, или можете да направите така, че всеки път да се появява различен цвят?

— А, точно в целта! — продължи Хари демонстрацията. — Виждате ли? Зависи къде ще си пъхнеш пръста.

Секунда след като огънчетата отново угаснаха едно след друго, Бойз се обърна към човека в инвалидната количка и заяви спокойно:

— Искам да купя от вас това устройство.

Хари се усмихна разбиращо. Не за първи път искаха да купят нещото.

— Извинете, но не се продава. Това е най-добрият експонат от колекцията ми, моята звезда! Ако го продам, хората няма да има какво толкова да гледат. И ще трябва да се простя с публиката си!

— Виждам, че в случая не ви е съвсем ясно. Не мислете, че искам да ви измамя. Ще оформим надлежни документи, а аз ще ви връча аванс от петдесет хиляди долара. Само че трябва да проведа изпитания на това нещо. Ако всичко стане както трябва, за което се надявам, ще добавя още толкова.

Хари се засмя, това беше ново за него.

— Дявол да го вземе, наистина ли повярвахте? Тогава сте първият от всички досега.

— Не и за историята с летящата чиния. Още не. Именно затова искам да проведа известни изпитания — кимна Бойз към нещото. — Но все пак вярвам на очите си в достатъчна степен, за да предложа сделката и оформлението на документите й.

— Ще ми връчите чек, предполагам.

Хари разбра, че от известно време стои неподвижно в количката си; предложението на посетителя, който явно не се шегуваше, го бе извадило от привичния му ритъм на живот.

Бойз кимна към колата си и рече:

— Имах удачна седмица в Рено. Двайсет и две хиляди и четиристотин долара, в дребни пари, са скрити в багажника ми, в секретното отделение. Ще броя пет хиляди веднага, а още сто, след успешното приключване на изпитанията. Мога да предоставя телефонните си номера, кредитните си карти и дузина препоръки. Аз съм състоятелен човек и не хвърлям думите си на вятъра — наведе се доверително той напред. — Е, какъв е отговорът?

— Ако твърдите, че това нещо струва сто хиляди, то може да струва и двеста — ухили се Хари, показвайки нащърбените си зъби.

В отговор, Бойз също му се усмихна.

— Може би утре някой ще намине насам и ще предложи повече, така ли?

— Нещо от този род — съгласи се Хари. — А може и да се свържа с професионалисти от колежа Рено и ще ги помоля те да проведат вашите изпитания.

— Не е честно. Идеята беше моя.

— Няма да легна на вашето „честно“ — тикна силно юмрука си Хари там, където някога бяха краката му. — Не искам да ми се говори за „честност“.

— Добре — въздъхна дълбоко посетителят. — Десет хиляди сега, двеста хиляди след изпитанията, ако се проведат както трябва.

Този път на Хари му трябваше повече време, за да отвърне. Отговорът му прозвуча грубо:

— Момче, когато ми се блещиш по този начин, на мен все повече ми се струва, че мога да мина и без теб.

— Все пак ще ти вземат „нещото“ — предупреди го Бойз и възприе тона му. — Ти си никой и ако някой поиска да сложи ръка на него, просто ще го вземе, и толкова. Или правителството, или някоя голяма корпорация. Нямаш права за собственост и никой няма да се застъпи за теб.

— Нека да се опитат. Ще разкажа всичко на вестникарите.

Бойз се изкикоти саркастично, но гласът му остана сериозен.

— Смяташ ли, че ще ти повярват? Даже и случайно да намериш вестниче, готово да напечата тази история, дори и да наемеш юрист, аз ти гарантирам, че теб просто ще те мъкнат по съдилищата до смъртта ти, и дотам. Освен това при теб има и малък нюанс — данъците, а аз ще ти платя с налични пари. Тогава защо да не се съгласиш с моето честно и прямо предложение? Двеста хиляди ще ти позволят да живееш за собствено удоволствие. Ще си вземеш нова каравана с тента и ръчно управление, а вътрешните му приспособления ще ти облекчат живота. Пътешествия, санаториуми, каквото пожелаеш. Какво ще кажеш?

— Ако нещото струва десет хиляди на място и двеста хиляди след това, то може би ще намеря законен купувач? Ще го изложа на търг и никой няма да ми оспорва правото на собственост…

Посетителят отстъпи назад.

— Прекалено много разсъждаваш — ядоса се той. — Именно по такъв начин посетителите в казиното стигат до просешка тояга, като проиграват всичко. Не е важно на какво, на бакара̀, на зарове или на рулетка… Всички започват прекалено много да мислят. А трябва да се реагира инстинктивно — обърна се той и се насочи към вратата. — Помисли за предложението ми, Хари. Но не прекалено дълго. Ще ти дам малко време, след това ще се върна.

След като моторът на колата отвън изрева и гумите й изхвърлиха камъчета под себе си, Хари се домъкна до площадката пред пустата бензиностанция. Посетителят вече се носеше по нанагорнището към върховете на Сиера и цивилизования свят, при това с много по-голяма скорост, отколкото го изискваха обстоятелствата.

Кого можеше да повика на помощ? Най-близкият полицейски участък се намираше в Пало Верде, на трийсет и пет мили на юг и шансовете му да убеди ченгетата да се домъкнат дотук беше не по-голям от този, да получи голямата награда от разиграването на поредната лотария. Той беше съвсем сам на това място, кой ли би се съгласил да остане с него, за да се убеди, че след завръщането си, посетителят му ще си удържи на думата?

Хари си мислеше за това, защото докато Бойз сядаше в колата си, огънчето, което се бе появило в очите му не му хареса. Не му се бяха понравили и стиснатата му челюст, и целеустремеността на движенията му. Хари притежаваше някакво старо оръжие, но с него едва ли щеше да се противопостави на повече хора.

Мина му през ума, че може да вземе нещото, да го натовари на старата каравана и да отиде в града, но какво от това? Да стои и да чака… какво? Докато Бойз го намери ли? А след като той му предложи да купи нещото за двеста хиляди долара, сигурно щеше да го открие. Освен това в момента Хари не разполагаше с достатъчно пари, а и да ги имаше, къде би могъл да избяга? Да избяга… В метафорически смисъл, разбира се…

* * *

Светлината беше едва забележима, всяко куче-пазач би трябвало да се раздвижи, след като я види. На бившия войник бе необходимо малко повече време, за да почувства опасността и да реагира. Макар че Хари бе позастарял, все още не беше изгубил усета си.

Почти механично, той хвана двуцевката, която лежеше на обичайното си място до леглото, прехвърли се в инвалидната количка и внимателно се измъкна от караваната. Ако изтърканият му вид, който се състоеше от меко долнище на пижама и зацапана с мазут фланелка, не бе в състояние да изплаши незваните гости, може би това щеше да се удаде на двуцевката?

Почукването, което се разнасяше откъм гаража, ставаше все по-силно. Хари зави около отгледаните от него кактуси и ръждивите остатъци на оборудване за сонда, после забеляза, че светлините са три. Най-ярката светеше в изсъхналото речно корито, което се извиваше между скалите на половин миля на север.

Двете други бяха по-близко и мигаха откъм гаража, където се намираха и най-ценните му експонати. Там се намираше и нещото.

Който и да се намираше там, той сигурно беше строшил ключалката и изключил простата сигнализация. Хари стисна зъби. Ако този кучи син Бойз се е върнал, и то не сам, неканените гости няма да се измъкнат оттук, без да изслушат няколко оловни аргумента в защита на частната собственост!

Но наблизо не се забелязваше чужда кола, освен ако фаровете й не светеха там, при скалите.

„Но защо им е било да я оставят толкова далеч? — запита се той. — Даже и да са домъкнали количка, не биха минали без по-голямо превозно средство…“

Хари бавно заобиколи бензиностанцията и се насочи нагоре по ската, който водеше към задната врата на гаража. Беше сигурен, че по-рано я беше заключил.

Добре че количката беше моторизирана, електрическото й задвижване беше единственият разкош, който си бе позволил. Това удобство му помогна да преодолее ската, той се оказа пред вратата и се принуди да положи двуцевката на коленете си, за да я отвори.

Вратата се отвори лесно и не бе за учудване, ако сигнализацията беше изключена. Той промъкна инвалидната количка през нея и я затвори след себе си. Без съмнение, Бойз бе помислил, че жалкият човешки остатък, какъвто представляваше, не може да му попречи. Какво пък, очакваше го изненада. За да натиснеш спусъка са нужни пръсти, а не крака…

Гумите на количката се плъзнаха безшумно във вътрешността на музея и Хари привично протегна ръка към най-близкия електрически ключ, но така и не го докосна. След като мислено се бе приготвил за борба, съвсем не си беше дал сметка, че вече включеното осветление може да го спре.

Те бяха двама. Единият беше висок около седем фута, така че се бе принудил да стои наведен под увисналата под тавана лампа. Неговият спътник беше значително по-нисък — някъде около четири фута. Изглеждаха гъвкави и някак си ъгловати, бяха облечени с дрехи, направени от нещо като златист пух, а кожата им бе извънредно бледа. Под слънцето на Невада, тя би се покрила с мехури за броени минути.

Те бяха кльощави, дългите им ръце и крака бяха с по два пръста, които завършваха със смукалца. Лицата им бяха продълговати, встрани от тях висяха като дрипи парчета от червена кожа — или бяха хриле, или уши. Черните им като смола коси бяха прибрани назад и завършваха с конска опашка, завързана със същия златист и пухест материал. Очите им представляваха вертикално поставени черни овали, зениците им бяха сини и леко вдлъбнати. Устите им бяха малки, кръгли, беззъби и лишени от устни. Светлината, която пришълците изпускаха допълнително, се излъчваше от дрехите им.

Макар че вероятно те бяха високоразвити, все пак не изглеждаха всемогъщи. Не забелязаха появата му и когато той се вмъкна в помещението, явно се удивиха. Поне той така оцени лекото им объркване. Обезоръжен от тяхната чуждост, Хари бавно сложи двуцевката на пода и се търкулна по-близо.

— Здравейте! — повдигна той ръка с длан към тях, защото този жест му се стори не по-малко подходящ от всеки друг.

Този, който беше по-малък на ръст, в отговор издаде звук, напомнящ на вой на вятър в планински пролом. Високият му отвърна с подобен и двамата се извърнаха, за да го огледат. Хари набра смелост и продължи:

— И двамата изглеждате така, сякаш се нуждаете от добър обед. Предполагам, че това не е просто светско посещение. Е, как да ви кажа, сигурно сте дошли за нещото!

Не получи отговор. Докато той направляваше количката към демонстрационното отделение, те просто се блещеха към него с неестествено ярките си зеници. Хари отвори вратичките му и любовно смъкна устройството от постамента му. Съвсем обичайно, жълтият цилиндричен лъч шареше по сребристия конус. Той обърна количката си към тях и каза:

— Днес беше дошъл един млад човек, искаше да купи това нещо. Предлагаше двеста хиляди долара. Предполагам, че ако сте дошли да го вземете, не мога да ви попреча, но просто искам да знаете: тези пари съвсем нямаше да ми бъдат излишни. Казах му, че ако го продам на друго място, бих получил и тройно повече, особено сега, след като зная, че е истинско…

По-ниският отново погледна по-високия. Той му каза нещо и малкият пристъпи напред. Хари не се помръдна от мястото си — ако ви липсват два крака, това е най-простият изход от ситуацията. Но той имаше чувството, че не може да постъпи по друг начин.

Две дълги ръце се протегнаха към него, пръстите-смукалца се разтвориха. Смисълът на жеста бе повече от ясен. Отговорът на Хари — също. Изпаднал в безгрижно отчаяние, той подаде предмета и изчака, за да види какво ще се случи по-нататък.

Минута по-късно, пришълецът отстъпи назад. Той не се опита да вземе нещото, но не направи и заплашителни жестове. Това, което извърши, удиви Хари почти толкова, колкото и самата поява на пришълците. Същевременно, този факт като че ли обясняваше нещо.

По-малкият извънземен докосна с двупръстата си ръка лакътя на по-големия и „обърна гръб“ на Хари, по-скоро гърба му остана на мястото си, но главата му се извъртя на сто и осемдесет градуса. След това по-големият избуха по бухалски нещо на човека в инвалидната количка. Беше поразително — те не се опитваха да отнемат нещото насила. Може би съществуваше някакъв междузвезден кодекс, в съобразност с когото дадена вещ принадлежеше на този, който я е намерил? А може би в момента ставаше нещо, недостъпно за неговото разбиране? А може би и едното, и другото… Но на него му се стори, че той ги разбра. Техният външен вид и маниери бяха напълно чужди, но отношенията между тях можеха да се обяснят по единствен начин. В крайна сметка, колкото и малко да знаеше за тези същества или бе в състояние да си го представи, все пак се бе опитал да им обясни нещо. Да, разбира се, би могъл и да греши относно космическия размах на нещата! Но по дяволите…

— Хей, почакайте за минутка! Ако нещото е толкова важно за вас…

Те отново се обърнаха към звука на гласа му, но не защото бяха разбрали смисъла на неговите думи. Той им се усмихна (макар че се чудеше дали могат да разпознаят смисъла на усмивката) и им протегна „нещото“. Да, то определено щеше да му липсва, заедно със смаяните лица на посетителите и играта с цветните светлинки, които му докарваха бакшишите… Но по дяволите…

— Вземете го, момчета. Аз също съм губил играчки, когато бях на вашата възраст. Или на вашия ръст, добре, не е важно. Следващия път, когато го вземете със себе си, дръжте го по-далеч от светлината на прозореца. Да може да му се виждат светлинките.

По-дребният на ръст взе нещото, а пръста му докосна ръката на Хари. Беше поразително хладен, като фолио, което поне час са държали в хладилник. След това ръцете му се отдръпнаха, стиснали нещото.

Както и по-рано, пришълците не показваха никакви чувства — може би бяха неспособни на тях. Но те не си отидоха. Напротив, двамата се приближиха към него и започнаха да го разглеждат внимателно. Странните им пръсти се плъзгаха по лицето, по тялото му и по инвалидната количка. Отблизо, Хари почувства, че златните им одежди изпускаха не само мека светлина, но и мека топлина. Потрепервайки в количката, самотен и по нощно бельо, той го оцени — в сърцето на пустинята нощем е студено…

Палецът със смукалце докосна чувствителното му място, той се захили и двамата боязливи изследователи се отдръпнаха рязко.

— Чакайте, това се нарича гъделичкане!

Той протегна ръка към малкия пришълец и го докосна. За негово удоволствие, извънземният не се отдръпна.

* * *

— Какво означава „вече го няма“?

Бойз гневно се приближи към човека в инвалидната количка. Двата простовати типа, които го придружаваха, се намръщиха. Бяха изморени и им беше топло. Свечеряваше се, слънцето залязваше и на тях съвсем не им се искаше да стърчат тук, по средата на пустинята, след като чудесно можеха да си прекарват времето в Рено. Но младият мъж ги бе наел, обещавайки, че всичко ще бъде по мед и масло, а той досега не ги беше подвеждал при подобен род поръчки. Беше ги наел за сплашване. И те се дразнеха от факта, че глупакът в инвалидната количка не го бе разбрал.

Хари разтвори ръце и заяви:

— Казвам ти, дадох го. Върнах го на първоначалния му собственик. Те пристигнаха преди няколко дни и го върнах.

— Не мога да повярвам — измърмори Бойз. Откакто беше разбрал, че нещото е пропаднало, той изобщо мърмореше. — Почакай, ти просто им го даде и това беше всичко ли?

— Точно така. Дадох им нещото, а те преди да излетят ми оставиха стар мотоциклет. На мен ми се стори добра идея, мотоциклетът, имам предвид.

— Следете го! — нареди Бойз и кипейки от ярост решително се отправи към жалкия музей-гараж, оставяйки Хари да го чака под мрачните погледи на двамата наемници.

— Вие, момчета, сигурно добре си живеете от тази работа? — попита дружелюбно инвалидът.

— Затваряй си устата — нареди по-близкият до него. — Не ни харесва повече, отколкото би харесало на теб.

Той изтри потното си чело.

— По дяволите, страшно е горещо. Как понасяш такава жега?

— Бил съм и на по-горещи места. В Иран, в Босна.

Вторият наемник показа проблясък на интерес.

— В Босна ли си бил? Там ли те наредиха така?

Хари се изкикоти и рече:

— Да не си помисли, че е станало в Силвър Крийк или Тахо?

— Баща ми е бил в Босна — каза наемникът. — Общо-взето той е нищожество, но по слуховете, там се е държал както трябва.

— Извинявай.

— Няма защо. Ти по-добре…

— Казва истината — прекъсна го Бойз, който излизаше от гаража. — Поне, че нещото го няма там.

Той се наклони над човека в инвалидната количка и се намръщи.

— Ти какво си мислиш? Че ще повярвам на една твоя дума ли, а?

Хари повдигна рамене.

— И какво ще направиш? Ще разрушиш всичко наоколо на късчета ли? Ако то все още е в мен и съм решил да го скрия, няма да го намериш, дори ако трябва да разровиш всичко наоколо — изгледа той твърдо Бойз в очите и продължи: — Ако се опиташ да измъкнеш от мен още нещо, знаеш, че съм изпитал повече, отколкото могат да измислят наемните ти магарета.

— Така ли мислиш?

Бойз внезапно осъзна, че проницателният поглед на инвалида го пронизва, вследствие на което премигна и се изправи.

— Добре, хайде всичко подред — обърна се той към спътниците си. — Отначало обискирайте караваната. След това отново ще огледаме музея и останалите боклуци. И ако набързо не намерим нищо… — направи многозначителна пауза, — тогава ще видим дали си такъв юнак, за какъвто се мислиш.

Никой не остана да го наглежда. В края на краищата, къде ли можеше да се дене? Наистина, бе възможно да е скрил някъде пушката си, но Бойз сигурно тайно се надяваше на това. В такъв случай ответният изстрел щеше да се третира като самозащита. Мръсникът не се интересуваше дали Хари е точен стрелец, затова пък неговите спътници със сигурност бяха истински професионалисти.

Те тъкмо претърсваха старомодното легло, като късаха завеските му и разпаряха възглавници, когато дочуха грохот и замиращ вой. След като излязоха навън, видяха сребърен диск, който изчезваше в сумрака на синьото небе. Червената следа, която оставаше след него, се разтваряше във въздуха като триумфална пътека. Скоро всичко изчезна.

Къде — Бойз изобщо не можеше да си въобрази. Но би дал много, за да го разбере.

— Каква дивотия… — промърмори единият от наемниците, а другият само преглътна мълчаливо, тъй като не бе в състояние да отмести поглед от пламтящия небесен път.

Бойз се усети, че само замислено кимва.

— Хари каза, че са му подарили стар мотоциклет и трябваше да обърнем повече внимание на думите му. Не, беше нужно както следва да поразмислим над това. Той наричаше неизвестния генератор „нещото“. Интересно какво е представлявало онова, което е нарекъл „мотоциклет“.

Онзи, чийто баща беше служил в Босна повдигна рамене и каза:

— Кой знае. Но на каквото и да е приличало, изглежда, че отлично му послужи и без педали.

Информация за текста

© Алън Дийн Фостър

© Христо Пощаков, превод от английски

Alan Dean Foster

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-04-13 15:00:00