«Опцията на Тюринг»

Окотильо Уелс, Калифорния

8 февруари 2023

Джей Джей Бекуърт, президентът на „Мегалоуб индъстрис“, беше смутен, макар упражняваният с години самоконтрол да му помагаше да не дава никакъв външен израз на безпокойството си. Не беше разтревожен, нито уплашен: просто озадачен. Той обърна стола си така, че да може да се полюбува на величествения залез в пустинята. Откъм запад пурпурното небе зад масивите на веригата Сан Исидро хвърляше червеникава светлина върху планините Санта Роса, простиращи се на север по продължение на хоризонта. Вечерните сенки на окотильото1 и кактусите чертаеха дълги линии върху сивите пясъци на пустинята пред него. Обикновено тази сурова красота го успокояваше и отморяваше, но не и днес. Тихото звънване на вътрешния телефон прекъсна мислите му.

— Какво има? — попита той.

Машината разпозна гласа му и се включи. Търсеше го секретарката.

— Д-р Маккрори е тук и би желал да разговаря с вас.

Джей Джей Бекуърт се поколеба, тъй като знаеше какво иска Бил Маккрори и се изкушаваше да го накара да почака. Не, по-добре веднага да го постави в течение на нещата.

— Пуснете го.

Вратата забръмча и Маккрори влезе, после премина през цялата просторна стая — безшумно, понеже стъпките му заглъхваха в дебелия килим от чиста вълна. Беше сух, кокалест човек и редом с набитата, едра фигура на президента изглеждаше като върлина. Не носеше сако, а връзката му бе разхлабена: по върховете на „Мегалоуб“ твърде често не обръщаха внимание на формалностите. Но затова пък носеше жилетка, чийто джобове бяха пълни с писалки и моливи — тъй важни за всеки инженер.

— Извинявай, че те безпокоя, Джей Джей — той започна да сплита нервно пръсти в желанието си думите му да не прозвучат като упрек към президента на компанията, — но сме готови за демонстрацията.

— Зная, Бил, и съжалявам, че те задържам. Но изникна нещо непредвидено и в момента не мога да тръгна.

— Всяко отлагане ще доведе до трудности с охраната.