«Неприятната професия на Джонатан Хоуг»

— Кръв ли е това, докторе? — Джонатан Хоуг облиза устните си и както седеше на стола, се наведе напред, опитвайки се да види написаното на листа, който лекарят държеше.

Д-р Потбъри придърпа листа към себе си и погледна Хоуг над очилата си.

— Има ли някаква особена причина — попита той, — поради която трябва да намерите кръв под ноктите на ръцете си?

— Не. Така да се каже… Ами, не… няма. Но нали наистина е кръв?

— Не! — отвърна мрачно Потбъри. — Не е кръв.

Хоуг съзнаваше, че би трябвало да почувствува облекчение. Ала не почувствува. В този миг той съзнаваше, че дотолкова се бе вживял в хрумването кафявата нечистотия под ноктите на ръцете му да е засъхнала кръв, че даже не си позволяваше да се спре на други, по-невинни възможности.

Повдигаше му се. Но той трябваше да узнае…

— А какво е, докторе? Кажете ми.

Потбъри го изгледа от горе до долу.

— Вие ми зададохте определен въпрос. Аз ви отговорих. Вие не ме попитахте какво представлява това вещество — помолихте ме само да открия дали е кръв или не. Не е кръв.

— Но… Вие ме разигравате. Покажете ми анализа. — Хоуг се понадигна от стола и протегна ръка.

Лекарят дръпна листа настрани и старателно го скъса на две. Поставяйки двете парченца едно върху друго, той ги накъса още веднъж и още веднъж.

— Как си позволявате!

— Тези номера ги правете другаде — отвърна Потбъри. — Не се безпокойте за хонорара. Махайте се и друг път не се мяркайте.

Хоуг се озова на улицата на път към спирката на въздушната железница. Все още бе потресен от грубостта на лекаря. Той се боеше от грубостта, така както някои хора се страхуват от змии, големи височини или тесни помещения. Грубите обноски, макар и непроявени лично спрямо него, а само демонстрирани някому в негово присъствие, го отвращаваха и го караха да се чувствува безпомощен и унизен.

А ако самият той биваше прицел на грубиянство, за него нямаше друго спасение освен бягството.