«Сянка в ада»

Хей, момче, донеси едно малко. Не ме гледай такъв, само физиономията ми е крива, иначе съм добър човек, живея прилично и безвредно. В началото бях главен диспечер, после минах на чиновническа работа, железниците плащат добре. Жена, деца. Е, обичам и тая работа, но не прекалявам — няколко малки, само вечер, после направо в къщи, олюлявам се, но достойно. Не ме ли чуваш?

Друго какво да ти разправям. Понякога ми е тъжно. А напоследък все по-често ми е тъжно. Както си крача, работя или гледам през прозореца, и изведнъж ме обхваща непоносима тъга, идва с удар, като зъбобол, сграбчва ме целия и започва да ме мачка, да ме притиска, ще ме смаже, не мога да го преглътна, не мога да избягам, не мога да я мъкна, не мога да я захвърля. Целият, до последната клетка, до най-безразличната. Чиста тъга, рафинирана, без никакви примеси.

Сега ще ме попиташ защо. Откъде да знам защо. Никога не съм знаел защо. Внезапно ми става неизмеримо тъжно — може би заради мен, може би заради света, може би заради нещо съвсем друго. Ти никога ли не си го усещал? Без именна тъга, без адрес, без конкретен обект. Другите скърбят за нещо, малко или голямо, ценно или безсмислено, пък аз скърбя и това е.

Дрънкам, нали? Конячен брътвеж, казваш. Ти си млад, ти все още скърбиш поименно, по някакъв ред, като в списък. Първо, за загубената любов, второ, за загубените амбиции, трето, за загубените приятели, четвърто, за загубените илюзии, пето, шесто. Но идва време, когато списъкът става толкова дълъг, че човек спира да ги номерира и скърби изобщо, по принцип. Дето ще ти е мъчно за хилядите детайли, за подробностите, по-добре за цялото, за съвкупността, за глобалната система, ако щеш — за Вселената. Защо да не скърбим за Вселената?