«Тополата»

Вътрешният двор ми приличаше на огромен аквариум, от който са източили водата — също така херметично затворен между къщите и също тъй пуст. Линееща трева с разхвърляни празни бутилки — корабокрушенци по балконите са им поверили може би послания за помощ, но те не са отплавали, някой е извадил писмата и се е посмял, обаче кой ли е бил, щом вратите, водещи от тъмните стълбища към двора, отдавна са заключени. Разкъсани вестници с избеляло време. Счупената детска люлка болезнено е замръзнала извън точката на своето равновесие, отблъсната от нечия небрежна ръка — сякаш времето е спряло в онзи миг, ръждата светкавично е вкочанила ставите й, защото в този двор са ставали странни неща с времето от момента, в който хората са го оставили само на себе си, до минутата, когато, отчаяно да се плиска между зидовете на двора, времето е намерило безброй пролуки и е изтекло, а дворът е останал като дъно на аквариум, покрито с мръсните следи на отминалия живот.