«Снежната кралица»

Вратата безшумно се затвори. Зад тях остана балната зала със светлината и музиката, с бурното веселие. Внезапното откъсване от светлината и шума предизвикаха в него чувство на клаустрофобия1. Той стисна още по-здраво инструментите, които носеше под пелерината.

В тъмнината откъм неговата страна се чу весел смях. Светлина заля малката стая, в която се бяха озовали. Не бяха сами. Напрежението в него започна да нараства, макар че го очакваше. През тази безкрайна нощ го беше правил вече пет пъти и му предстоеше да го върши още няколко пъти. Този път ставаше в една дневна стая — върху кушетка, която се натрапваше със своята скромност всред гората от скъпи мебели от тъмно дърво и с позлатени крака. Помисли си, че само за една нощ бе видял толкова много стилове и вкусове, колкото може би не бе успял да види за четирийсет години живот на Кареумов.

Но той не се бе върнал на Кареумов. Все още се намираше на Карбънкъл, а тази фестивална нощ беше най-странното нещо, което някога можеше да му се случи, дори и да доживее до сто години. Мъжът и жената сияха дълбоко, а на килима до кушетката стоеше недоизпита бутилка вино, наситена с наркотик. Той впери поглед върху лилавото петно, което пълзеше по орнаментите на килима, като се опитваше да не навлиза повече от необходимото в тяхната интимност.

— Сигурна ли сте, че тази двойка също е правила… любов?

— Съвсем сигурно. Абсолютно сигурно. — Неговата придружителка повдигна маската си от бели пера. Под нея се показаха буйни, ослепително бели коси, навити като змийско гнездо, разположено над изпълнено с желание женско лице. Маската представляваше гротеска, пълен контраст на това миловидно личице: остър клюн на граблива птица, очи с огромни черни зеници на нощен ловец, които излъчваха обещание за живот и за смърт… Не. Когато гледаше в нейните очи, нямаше никаква разлика: бяха очи на граблива птица.

— Вие, кареумовците, сте толкова самодоволни хора. — Тя отметна пелерината от бели пера. — И такива лицемери. — Отново се засмя. Смехът й беше едновременно и приветлив, и злокобен.

Той с нежелание свали своята по-малко изящна маска: едно абсурдно, недействително същество — едната половина риба, другата половина чиста фантазия.

Тя разглеждаше лицето му в безмилостната светлина на лампата с престорена наивност.