«Името ми е легион»

На Бил Спанглър и Фред Лърнър —

по две много добри причини

Когато устройството J–9 ни се изсипа на главите, аз бях в командната зала. Наред с всичко друго трябваше да направя и някакъв идиотски ремонт.

В капсулата долу имаше двама души, които инспектираха Пътя към ада — шахта, прокопана през дъното на океана на хиляди клафтери1 под нас и която скоро щяха да отворят за пътуване. Поначало не бих се притеснявал, тъй като имаше двама щатни техници J–9. Само че единият беше заминал в отпуска на Шпицберген, а другият точно тази сутрин бе излязъл в болнични. И когато внезапното съчетание от вятър и водни вихри разлюля „Аквина“, и аз загрях, че днес е навечерието на РУМОКО, взех решение. Прекосих стаята и отместих един страничен панел.

— Швайцер, не ти е позволено да се бъзикаш с тия неща! — скара ми се доктор Аскуит.

Огледах веригите и го попитах:

— Ти искаш ли да поработиш по това?

— Разбира се, че не. Не знам откъде да започна. Но…

— Искаш ли Мартин или Деми да умрат?

— Знаеш много добре, че не искам. Само че няма да…

— Тогава кажи ми кой да го свърши — сопнах се аз. — Тая капсула долу се контролира оттук, отгоре, и ние току-що нещо се издънихме. Ако знаеш някой по-годен да работи по това, направо пращай хора да го доведат. Иначе ще се опитам сам да поправя J–9.

Той млъкна и аз постепенно започнах да разбирам къде е проблемът. Всичко беше съвсем очевидно. Дори бе използван припой. Бяха омотали четири вериги и препратили обратно цялата бъркотия през един от таймерите…

Така че започнах да разглобявам джаджата. Аскуит беше океанограф и надали разбираше нещо от електронни вериги. Предполагам, не му беше ясно, че предотвратявам саботаж. Работих около десетина минути и плаващата на стотици клафтери под нас капсула отново се задейства.