«Пясъчни врати»

Лежах върху наклонения покрив под сянката на стряхата, използвайки лявата си ръка за възглавница, и докато погледът ми се мержелееше из синевата, неусетно долових някаква странна симетрия сред облаците над мен, нещо като мигновено послание с изящен ръкопис:

„ПОДУШИ ЛИ МЕ, ДЕД?“

Само след секунда надписът беше изчезнал. Свих рамене. После, да си призная, неусетно задуших лекия ветрец, излязъл над покривите.

— Съжалявам — промърморих по-скоро на себе си. — Никакви особени миризми.

Прозях се и се протегнах. Трябва да съм задрямал, реших аз, и последната сцена е била от края на съня. По-добре, че не си спомням останалото. Погледнах часовника. Стрелките неумолимо сочеха, че съм закъснял за назначената среща. Е, може и да не е съвсем верен. Отдавна не бях го сверявал.

Плъзнах се надолу, опрях крака в корниза, предназначен да задържа снега на покрива, и се хванах за стряхата. Площадът, от височината на петия етаж, изглеждаше като етюд в зелено и бетон, с ярки и тъмни петна, пъплещи миниатюрни човешки фигури и щръкналият подобно на фалически символ фонтан, чийто порутен далечен край сякаш е бил обстрелван с право мерене. Срещу фонтана се издигаше Джеферсън хол, където на третия етаж се намираше кабинетът на моя нов ръководител, Денис Уексрот. Потупах се по задния джоб — картонът със седмичната програма си беше на мястото. Хубаво.

Да се спусна долу, пресека площада и изкатеря стълбите, изглеждаше безсмислена загуба на време, след като вече съм набрал височина. И макар разходките по покривите преди залез-слънце да се смятат за нарушение на установените правила и университетски традиции, да не говорим за естетическата страна на въпроса, бях изкушен от мисълта, че няма да е никак трудно — за мен — да се добера до нужното здание, без да прибягвам до заобиколния път.

Тръгнах по стрехата, докато стигнах далечния й край, откъдето скочих върху плоския покрив на библиотеката. Не беше високо — само пет-шест фута. Продължих нататък, като се прехвърлях от покрив на покрив, заобикалях комините, разходих се — досущ като Квазимодо — по църковния корниз, спуснах се по една водосточна тръба, още един корниз, сетне големия дъб и накрая тясната площадка на третия етаж, където се наложи да призова на помощ целия си опит и умение. Великолепно! Трябва да съм спестил най-малко десетина минути.