«Ние няма да се разберем»

Мъчителното безпокойство се реди в миговете, когато, събуждайки се от дълбокия сън, човек се оказа едновременно в две недействителни състояния.

Спиш. Все още спиш. Започва събуждането. Разделяш се със сънищата си — спокойно, бавно… И със същото спокойствие, без да бързаш, се потопяваш в подобен, лелеян в мечтите свят. Не разбираш кой от двата свята е истински. Струва ти се, че си златна зора между небесната и морската синева, и не знаеш коя е стихията, която те люлее, гали и подкрепя в мига на събуждането.

Ала никой не подкрепи Морик Армен. И денят започна с необяснимо тягостно настроение, което се опитваше да го смаже. И то така, че да не остане и следа от Морик — все едно че не е живял, не е дишал и не е слушал с възхищение легендите за света.

Морик Армен побърза да излезе от къщи.

На прага се спря, после свърна надясно, където живееше Нерсес Мажан. И в същия миг, забелязвайки, че Шавасп излиза на терасата, му хрумна нещо друго. Морик бързо прекоси ливадата и още от стълбите извика без всякакво предисловие:

— Помниш ли какъв беше този свят, когато за пръв път излязохме от космическия кораб?

Шавасп, както обикновено, закусваше на терасата. Щом чу гласа на Морик, той бързо изтри устните си със салфетка и се усмихна.

— Добро утро!

— Помниш ли какво видяхме, какво чухме и какво почувствувахме?

— Не си спомням добре — рече Шавасп. — Но ми се струва, че видяхме гъсти гори.

— Точно така.

— Пред нас бяха кристално чисти езера. И пътища, прокарани от господарите на този свят.

— Прав си. А после?…

— После чухме ромон на ручеи, чуруликане в небесната синева.

— Това бяха птици, нали?

— Разбира се.

— Но самите птици ги нямаше.

— Тях и сега ги няма — каза Шавасп, — така както ги няма господарите на този свят, които са прокарали пътищата.

— Няма ги, но вероятно ще се появят. Възможно е и да са се появили, а ние да не ги забелязваме. Защото сами си внушаваме, че ги няма.