«Тъга»

Когато командирът на кораба се събуди от поредния си летаргичен сън, сърцето му се сви от непознато чувство. Беше станал нетърпелив, дори нервен. А спътниците му Маас и Наам, макар и да се тревожеха, се мъчеха да не се издават.

Напоследък командирът с часове седеше в кабината си срещу екрана, заемащ цялата стена, и върху белия фон една подир друга се редяха цветни, понякога познати, често — позабравени, но във всички случаи вълнуващи, дори покъртителни картини. Стари земни картини, които бе запаметил от десетилетия наред електронният мозък на космическия кораб.

— Маас — питаше командирът, — колко планети и звезди сме пребродили?

Това бе странен навик на командира, който отлично знаеше на колко звезди и планети бяха кацали. Но Маас се подчиняваше на установения ред и отговаряше невъзмутимо.

— Четири звезди и седем планети, командире.

— И колко още ще летим?

— В програмата има още една звезда — отвръщаше Маас. — Ще кацнем и на две-три планети.

— Маас, не ти ли доскуча?

— Не, командире — отвръщаше Маас, защото сто и девета точка от устава на полета го задължаваше да отговаря на въпросите на командира, колкото и безсмислени да бяха те.

— Наам, а ти?

— Да, скучно ми е командире — отвръщаше Наам, имайки предвид, че друга точка от устава на полета повеляваше двамата да не дават еднакъв отговор на безсмислените въпроси на командира. Естествено, за Маас и Наам тези „да“ и „не“ нямаха никакво значение, след като те не знаеха що е досада и скука. Просто не беше позволено и двамата да отговарят по един и същи начин на командира.

Командирът винаги с голямо вълнение гледаше картините от Земята, които му се струваха истински.

Истински бяха планините — с дълбоки долове и алпийска растителност по склоновете, истински бяха долините с лудия бяг на реките и пъстроцветието на небесните дъги, опияняващи бяха дъхът на тревите и вълшебният шепот на природата.

Командирът дълбоко преживяваше миналото и в морето от спомени плуваха безброй невидими ветроходки, натоварени с детски мечти и вълнения.

Гледаше ли продължително тези картини, командирът усещаше някаква празнота в себе си. Понякога картините се губеха в съзнанието му, ставаха неосезаеми, измамни.

Родените от мозъка на космическия кораб земни образи се блъскаха в непреодолима стена и като не успяваха да я пробият, разбиваха се на парчета, а отломките се пръскаха из цялата Вселена.