«Случаят Бенковски»

Пламъчето пропука за миг, докато обгърне фитила на свещта. След това мъждивата й светлина се отрази в огледалото и освети лицето срещу него.

Набръчкано лице на старец, много видял и узнал, и още в силата на ума си. Побеляла дълга брада. Червен фес с дълъг пискюл, чиста риза, везан елек. И пронизващ, изпитателен и открит поглед.

Мурад бей доволно изгледа отражението си. Друг може и да би искал да изглежда по-млад или красив, но не и той. Човек има каквото му е нужно за туй, що му е отредено да стори, казват мъдреците.

Отдавна вече се бе стъмнило, време беше да си почива. Утрешният ден го очакваше.

Уважаван човек беше Мурад бей. Минеше ли по улиците, мало и голямо поклон правеше и евет думаше. И плевенският паша неведнъж му бе идвал на гости, и търновският. И често-често идваха богати и уважавани хора отдругаде да го почетат.

Не че имаше голяма власт Мурад — бей да си в забутано старопланинско градче не е кой знае какво. Не че беше богат — дори гяурите чорбаджии биха го купили целия, без да се охарчат твърде. Не че беше и родовит — туй пък най-малко от всичко. Син беше на местен онбашия, и повече от командир на рота аскери не му се полагаше да бъде.

А защото беше умен и мъдър като никой друг. Нямаше за него тайна и у най-прикрития. И най-тежки спорове, дето на живот и смърт изглеждат, уреждаше Мурад бей без затруднение. Речеше ли нещо, като дялан камък пасваше — тръгнеш ли да го местиш, за резил ставаш. И дума да е дал, а да се е отметнал, никой не помнеше. Затуй и пашата честичко му гостуваше, и пътници го посещаваха, и българите снемаха фесове, кога го видеха. Затуй и бей беше станал, без ни от род да е, ни в бой да се е прославил. Ако му дадеше Аллах години, и паша би станал. Затуй и остана градчето мирно по време на големите бунтове на раята по Панагюрско и Белочерковско, дето с аскер ги потушаваха преди няма месец.

Навън беше горещ следобед, та Мурад бей беше седнал на хлад в източната стая на конака. Внезапно вратата й се отвори и две заптиета вкараха вътре пъстроок перчемлия с вързани ръце.

— Избягал бунтовник хванахме, беим. — обади се бимбашията от вратата. — Носеше го реката, и беше несвестен, та Фикри онбашият го закачи с един чепат прът и го изтегли. Когато го свестихме и видя кои сме, измъкна ми ятагана и се опита да ни съсече. Добре, че беше омаломощен, та го удържахме. Да го водим ли в Плевен, че да го обесят, или ти ще го съдиш?

Мурад бей бързо остави чибука.