«Спасете декадактила!»

Отдолу се чуваха приглушено виковете и кашлянето на слоночерите. По-точно не отдолу. Просто звукотърсачът-автомат, който безцелно шареше наоколо, бе уловил тези шумове и ги предаваше в прозрачната кабина на сто метра височина.

Без да става, Андрей протегна ръка, завъртя копчето под микрофона и звукът поутихна.

Над главата му се простираше безкрайният купол на свечеряващото се венерианско небе. В зенита то беше белезникаво зелено, с някакъв мъртвешки оттенък. На запад — зеленото преминаваше в белезникаво-синьо, после в синьо, във виолетово и над самия хребет Айнщайн — в пурпурночервено. Слънцето се бе скрило зад гигантски неподвижен облак, лъчите му тук-там пробиваха плътните карминени маси, като изтръгваха от мрака долу отделни склонове и върхове на планинските вериги — голи, безжизнени. Беше леко мъгливо, във въздуха се носеше някаква тежест. Атмосферата се бе разслоила на няколко етажа и така застинала.

Релефът долу изглеждаше като намачкана тъмна хартия. Само повърхността на езерото на пет километра от Центъра, отразяваща небето, беше светла и напомняше разтопена стомана — ярко петно сред застиналия хаос от падини и възвишения.

Всичко бе наред и все пак тревожното чувство не напускаше Андрей.

Предчувствие за надвиснала беда. Страх, който все повече се усилваше, колкото по-малко основание имаше да се страхува. Дежурният помисли, че подобно нещо, навярно, изпитва и войникът по време на война: на фронта затишие, нито един изстрел, но тишината предвещава…

Отново се огледа.

Наистина, очакваше се земетресение, но Центърът бе готов за него. Системата от блокове, стрели, хилядотонните (а на вид толкова леки) ажурни конструкции бяха така уравновесени, че да осигурят непокътнати научните, жилищни и производствени сгради. Центърът бе издържал вече десетки земетресения. Впрочем, и да се разрушеше, нямаше никакво значение. Той бе изоставен, ненужен както и другите центрове и запустели градчета. Хората си бяха отишли, напуснали планетата и само двама души бяха останали засега тук. Той — Андрей, и Вост — вторият дежурен. И само двамата биха загинали, ако цялата планета се разтърсеше от земетресения. Но такова нещо не можеше да се случи.

Андрей погледна през прозрачния под стадото слоночери; кафявата маса, разположила се на три километра от него, в подножията на подпорните кули. Дошли бяха вчера и никаква сила не можеше за ги помръдне от мястото. Щяха да ядат пълзящата трева. Да въртят тежките си глави, да изтръгват стеблата от почвата, поглъщайки ги заедно с пръстта, и щяха да идат на друго пасбище, едва когато на това не останеше стръкче трева. Добри животни, могъщи, но с един недостатък — от нищо не се боят. На Земята можеш да прогониш всяко животно от дадено място, като го подплашиш. Но на слоночерите това не действуваше. Андрей знаеше, че ако слезе сега долу и отиде при стадото, едрите, силни животни щяха да го заоглеждат с любопитство, някои ще се приближат, за да го подушат, но нито едно не ще избяга. Можеш да размахваш ръце, да крещиш, да хвърляш дори граната под носа им, да подпалиш храстите до тях — животните тъй и щяха да си изгорят, без да помръднат. Човекът се бе оказал безсилен пред това спокойно, уверено равнодушие. Някога слоночерите са бягали, но от година на година ставали все по-лениви. Главният дежурен не бе заварил това време. Знаеше го само от разказите на първите изследователи. Никога не бе чувал и тръбния им звук, напомнящ свирене на орган, с който водачът вдигал на крак побратимите си при опасност. Слоночерите ставали все по-мудни, по-дребни, някакви болести ги погубвали, а тропотът на неизброимите им стада и органният звук изчезнали в миналото заедно с горите, покриващи нявга цялата планета.

Андрей въздъхна: може би го гнетеше не точно тревожно чувство, а просто тъга. Ето, слоночерите дойдоха, ще изядат цялата трева наоколо — без остатък, непоправимо, така че тя повече никога не ще расте тук. А после ще се изнижат, оставяйки мъртвите и болните. Ще поскитат, докато намерят друго пасбище, за да унищожат и него и да намалят още повече пространството, на което единствено можеха да съществуват.

Но нали слоночерите пристигнаха вчера, защо не изпадна тогава в униние. Обратно, следеше с интерес, как се приближават. Животните се появиха откъм хълмовете над езерото, движеха се във верига едно след друго в тесния проход — тъмни петна, нанизани като мъниста на обединяващата ги тънка нишка — сянката. С бинокъла можеше да разгледа всяко едно подробно. Водачът, гордо животно, навлезе пръв в долината. Поклащаше се, оглеждаше наоколо, пристъпваше от крак на крак в непробиваемата си рогова броня, чиито свръзки те караха да си спомниш за средновековните рицарски ризници. При него дойдоха и другите водачи, сякаш да обсъдят нещо, после всички потеглиха към подпорните кули на Центъра…

Андрей потръпна. Нова вълна на страх сви сърцето му. Що за глупост?! Протегна ръка, завъртя лостчето на таблото.

— Вост…

— Какво има?

Отговорът дойде мигновено, сякаш Вост очакваше, че главният дежурен ще го повика.

— Какво правиш?

— Нищо… Слушам слоночерите.

Гласът се чуваше така, като че Вост седеше на две крачки от Андрей, а не на километър, в също такава прозрачна кабина.

— Не ти ли е страшно?

— Да. И на теб ли?

— Аха. Може би е от самотата. Като си представя, че и да викнеш, зовът ти ще се понесе над черната пустиня и никой не ще чуе.

— Престани! И без това ме е налегнала такава тъга… — Вост замълча, после добави: — Въобще, обзел ме е някакъв страх, но не като пред земетресение. По-друг. Хайде, стига, ще изтраем някак.

Андрей кимна, макар че Вост не можеше да види. Премести лостчето в предишното положение. После се извърна и включи Книгата на Загиналите.

Всъщност, това не беше книга, а магнитофонен запис. Преди половин столетие експедиция „Юпитер-1“ бе претърпяла авария. Корабът трябвало да заобиколи планетата, но бил привлечен от гигантското газово кълбо. Още в самото начало тримата членове на екипажа разбрали, че от съдбоносния момент, когато се изменила орбитата на полета, им остава да живеят броени дни. Летели право срещу смъртта. Никой не бил виновен за случилото се. Млади, пълни с енергия, тримата били обречени, човечеството не можело да им помогне — делели ги милиони километри черен космичен вакуум. Озовали се насаме с равнодушната Вселена, в тези последни седмици те записали мислите си на лента, излъчвайки записа просто наслуки. Връзката им със Земята била прекъсната — радиационният екран на „Юпитер“ не пропускал сигналите. Не знаели дали ще стигнат думите им до хората. Но автоматичната станция на Ганимед уловила голяма част от предаването и така Книгата на Загиналите влязла в световния фонд на класиката.

Спокойно, простичко, съзнавайки, че казаното вече не ще повлияе на собствената им съдба, тримата говореха за съдбата на човечеството с безстрастна обективност. Андрей особено харесваше третия — членовете на екипажа не бяха поставили имената си под текста. И макар после от анализа да се разбра кой текст на кого е, записът бе издаден така, както е бил направен.

Глухият глас изпълни кабината.

„Днес е двадесетото денонощие. Изчислихме, че ни остават още осемнадесет. Ако, разбира се, не се случи нещо по-рано. В момента всеки си помисли, че е по-добре да стане по-рано и внезапно, но никой не продума. Въобще, сега съжалявам, че взехме решение да не обсъждаме Проблемата за смъртта, изобщо да не споменаваме за нея. Прибързано решение, което сега ни подтиска като догма. Всеки се преструва, че не мисли за смъртта, макар да е неизбежна. Лицемерието уморява, но въпреки това всеки поглежда другия и си мисли: «Защо пък аз да наруша обещанието, нека той…» Тъй или иначе, настроението ни в 6:00 «сутринта» беше лошо. Току-що бяхме чули колко време още ни остава да живеем, всички мълчахме, никой не се сещаше какво да каже. И тогава ни дойде на помощ нашата катеричка. Напрежението поспадна. Катеричката скочи върху таблото на стигометъра, седна, скръстила лапички на коремчето, протегнала задното си краче. И заприлича на дебелия францискански монах от Рабле, който след обилен обед лицемерно разсъждава за греховността на всичко земно. Досега не бяхме виждали катеричката в такава поза. Третият я посочи и всички се засмяхме — нали все пак бяхме още живи.

Дори е странно колко много ни дава малката жива топчица. Присъствието на животното постоянно ни напомня, че сме хора. Навярно, ако на Земята от самото начало не бе имало друга живинка освен човека, той никога не би станал Човек с главна буква. И обратното, ако някога дойде такова време, че на Земята не останат други същества освен хората, то ще е началото на гибелта на човечеството. За да разберем кои сме, на нас ни е нужно постоянно да сравняваме себе си с онова, което не сме.

Тук, в бездънните глъбини на Космоса, особено ясно разбираш колко ценно е крехкото и толкова рядко образувание — животът. Сега, когато ни е известно, че на Марс няма живот и че около най-близките звезди няма планети, ние се оказахме едва ли не самотни в тази част на Галактиката. Някога на Земята е било важно едно, после — друго, но сега безспорно най-главното за съдбата на човечеството е дали ще съумее да спаси и запази основния капитал, онова количество от видове и оттенъци на живот, което ние хората заварихме, когато станахме стопани на Слънчевата система. Антилопа може да роди само антилопата, носорог — само носорогът. И ако унищожим последната двойка носорози, такива животни вече никога не ще има. Произлезли са от някакви бронтотерии, те на свой ред от палеотапируса и така нататък, като се връщаме назад във времето, ще стигнем до първичната клетка на живота. А процесът на еволюцията е неповторим. Дори когато загива велико произведение на изкуството, ние можем частично да го възстановим или да намерим сходно. Но изчезналият отряд животни е друго нещо. В природата — когато губиш нещо, го загубваш завинаги. Затова все повече ме безпокои положението на Венера“.

Андрей прехапа устна. Не напразно се е безпокоял третият.

Първите експедиции бяха заварили цветущ свят. Ярко сияело небето, пълзящите треви преминавали от склон на склон, горите бавно пътешествували, умирайки на едно място и възраждайки се на друго. Тук всичко се движело — и растения, и животни. Бродели неизброими стада слоночери, придружавани от малки нежни копитни животни, приличащи на земните сърни. Ята бели пеперуди закривали понякога небето от хоризонт до хоризонт. Първооткривателите се провирали през гъсталаците, излизали на бреговете на пълноводни реки. Върнали се времената на Колумб и Магелан, трептели в синкавата мараня очертанията на островърхи храсталаци: върви, узнай какво има нататък! Смайвали ярките цветове, опияняващото изобилие. Тревата била гъста и остра като четка. Прокарвали временно пътища направо по върховете на стеблата. Гората напирала към построените здания, също като някакъв свръхорганизъм животът на планетата заличавал всяка рана.

Вечер тук замирал всякакъв труд, хората млъквали — такива били залезите на небето. Рязко, решително настъпвало сивото, червеното се борело и го изблъсквало, самото то измествало от златното, оранжевото, червеното, виолетовото. Слънчевите лъчи пронизвали облаците и гаснели, посрещани от сиянията. Хората се любували на тази неизмерима по мащабите си битка и усещали как умората им преминава. Нервните оздравявали, сякаш пиели приказна жива вода. И само декадактилите пречели. Страшни зверове с нокти, твърди като диаманта, които при тичане се събирали в копита, унищожили изцяло някои от първите експедиции. Свирепи, хитри, те се промъквали незабелязано, връхлитали неочаквано. Декадактилите унищожавали дори метала — какво оставало до защитните костюми. Милиони години тук продължавало съперничеството между кротките слоночери и хищниците. На първите все повече заяквала бронята, на вторите все по-твърди ставали зъбите и ноктите. Декадактилите нападали спокойните гиганти, посичали като с меч слабите и по-нечевръстите, пробивали броните им, които устоявали и на най-добрата стомана. Човекът бил безсилен пред тази всепобеждаваща ярост. Колонистите се въоръжили със специални лъчеви пистолети. Носели ги постоянно със себе си и тогава изтребили толкова бързо декадактилите, че дори не успели да ги изучат. Пък и те не се поддавали на изследване — все едно да проучваш мълнията в момента, когато те поразява. А зверовете наистина били като мълния. Никой не ги бил виждал иначе, освен когато нападали — фотографии имало само на мъртви, обгорени декадактили. Чак след десет години почнали да изследват зоологията и начина им на живот. Едни учени установили, че черепът на декадактила говори за богата мимична мускулатура. Смутили се — не е ли това начало на Разум? Не, декадактилите били прекалено физически специализирани, за да се развият. Задънено разклонение, което трябвало да загине след може би милион години, отстъпвайки място на нещо друго. Дълго се чудели защо всички избити зверове са все самци. После открили, че нежните копитни животни, скитащи със слоночерите, са самките-декадактили. Объркала ги голямата разлика — самките били тревопасни, а самците — хищници. Малките сърни сами измрели след петнадесетина години и пак по-късно хората обърнали внимание на факта, че, според очевидците, слоночерите не само не се отнасяли враждебно към нежните животни, но дори ги пазели в стадото.

А потокът преселници заливал Венера, въпреки трудностите по транспортирането. Открит бил нов свят. Отначало им се сторило, че биологичният кръговрат на живота тук е по-прост, отколкото на Земята. Пълзяща трева — филизът пуска нови корени на половин метър от старите, които впоследствие изсъхват. Придвижващи се гори и слоночери. Разбира се, имало и други животни и растения, но първите три фактора им изглеждали основни. По-нататък, с течение на годините картината се поизменила. Не че на Венера липсвала земната сложност, просто била по-друга. Някакъв нервен потенциал, биорадиационна връзка обединявала всичко живо и нахлулата цивилизация прекъснала нещо във веригата. Не го забелязали веднага. В епохата на великите завоевания дреболиите не се забелязват.

Нарушено било нещо във финия механизъм. Слоночерите почнали да измират по неизвестни причини. Веднъж самолет открил при морето Павлов милионно сборище от умиращи гиганти — смрад се разнасяла на стотици километри наоколо. Тревата постепенно престанала да пълзи, новите корени се забивали веднага в същата почва, изтощавали я. При първите изследователи стеблата се извисявали до човешки ръст като стена, а Андрей завари само редички ниски храсти. Оголвали се равнините и планинските склонове, планетата оплешивявала пред очите им. Понякога седмици наред духали пясъчни бури, веднъж засипали цяло градче. Почнал да се променя съставът на атмосферата, небето избледняло. Великолепните залези изчезнали, жегата станала непоносима. Отначало хората напуснали екватора, после почнали да бягат и от умерените пояси.

И най-сетне — вече при Андрей — Всемирният съвет взе решение за евакуация. Експериментът не бе сполучил. За шестдесет години хората успяха да разрушат това, което се бе създавало в продължение на петдесет милиона века — биосферата…

А гласът, нарочно равнодушно, без всякакви емоции, продължаваше по микрофона: „Днес се разделихме с африканската виолетка. Трудно ще установим причината за загиването й. Преминахме през студения слой на атмосферата, отвън сега е 200°С. В кабината е горещо, всеки ден температурата се покачва. Но цветето отглеждахме под стъклен похлупак с повишена влажност и живачният стълб нито веднъж не се покачи над 25°С. Въпреки това листенцата му посърнаха и увехнала. Цветето е с нас от две години, стана ни другар, затова му направихме тържествено погребение. Изскубнахме го от почвата с корените, сложихме го върху плочата на електрическата печка и извършихме кремацията. Вторият включи нещо от Менделсон и под тези звуци изгорихме виолетката. Изглежда, станали сме сантиментални. Беше ни мъчно. Вторият каза: «Все пак смело цвете. Колко далеч в Космоса проникна.» Вярно. Вече сме на 500 милиона километра от източника на животворната светлина — Слънцето. Засега кабината издържа увеличаващото се външно налягане на газовете. Ще успеем още нещичко да видим, преди да склопим очи. В 15:00 за трети път попаднахме в прозрачно осветената зона. Фантастични пейзажи. Па̀рите на метана светят ярко — в червено, кафяво. Друга светлина струи отдолу, сякаш от центъра на планетата: какво свети там, не знаем. Няколко часа летяхме като в тунел с ресни по стените, после пред нас се ширна простор и се озовахме над безкрайно червено море. Долу се виждаха сивкави пясъци и червени вълни. Вляво се издигаше кафява стена, чезнеща в безкрая. Вдясно имаше дъги — и не една, а няколко, и се кръстосваха. А от небето висяха сталактити, които пред очите ни се превръщаха в ръце и глави на някакви чудовища. Една ръка почна да расте, засенчи дъгата, стигна до «морето» и се стопи.

Жалко, че никой не ще види тези приказни картини, както ги видяхме ние. Но най-вече ти става мъчно от това, колко безсмислено е всичко, че масите материя и титаничните движения не се осъзнават, милиарди години не са съживени от нечия оценка. Въобще удивителни са сиянията, короните на далечните светила, но това е свят, който не ще отговори на любопитството ти. Всичко се движи, но всичко е мъртво и равнодушно. И тук, в студения блясък на равнодушните спектакли на мъртвото, особено силно чувствуваш каква случайност е пораждането на живота. Милиони чудеса милиарди пъти е трябвало да се извършат, за да се формира някакво бръмбарче, и ние до днес не знаем на какво ни учи тази най-фино уравновесена структура.

След три часа тъмата пак ни погълна, повиках катеричката — тя завря муцунка в ръката ми. Да, не напразно в епохата на Великите открития хората са взимали в далечните плавания куче със себе си. То не може да прибере платната, но ни помага в нещо много по-важно. Човекът има разум, животното — друго, но без това друго Земята и Вселената биха били пусти, скучни, безнадеждни. И въобще, развитието на всяка жива твар зависи явно от живата среда, от онзи биохимичен електрорадиационен и най-сетне нравствен обмен, който става между различните видове същества…

А до края остават още само осем денонощия.“

Андрей настръхна в креслото. Ето, така са летели те тогава към смъртта, преди петдесет години. И са мислели как да се запази животът.

Той се огледа. Слънцето се бе спуснало зад хребета Айнщайн, настъпил бе светлият венериански здрач. Андрей завъртя копчето на звукотърсача, в кабината отново се чу кашлянето на слоночерите. Това беше едно от последните стада на планетата. Сега вече знаеха, че именно от бронираните гиганти зависи растенето на тревата — слоночерите някак оплодяваха движещите се растения, но само в случай, че и те се движеха. А бяха престанали да се движат. И хората не успяваха да ги размърдат, не можеха с нищо да ги подмамят или изплашат. В мозъка на слоночерите нямаше център за болка, нито рецептори за болка — поне хората не бяха открили.

Андрей си представи напуснатите градове — там далеч отвъд оголелите хълмове. Пустините, където, докато бяха живи родителите му, още шумолеха гори. Сега пейзажът бе почти лунен — крах и камъни. Може би хората пак щяха да дойдат тук в далечното бъдеще, когато се изчерпеха суровинните ресурси на Луната. Но вече не така, както бяха дошли в края на двадесетия век. Ще покрият градовете със стъклени куполи, за да ги предпазят от палещите слънчеви лъчи и пясъчните бури. Машините ще издълбаят дълбоки шахти до залежите на манган, никел, мед. Венера ще се превърне в обогатителна фабрика, но никога не ще стане сбъдналата се мечта за прекрасното.

Предчувствие за беда пак го обзе.

— Какво става с мен? Отде накъде?

Може би наистина ще има гигантско земетресение. Най-силното не беше кой знае колко отдавна, но това не е основание, че веднага ще последва второ. Усещането беше по-друго. Омаломощаваше те, но те мобилизираше. Андрей си спомни как баща му разправяше за някакъв непонятен ужас, който обземал хората, преди да се появят декадактилите. По дяволите! Нали хищниците бяха изтребени! По-скоро можеш да срещнеш на Земята мамут, отколкото тук декадактил.

Стана, поразходи се из кабината, после натисна копчето на таблото.

— Вост!

— Да.

— Слушай, не мога да издържа вече. Нещо става с мен. Не ме свърта на едно място.

— И мен.

— Хайде да слезем.

— Дадено.

Андрей бързо излезе на площадката, спусна се с асансьора долу. Външната врата силно хлопна след него.

Озърна се. Странно, непривично изглеждаше всичко наоколо. Подпорите на кулите сякаш се извисяваха направо от мъглата. Светлината от фенерите се бореше със здрача. Тайнственост бе обвила зданието на електростанцията, изоставените жилищни блокове. Андрей неочаквано осъзна, че не знае какво има там зад корпусите. Планините трябваше да са пусти, но кой знае.

Вост стоеше недалеч от първата стафометрична будка.

— Е?

— Не знам — гласът на Вост бе дрезгав. — Казват, че така неспокоен се чувствувал човек пред нападение на декадактилите.

— Каква връзка има това с декадактилите? По-скоро е от самотата. На Земята човек никога не се чувствува напълно самотен, дори и на необитаем остров.

— Според инструкцията — Вост изведнъж зашепна, — когато ще има земетресение, трябва да бъдем в кабината.

Мъглата се сгъстяваше — стелеше се на пластове.

Вторият дежурен хвана Андрей за ръката.

— Чуваш ли нещо?

Странният звук се приближаваше. Като че ли тропот на коне.

— Коне?… Какви коне може да има тук?

Вгледаха се в мъглата. Изведнъж тропотът стихна. Само от отворените врати на двете прозрачни будки на стафометрите се чуваше слабото тракане на броячите, отбелязващи пренапрежението на подземните сили дълбоко долу под почвата.

Някаква сянка изникна в млечната мъгла — едра, висока; сърцата на двамата изведнъж се свиха. Зловещо бе това същество с клатушкаща походка, с дълга муцуна, мускулести предни лапи, висящи край тялото му.

Декадактил!… Наистина, декадактил!

Звярът вървеше напосоки, залиташе. Големите му очи, едновременно и тъжни, и зли, се вторачиха в затаилите дъх Вост и Андрей с някакъв празен, невиждащ поглед. Полъхна ветрец, замириса на гнило, на козина, на нещо тъжно.

— Хората си отиват и той дойде — прошепна Вост. — Усетил е, че си отиваме.

Декадактилът се държеше като пиян човек, изтрезнял в непознато място. Попаднал през нощта от покрайнините в центъра, където всичко му е непознато, наоколо никаква душа, няма кой да му покаже пътя. Гледаше и не ги виждаше. На десет крачки от Андрей той стъпи на предните си лапи — ноктите му се събраха в копита — подскочи, но някак несръчно, косо. Изправи се пак и изчезна в мрака. Тропотът от копитата му постепенно се отдалечаваше, завивайки надясно към жилищните блокове.

— Той е сляп — рече Вост. — Може да са изгорили очите му с пистолета.

Андрей поклати глава.

Не е това. Декадактилът просто не виждаше при изкуствена светлина. Но компенсираше недостатъка си със силния слух и обоняние. Първите колонисти не успяваха да се укрият от него. Хищникът се катереше по отвесни каменни стени, бързо и ловко като паяк, задържайки се с ноктите си о най-малките грапавини. Вмъкваше се през стъклата на прозорците, не го спираха дори металните решетки. Тръгнеше ли на лов, непременно погубваше жертвата си, ако не успееха, разбира се, да го убият преди това.

Тропотът от копитата пак взе да се приближава, но този път от другата страна.

— Сега ще ни подуши — рече Андрей. — Вятърът духа откъм нас.

Декадактилът отново изникна в тъмнината съвсем наблизо. Андрей не разбра как се озова в кабината на асансьора, вратичката се притвори, кабината потегли нагоре и в същия миг човекът чу долу стържене. Декадактилът се изкачваше по арматурата. На Андрей му мина мисълта: „Като стигна горе, пак ще се спусна надолу. И все така ще се движа. Вост също успя да избяга. Всичко е наред.“

Андрей стигна горе — черната космата маса бе изостанала само с тридесетина метра — и затича по рампата. В пролуките под краката му се мяркаха покривите на складовете, съвсем малки. Повърхността на езерото тъмнееше в далечината, сливайки се с хълмовете, небето бе станало черно, само над хребета се бе запазила светла ивица. Дотича до товарната площадка и съобрази, че не знае накъде да бяга.

— Бързо, насам! — чу той гласа на Вост.

Краят на двадесетметровата стрела на крана се приближаваше към Андрей във въздуха. Скочи като акробат, залови се за някакво напречно желязо, но усети че вятърът ще го отнесе. Напрегна сили, покатери се на арматурата и бързо запълзя нагоре.

Вост, дишайки тежко, прошепна:

— Да се скрием в стафометрите. Здрави са, ще издържат.

Двамата се вмъкнаха в кабината на втория асансьор. Щом стигнаха на сто метра височина, хукнаха към будките. Вост влезе в едната, Андрей в другата. Стафометричните будки бяха най-здравите постройки тук, можеха да издържат, дори ако върху им се срутеха стотици тонове пръст. Но в тях имаше толкова много уреди, че свободно място оставаше само за един човек.

Отначало на Андрей се стори, че декадактилът е загубил следите им. Но звярът се бе спуснал от кулата и душеше. Пак бе ослепял — движеше се в зоната, осветена от фенера. Изправи се на задните си лапи, неуверено тръгна към стафометрите. Блъсна се в стълба на фенера, отскочи и, освирепял, изведнъж замахна с лапата. Стълбът падна, светлината угасна. В тъмното вече декадактилът виждаше. Изправи се и решително закрачи към будката, в която се бе скрил Андрей.

Прегърна будката с ноктестите си лапи и загледа в упор човека. Разделяше ги трисантиметрова прозрачна стена.

В съседната будка Вост се раздвижи, подвикна нещо. Но първият дежурен не извърна глава. Гледаше декадактила, разбрал защо първите колонисти бяха нарекли звяра полувълк полумаймуна.

Гърдите, могъщите рамене и шия напомняха горила. А муцуната му беше дълга със силно издадени напред челюсти така че, като се разтвореха, зейваше страшна паст. Очите бяха прозрачни, големи, с удължени разрези. Изправените уши стърчаха над плоско чело.

Цяла минута декадактилът стоя неподвижен. „Дали мисли“? — запита се Андрей. Едва ли. И сигурно нищо не го учудва. Ето, дойдоха хората, разрушиха целия му предишен мир. Но той няма дори и представа, каква е била неговата планета преди милион години; нали родителите му не са могли да му предадат никакви познания. Той е звяр и изхожда само от дадения случай. Тук е плячката, а пред нея има преграда. Мисли само за себе си, целият е в „настоящето“, не ще го натъжат, не ще го зарадват нито миналото, нито бъдещето.

Така беше и в същото време погледът на декадактила сякаш го опровергаваше. В него се долавяше някаква тъга, като че ли той съзнаваше, че вече е отживелица, реликт на планетата, която и занапред ще си остане само каменна. Болка от невъзможността да стигне всичко до разума му, да разбере и да каже какво е разбрал. Сякаш отговаряше с погледа си на Андрей, прозрял в очите на човека оная информация, която той му предаваше не с думи, съзнателно, а по оня друг начин, по който щеше да общува може би някога всичко живо в Слънчевата система. И въпреки страха си, Андрей не можа да не се възхити от гордата, могъща сила на животното, от мощните му, масивни и едновременно толкова гъвкави и „нервни“ лапи, по които кръвоносните съдове, всеки мускул рязко изпъкваха и пулсираха от напрежението.

Звярът изведнъж почна жално да вие, притисна тялото си о стъклото. Андрей се отдръпна.

Вост пак нещо извика от своята будка и замаха с ръце.

А после Андрей почувствува, че е пропуснал нещо. Звярът скочи към будката на Вост. Неточно скочи, защото Андрей не видя движението. Просто декадактилът отначало бе на едно място, а после изведнъж се озова на друго. Декадактилът прегърна втората будка и я разтърси. Но тя стоеше здраво. Тогава вдигна лапа и нещо рязко заскърца. Андрей в ужас прехапа устна, защото кристалното стъкло не издържа. Пет тънки стружки — по една от всеки нокът — хвръкнаха като пръски вода във въздуха, задържаха се за миг и се разбиха в пода. Звярът заработи с двете си лапи, дълбаеше, драскаше стъклото, както куче рови земята. След няколко секунди във вратата се образува отвор. Андрей видя как Вост притисна гръб в уредите.

Декадактилът опита да провре лапата си, но отворът беше малък. Пак взе да драска. Самата природа го бе научила на това: така той измъкваше месото от стоманената броня на убитите слоночери.

Броячът на стафометъра нейде зад Андрей затрака неочаквано силно и бързо, сякаш се задъхваше. Но първият дежурен нищо не чуваше. В главата му се мяркаха откъслечни мисли: „Ето, Вост сега ще загине… Така му се пада. Откакто останахме двамата, постоянно се караме. В една кабина дори не можем да стоим. Някога бяхме приятели, а сега не мога да търпя присъствието му. Прекъсва ме на всяка дума. На какво прилича?…“

Той натисна дръжката на вратата, ритна я с крак и изскочи от будката.

— Ела! Изяж ме!… На!

Но в този миг стафометърът зад гърба му оглушително затрака. Почвата свирепо се разтърси, металните конструкции на Центъра се заклатиха, заскърцаха. Един тласък, втори…

При първия още трус декадактилът с гигантски скок се озова на открито място. Седнал като куче, опрял предни лапи в пясъка, вирнал муцуна, се ослушваше.

Почвата пак се разтресе. Андрей едва се задържа на крака. Стафометърът затрещя и млъкна. Стана тихо. В далечината откъм езерото, където се бяха разположили слоночерите, се чу дрезгаво покашляне.

Първият дежурен наблюдаваше декадактила. Звярът се ослушваше, проточил шия. Вдигна лапа, почеса си гърдите. Повъртя се и пак се успокои.

Отново се зачу едва доловимо кашляне.

Декадактилът се изправи, така заприлича на човек. Отпусна се на четирите лапи и се понесе в галоп към езерото. Тропотът на копитата му след време стихна.

Андрей пое дълбоко въздух. Силите изведнъж го напуснаха. Седна. Вратата на втората будка се отвори. Олюлявайки се, излезе Вост. Направи няколко крачки напосоки, озъртайки се встрани. Спря се, извади пистолета си, насочи го към стафометричната будка.

Ярко, ослепително блясна петметровата струя на плазмения език, бяла в средата, синя по края. Будката се овъгли, килна се встрани. Вост насочи пистолета към стълба на фенера. Блесна огън и стълбът се изкриви. После вторият дежурен захвърли пистолета, отиде при Андрей и седна до него.

— Разбра ли какво ти виках?… Да не стреляш.

— И без това нямаше да стрелям — рече Андрей.

— И аз — кимна Вост. — Дори ако те беше изял. И ако после нападнеше и мен.

Съвсем се бе стъмнило

Пустините на Венера, планинските й хребети се бяха спотаили в мрака. И нейде там, в неизвестно убежище бяха оцелели няколко декадактила. Хората напускаха планетата и един от предишните й стопани бе излязъл на разузнаване.

— Не може да е единственият — рече Андрей. — Тридесет години не са ги виждали, а те живеят по-малко. Значи са се запазили.

Вост отвори уста да каже нещо, но почвата пак се разтресе. Стафометърът в будката обаче мълчеше. Не, не беше земетресение. Там между кулите и езерото се бяха размърдали слоночерите. Древният инстинкт не изневери на декадактила. Връхлетял бе сред стадото и избиваше слабите. Подгонил бе могъщите животни, устроени така, да се боят единствено от него. Накарал бе да се раздвижат тези, от чието движение зависеше тук кръговратът на живота.

Андрей и Вост се спогледаха, после двамата извърнаха глави, ослушаха се.

И го чуха.

Отначало слаб, после все по-засилващ се проеча басов тръбен звук и заля сякаш цялата планета. Това бе бойният призив на водача на слоночерите, с който ги предупреждаваше за опасността.

Вост хвана ръката на приятеля си.

— О, ако!

И Андрей стисна ръката му.

О, ако нейде бяха оцелели поне десетина нежни самки и свирепи самци декадактили! Ако наистина не бяха изтребили този вид! Тогава навитата пружина на живота пак щеше да тръгне. Пак щеше да израстне трева, планините ще се покрият с гори, ще закръжат орляци бели пеперуди. И хората ще се върнат тук, но вече по̀ иначе. И синьо ще стане пак небето над Утринната звезда.

Андрей скочи.

— Да вървим! Трябва да съобщим на Земята — на всички, на всички! Нека още днес узнае целият свят.

А към органния призив на водача се бяха присъединили и другите самци. И хълмовете се тресяха.

Информация за текста

© Север Гансовски

© Цвета Пеева, превод от руски

Север Гансовский

Спасти декабра!,

Източник: (през )

Редакция: Mandor, 2006

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2006-08-06 12:00:21