«Тринадесет изгледа от картонения град»

Подобно на Дж. Балард, Уилям Гибсън бързо напредва в кариерата си на писател и достига позиция в литературата, благодарение на прецизни и модернистични (или постмодернистични) произведения. Може би успехът му не е толкова голям, но той е обект на възхищение на мнозина хора добре познаващи жанра. Огромният му успех е постигнат извън полето на научната фантастика. Сборник от негови твърде амбициозни разкази е признат за един от най-добрите на годината. „Нови светове“ изтъква Гибсън, като претендент за най-високата модернистка територия, е в противовес на обикновената научна фантастика. Публикуваният тук разказ е студен, прецизен и клинично безстрастен, като наблюдаващото око е инспирирано от великата поема на Уолъс Стивън — „Тринадесет начина да видим Черна птица“. Погледнато е и през лещите на Балард и Уилям Бъроуз, в тяхното собствено време и място на черния бъдещ град. На съставителя написаното напомня (поне като заглавие) за „Всичко видяно над машините за любовна елегантност“ на Ричард Бретиган или „Леда“ на Ана Каван. В предложеният тук разказ направлението не е като в последният роман на Гибсън — „Айдору“, но напомня за ранга и таланта на впечатляващото му писане.

Станцията на токийското метро създава неблагоприятна гледна точка, но и дълбока перспектива.

Кадър с подръчна светлина и дълго експониране, прозрачен пешеходец се отдалечава от нас, а други двама видими се движат като неясни петна. Горният етаж флуоресцира зад тесните правоъгълни процепи. Таваните са облицовани с квадратни сегменти, метър на метър (може би акустична преграда?). Дали кръглите неща по тях са вентилатори, пожарни сензори или високоговорители? Масивните квадратни колони се отдръпват пред склон на стълбищна шахта или ескалатор. Мозайка от плочки на пода изпълнена в широко мащабен прост образец, кръгообразни площи с бели квадратни плочки, вътрешността им покрита с черни кръгли плочки. Подът е лишен от петна, но като цяло му липсва светлина. По него няма фасове, няма и опаковки от дъвки.