«Учител»

— Махни се глупак!

— И какъв още?

Чуха се два удара. Плач. Писък.

— Знаеш ли какъв си?

— Кажи, кажи, де! Какво, страх ли те е? Кажи, пъзло! Хайде, говори!

Тичайки, съборих кристалната ваза, която красиво зазвъня и заехтя из цялата стая.

— Казвай какъв съм! Гърбав? Сакат?!

Град от удари се сипеха върху някого.

Аз знаех не само тяхната сила и заряд от злоба, знаех и от какво трябваше да се страхувам. Бутнах купчинката книги и още нещо, което ми пречеше да стигна до Вратата, блъснах я с рамо и мълчаливо се хвърлих към момчето. Видях тесния гръб и дългите здрави ръце…

Не можех да го удържа и затова го стиснах така, че то започна да се задушава. Едва тогава побойникът усети моето присъствие и изхриптя:

— Пуснете ме…

Аз мълчах, като продължавах да го стискам. Струваше ми се, че държа зверче. Стигаше само за миг да го отпусна — и то отново би се хвърлило върху жертвата си. Не можех да откъсна поглед от окървавеното лице на момичето, което момчето бе удряло.

— Пусни ме…

Неговото тяло омекна, почти увисна в моите ръце и въпреки волята си разхлабих хватката, като го обърнах с лице към себе си, гледайки го в упоритите, сухи и безцветни очи.

— Момиче? Ти си посмял да биеш момиче? Момиче, което е два пъти по-малко от тебе?!

Не можех да намеря нужните думи. Яростта кипеше в мен, търсейки отдушник и няколко пъти силно го разтърсих, докато се овладях. То стоеше полузадушено, но не и укротено.

— Нека да не ме дразни. Иначе ще и покажа… Какъв съм… сака…

Аз не започнах да му обяснявам, че момичето не го е наричало нито гърбав, нито сакат, че всичко това той сам си го е измислил, че сам се е наричал така. Всякакви обяснения биха били излишни — в това вече неведнъж се бях убеждавал. Него го бяха преместили в моята група, повериха ми го като на най-сдържания от възпитателите и за някакви си три месеца то ме „превъзпита“ — превърна ме в неврастеник.