«Гост»

Енцефалерът беше празен. Стените му, в които се оглеждаха проводниците, проблясваха в червено, синьо и зелено. На дъното в далечния ъгъл бяха останали няколко капчици слуз. Кранът на дюара беше затворен, около него се виеше виолетово облаче.

Александър Николаевич убеждаваше себе си, че не сънува, че енцефалерът наистина е празен. Убеждаваше се, докато започна да изпитва неприятно чувство. Стори му се, че някой стои зад гърба му.

Отвъд прозореца бавно се носеха облаци. Ниско над покривите на сградите кръжаха птици, острите им крясъци се чуваха през полуотворените горни прозорчета. Някаква врана изграчи звънко и радостно, сякаш над самото му ухо.

Той рязко се обърна. Нямаше никой…

И все пак изпитваше чувството, че нечий тежък поглед шари по тила му.

Александър Николаевич се насили и започна да оглежда лабораторията. Надничаше в шкафовете и зад шкафовете, в клетките за опитни животни.

Най-после разбра, че се държи глупаво, и се върна към енцефалера. Тук още веднъж се убеди, че няма защо да се страхува за разсъдъка си. Енцефалерът беше празен. Не можеше да бъде, но беше точно така.

Осъзнал, че е станало нещо чудовищно, ученият започна да си припомня кои хора са могли да влязат в лабораторията. Отначало пред мисления му взор като пред екран на рентгенов апарат минаваха ония негови сътрудници, за които знаеше всичко или почти всичко. Сред тях имаше приятели, потенциални съперници, които претендираха за по-високи постове, хора, свикнали жестоко да спорят или угоднически да се съгласяват.

След всеки такъв оглед възникваха въпроси. Вече се бяха натрупали доста много. Предстоеше му да ги разпредели по важност, по първостепенност, преди да съобщи за станалото на други хора и да ги включи в разследването.

Александър Николаевич с яд си мислеше за предстоящите избори в академията. Точно преди тях ли трябваше да стане това! Сега противниците му непременно ще се възползват. Глеб Игоревич пренебрежително ще свие устни: „Случва се, случва се… Добре, че е рядко…“ „Вие разнообразявате нашия скучен живот“ — ще го „ободри“ научният секретар, вперил между веждите му ледения си неподвижен поглед.

Докато мислеше, Александър Николаевич продължаваше по инерция да оглежда лабораторията. Погледът му разсеяно падна върху скачените проводници, плъзна се по-нататък, после се спря върху мястото на свързването им и сякаш залепна там.