«Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка»

На Дик Малина и Скот Мередит, които го направиха възможно.

През 1966 година беше публикуван моя роман „Фантастично пътешествие“. Всъщност, той беше новелизиран филм, написан от други. Следвах очертания сюжет, доколкото мога. Изключение правят промените поради някои научни противоречия.

Въпреки че имаше успех и все още се издава с твърди и меки корици, не останах напълно доволен от романа, просто защото не можах да го почувствам напълно мой.

Когато се появи възможност да напиша друг роман на същата тема — миниатюризиран кораб с екипаж, в тялото на жив човек — аз се съгласих само при условие, че ще го направя изцяло по мое виждане.

И ето, пред вас е „Фантастично пътешествие II: Направление мозъка“. Възможно е да бъде направен филм по него. Ако това се случи, този роман няма да му дължи нищо. За добро или лошо, този роман е мой.

Този, който е необходим, трябва да се научи да понася ласкателства.

— Извинете. Говорите ли руски? — каза на ухото му нисък глас, определено контраалт.

Албърт Джонас Морисън застина в креслото си. Залата беше затъмнена, а екранът на компютъра настойчиво показваше графики, които никой не гледаше.

Вероятно се беше унесъл в дрямка. Когато седна, от дясната му страна със сигурност имаше някакъв мъж. Кога се беше превърнал в жена? Или беше станал и жената беше седнала на мястото му?

Морисън се изкашля и запита:

— Казахте ли нещо, госпожо?

Не можеше да я види ясно в мрачната зала, а трепкащата светлина от компютърния екран по-скоро замъгляваше образа й. Забеляза, че е с права, черна коса, изпъната гладко, покриваща ушите — без украшения.

— Попитах дали говорите руски.

— Да, говоря. Защо се интересувате?

— Защото това ще ме улесни. Моят английски понякога ми изневерява. Вие ли сте д-р Морисън? А.Дж.Морисън? Не съм сигурна в тази тъмнина. Простете ако съм сгрешила.

— Аз съм А.Дж.Морисън. Познавам ли ви?

— Не, но аз ви познавам.

Ръката й се протегна и докосна леко ръкава на сакото му.

— Имам голяма нужда от вас. Слушате ли какво говорят? Струва ми се, че не.

Разбира се и двамата шепнеха.

Морисън неволно се огледа. Залата беше полупразна и никой не седеше наблизо. Шепотът му се сниши до нивото на нейния глас.

— Дори и така да е? Какво от това?

Стана любопитен просто от скука. Изказването беше го приспало.