«Даровете на бога»

Далеч, зареян в безкрайните простори на Тихия Океан, се намира малко късче земя, наречено с гордото име Пасха (Великден), защото е открито през 1722 г. именно на този светъл християнски празник. Островчето е голо, почти изцяло покрито със застиналата лава на вулкана Рано Рараку. Самият кратер на вулкана представлява огромно, сякаш някак внезапно изоставено ателие, където лежат, стърчащи наполовина от камъка, или само очертани в скалата, стотици недовършени колосални статуи. Освен това, около двеста монументални фигури, напълно завършени, стърчат, като вечни стражи по брега, с лице към океана. Туземците, наричащи себе си рапануи, не знаят нищо определено за произхода на тези чудовищни творения. Каменните исполини представлявали портрети на раса, коренно различна от местното население: дългоглави гиганти с голям прав нос, стънки устни и хлътнали под ниски чела очи, с необикновено дълги провиснали уши. А за какво изобщо са създадени, си остава напълно неясно. За такъв малък остров десетина тотема или други ритуални фигури биха били напълно достатъчни. Трябва да са минали векове, за да успеят с първобитните си сечива малограмотните обитатели на Пасха да завършат подобно епохално дело.

От близо триста години каменните великани на Великденския остров възбуждат въображението на десетки поколения археолози, етнографи, инженери, мечтатели… Стотици хипотези са били издигани, защитавани, отхвърляни…

Но истината… Е, истината е друга…

…Островът не винаги е бил такъв гол и беден. Напротив, някога, може би преди хиляди години, той е бил едно чудесно оазисче сред безбрежната водна пустиня, а на него живеело щастливо племе от човеци. Малък бил островът, но и племето било малобройно, та си имало достатъчно храна. Насред острова димял като топла камина също така миниатюрен вулкан. Той не им мислел злото. От време на време изливал кротки потоци лава по склоновете си, които бързо се вкаменявали; от време на време посипвал с пепел крайбрежните гори и поля, но от това те ставали още по-плодородни. Повече безпокоял хората океанът, който при буря често ги нападал с огромни вълни, те обаче навреме усещали опасността въпреки малките, човешки си уши и успявали да се изкатерят по склоновете на вулкана.