«На пеещата планета»

Подобието на трева, което бяха изпогазили, докато пренасяха багажа, пружинно се изправяше.

— Готово — рече пилотът и отупа ръце, макар да нямаше никакъв прах. — Гледай ги как се изправят! И каква песен пеят сега? Победоносна или ни псуват?

— Ако сложите апарата на ушите си, ще ги чуете — отвърна жената и с любезна готовност посегна към слушалките, които висяха като огърлица над едрите й гърди.

По тая двойна издутина на защитната дреха се и различаваше от мъжа си, защото дихателната маска скриваше половината й лице. Иначе беше в същото облекло, висока колкото него, гледаше и със същите благи, търпеливи очи. Гласът й резонира в маската и пилотът усети, че предпочита мелодията на тоя глас пред мелодиите на планетата. Беше единствената жена тук, която не познаваше. Двойката антрополози бе потънала в джунглата, преди той да дойде на планетата. Шест месеца без връзка с базата!

— Благодаря, слушал съм ги! Вие поне научихте ли езика им? — Той й помогна да изкачи висящата стълбичка, потъна в секундно съзерцание на бедрата й, когато тя влизаше в орнитолета, гузно се обърна към мъжа й: — Хайде, докторе, чака ни път!

Антропологът оглеждаше придирчиво мястото, където бяха седели в очакване да ги приберат. Не бивало и копче да падне! Да не се чудело после местното население какво е това… Пилотът знаеше инструкцията. Така бяха я втълпявали и нему: едно копче, едно винтче, ако остане някъде, ще бъде вече вмешателство в живота на планетата. Пилотът бе се пошегувал тогава: Планетата ще запее Великата песен за копчето на боговете… Още не знаеше, че планетата ще му омръзне толкова скоро и ще започне да го плаши с мълчанието си.