«Господарят на светлината»

Разказват, че петдесет и три години след неговото освобождение се върнал той от Златния облак, за да вдигне още веднъж хвърлената от Небесата ръкавица и да се възправи срещу Реда и боговете, които го създали. И молили се последователите му за неговото завръщане, макар молитвите им грях да са били. Защото, не можеш с молитва да стигнеш до оня, що е познал нирвана. Ала облечените в раса от шафран се молили, да се върне отново сред тях Мечоносецът Манджушри. И разказват, че Бодхисатва чул молитвите им…

Онзи, що на желанията не е подвластен,

що не зависи от корена,

и пасище му е пустотата —

свободна и необвързана, —

неведоми са пътищата му,

като птичите в небесата.

Последователите му го наричаха Махасаматман и твърдяха, че е бог. Той, обаче, предпочиташе да пропусне гръмките Маха– и –атман и се наричаше просто Сам. Не твърдеше, че е бог, но и не го отричаше. Като се имаха предвид обстоятелствата, нито едно от двете твърдения не би могло да му донесе особена полза. Единствено мълчанието можеше.

И тази тайна му служеше за прикритие.

Беше през сезона на дъждовете…

През най-влажния период на годината…

Вече няколко дена се сипеше пороен дъжд, когато най-сетне се възнесоха към небето техните молитви, не от пръстите, безчислено заплитащи молитвените върви, нито от молитвените колела, а от голямата молитвена машина в манастира на Ратри, Богинята на Нощта.

Насочени бяха тези високочестотни молби право нагоре през атмосферата и отвъд нея, пронизвайки златния облак наричан Божественият мост, който обикаляше около света, нощем сияеше като бронзова дъга, а денем превръщаше в оранжево червеното слънце.

Не един или двама монаси поставяха под съмнение ортодоксалността на подобна молитвена техника, но машината беше построена и управлявана от самия Яма-Дхарма, низвергнат от Небесния град тук, на земята. Разказваха, че още в незапомнени времена е построил той могъщата гръмотевична колесница на Господарят Шива — огнедишащата летяща машина, която се носи в безкрайните небесни простори.