«Червей под есенен вятър»

На Евгения — за всичко

Пеперуда той вече

никога няма да стане. Напразно трепери

червей под есенен вятър.

Отначало беше чудесното японско тристишие. После от него се роди заглавие — без тема, без съдържание зад него, просто заглавие, което носех със себе си и търсех към какво да го прикрепя. И накрая дойде идеята, дотолкова пълно слята със заглавието и тристишието, сякаш се бе появила не последна, а първа.

Но преди да напиша първия ред на тази книга, трябваше да реша една стара и сложна задача: как да съчетая две различни действия? Да ги редувам в последователни глави? Това изглеждаше логично, но в такъв случай второто действие бързо щеше да изтрие цялата загадъчност на първото. Да ги отделя в две различни части? Тогава втората част би станала по-суха и скучни, малцина биха я прочели с интерес.

След дълги колебания и преработки реших все пак да разделя двете действия в отделни части, като събера финала им в една последна, кратка трета част. Не бих се сърдил на любителите на приключенско четиво, ако прескочат втората част — напрегнатият сюжет не губи от това. Но втората част е нужна, за да бъде тази книга истинска научна фантастика — както е писал някога Жюл Верн и както пишат днес авторите от школата на братя Стругацки и Артър Кларк.

Знам, че решението няма да задоволи всички — както всяко решение. Но мисля, че то е най-доброто. И се надявам, че въпреки всичко книгата ще ви хареса.

…и самотен. В старата къща беше топло, с онази особена уютна топлота, която придобиват дървените сгради в лошо време. Из въздуха плуваше мирис на прах — не задушаващ, а едва доловим, носещ със себе си спомена за отдавна отминали мигове на също такова спокойствие. Дъждът се стичаше по стъклата, сребърно проблясваше на фона на нощния мрак и барабанеше горе, по покрива, сякаш акомпанираше на воя на вятъра сред редките дървета навън. От време на време единични светкавици озаряваха хоризонта, но това беше толкова далече, че грохотът на гръмотевиците напълно се изгубваше по пътя дотук.

Мекото, монотонно трополене на дъждовните капки се сливаше с тихия пукот на отслабващия огън в камината. Отделни сипкавочервени пламъчета подскачаха нагоре и хвърляха отблясъци по дървените стени на стаята, сетне сенките отново се връщаха по местата си.