«Гейтуей I»

Казвам се Робинете Бродхед, макар че съм мъж. Моят психоаналитик (който няма име, тъй като е машина, но аз го наричам Зигфрид фон Шринк) често си прави шеги с този факт, ако приемем, че един компютър изобщо може да се шегува.

— Защо се дразниш, когато някой смята, че името ти е женско, Боб?

— Не се дразня.

— Защо тогава непрекъснато го повтаряш?

Ядосвам се на Зигфрид, когато ми казва, че повтарям все едно и също. Поглеждам към тавана, украсен с орнаменти и висящи декоративни вази, после към прозореца. В действителност това не е прозорец, а холографска снимка на прибоя при нос Каена. Наистина Зигфрид е програмиран доста формално.

След малко отново подхващам.

— Какво да се прави, като са ме кръстили така. Опитвах да се пиша Робинет, но всички го произнасят постарому.

— Добре знаеш, че можеш да си избереш друго име.

— Ако го бях направил — отговорих аз, — щеше да ме обвиниш, че се опитвам да избягам от вътрешното си раздвоение.

— Виж какво ще ти кажа — отвърна Зигфрид с глупавото си чувство за хумор, — недей да използваш термини от психоанализата. Ще ти бъда благодарен, ако просто ми разкажеш какво чувстваш.

— Какво чувствам ли? За стотен път ти казвам, че се чувствам щастлив. Нямам никакви проблеми. Защо да не се чувствам щастлив?

Много често имаме такава игра на думи и да си призная, това никак не ми харесва. Мисля си, че в програмата му нещо е объркано.

— Кажи ми. Роби, защо не си щастлив? — настоява той.

Не му отговорих. Зигфрид продължи:

— Мисля, че си разтревожен.

— Стига, Зигфрид — изкрещях с чувство на възмущение, — докога ще ми повтаряш все едно и също. Не съм разтревожен.

— Няма нищо лошо в това да кажеш какво чувстваш — продължи той примирително.

Отново погледнах към прозореца. Бях ядосан, защото чувствах, че треперя, без да зная защо.

— Слушай, Зигфрид, знаеш ли, че ти си един голям досадник?