Комуникационните кабини по пешеходната алея на най-голямата орбитална търговска разпределителна станция на Ескобар бяха с огледални врати, разделени по диагонал на секции от светлинни линии с всички цветове на дъгата — несъмнено нечия идея за дизайн. Бяха малко изместени една спрямо друга, така че и отраженията да са малко отместени. Ниският човек в сиво-бяла военна униформа се намръщи на собственото си аз, отразено в огледалата.
Отражението му отвърна по същия начин. Непарадната му униформа на наемнически офицер без отличителни знаци — куртка, прав панталон, пъхнат във високи до глезените обувки — беше безупречна. Той проучваше тялото под униформата. Едно разтеглено джудже с изкривен гръбнак, къса шия и голяма глава. Леко деформирано, което поради ниския му ръст почти не личеше. Тъмната му коса беше гладко сресана. Под черните вежди блестяха дълбоки сиви очи. Във всеки детайл тялото му беше както трябва. Той го мразеше.
Най-после огледалната врата се плъзна и от кабината се показа жена, облечена във фина блуза и панталон. Преметнатият през гърдите моден патрондаш, накичен с най-нова електронна апаратура, и скъпата огърлица на врата свидетелствуваха за обществения й статус. Тя пристъпи напред, видя го, отдръпна се, отблъсната от неговия мрачен и празен поглед, после внимателно го заобиколи като промърмори:
— Извинете… Съжалявам…
Със закъснение той изви устни в подобие на усмивка, промърмори едва чуто необходимото за случая извинение, влезе в кабината, затвори вратата и се скри от погледа на околните. Най-после самичък за един последен миг макар и само в тясното пространство на комуникационната кабина. Във въздуха продължаваше да се носи миризмата от парфюма на жената, смесен с емоционалното вълнение от миризмите на станцията: рециклиран въздух, храна, човешки тела, напрежение, пластмаси и метали, и почистващи препарати. Той въздъхна, седна и сложи ръце на малката поставка, за да спре треперенето им.
Комментарии к книге «Огледален танц», Лоис Макмастър Бюджолд
Всего 0 комментариев