«Андромеда»

Когато наближиха Болдършо Фел, през облаците вече се процеждаше светлина. Джуди седеше до професора на задната седалка на служебната кола, която плавно се носеше по пътя от Болдършо към хълмистата пустош; надничаше с надежда през прозореца, но успяха да видят телескопа едва когато бяха почти на билото.

Появи се пред тях изневиделица — три гигантски колони, чиито върхове се събираха в триъгълна арка, тъмна и гола на фона на помръкналото небе. Между колоните се намираше вдълбана в земята бетонна чаша с размерите на стадион, а над нея от центъра на арката висеше по-малка метална чаша, обърната надолу, с насочена към земята антена. В първия момент размерите на всичко това не поразяваха; то просто не се вместваше в околния пейзаж. Едва когато колата спря долу, Джуди започна да осъзнава колко е голямо. Никога не беше виждала подобно нещо — тъй своеобразно и завършено цяло като скулптурна група.

Независимо че изглеждаше странна, надвисналата над тях грамада с нищо не загатваше за невероятното и пагубно бъдеще, което скоро щеше да се роди от нея.

Излязоха от колата и спряха за миг, а мекият свеж въздух нахлу в ноздрите и дробовете им; вдигнаха удивен взор към трите гигантски колони, към металния рефлектор, проблясващ високо над главите им, към бледия небесен свод отвъд него. Тук-там на пустото било наблизо имаше няколко ниски постройки и бойни редици от антени, оградени с телена мрежа. Беше тихо, само вятърът свиреше край пилоните и пееха дъждосвирци, а хората почти можеха да усетят как огромното ухо от бетон и метал напрегнато се вслушва в звездите.

После професорът поведе Джуди към главната сграда — ниска постройка с каменна фасада, недовършен вход и току-що направена площадка отпред. Работници поставяха указателни табелки и колоните на входната врата и ги боядисваха — всичко изглеждаше съвсем ново и ярко се открояваше на фона на меките тъмни очертания на хълма.

— Имаме какви ли не помощни съоръжения — каза професорът, като махна лекичко с ръка. — Тук е главният център за управление.

Прехвърлил шейсетте, дребен, спретнат и любезен, той приличаше на домашен лекар.

— Цяло бебе! — възкликна Джуди.

— Бебе ли? Това е най-голямото, на което съм давал живот. Цели десет години родилни мъки.

Той й намигна и малките му черни обуща затопуркаха по стълбите към центъра.