«Нощни крале»

Роджър Зелазни Нощни крале

От наскоро възстановените «Светове» на списание «Ако», появили се през 1986 г., ми поискаха къс разказ. Заплащането не беше кой знае какво, но въпреки написаното в бележките към предишен мой разказ аз не съм съвсем користолюбив. Бях достатъчно сантиментален да изпълня поръчката, тъй като пазех нежни спомени за времето, когато бях писал за списанието при първото му раждане. Реших да опитам да навържа няколко клишета от съвременната фантастика и да ги превърна в истински разказ вместо в пародийна компилация. Докато все още чакам авторските си екземпляри, един любезен почитател ми предостави брой на списанието, за да бъде отпечатан в сборника този текст.

Започна като всяка друга нощ, но в нея имаше нещо особено. Луната се появи на хоризонта пълна и прекрасна и светлината й се разля като разсипана суроватка из каньоните на града. Останките от дневната буря издишваха облачета рядка мъгла, които прелитаха като привидения над паважа. Но не бяха само луната и мъглата. Нещо се трупаше вече от няколко седмици. Не спях добре. А бизнесът ми вървеше прекалено гладко.

Опитвах се безуспешно да гледам някакъв късен филм и да изпия цялото кафе в чашата, преди да е изстинало. Но продължаваха да идват клиенти, мотаеха се безделници и телефонът звънеше непрекъснато. Оставих помощника си Вик да се справя с каквото може, а хората продължаваха да прииждат на щанда — само че не при прекъсванията за реклами.

— Да, господине? Какво мога да направя за вас? — попитах мъж на средна възраст с лек тик в левия ъгъл на устата.

— Имате ли заострени шишове? — попита той.

— Да. Обикновени ли предпочитате или закалени на огън?

— Закалени, мисля.

— Колко?

— Един. Не, по-добре да са два.

— Ще струват с долар по-малко, ако вземете три.

— Добре, три да са.

— А е съвсем евтино за дузина.

— Не, три ще стигнат.

— Чудесно.

Наведох се и измъкнах кашона. По дяволите. Бяха останали само два. Трябваше да отворя нов кашон. Добре, че Вик беше видял колко има и беше донесъл втори кашон от склада. Момчето се учеше бързо.

— Нещо друго? — попитах, докато ги опаковах.

— Да — каза мъжът. — Трябва ми хубав дървен чук.

— Имаме три вида на различни цени. Най-добрият е тежък…

— Ще взема най-добрия.

— Отлично.

Подадох му един изпод съседния щанд.

— Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?

— Приемате ли «Мастъркард»?

— Да.

Той извади портфейла си, отвори го.

— О, искам и половинка чесън — каза, докато вадеше картата си и ми я подаваше.

Накарах Вик, който точно тогава беше свободен, да донесе чесъна, докато попълвах ордера.

— Благодаря — и след няколко минути човекът се обърна и се отправи към вратата с пакет под мишница.

— Лека нощ, всичко хубаво. — Шумът от далечното движение стигна до мен през отворената врата и заглъхна, щом тя се затвори.

Въздъхнах и взех чашата кафе. Върнах се на мястото си пред телевизора. Ядец. Точно сега пуснаха реклама за някакъв зъбен цимент. Изгледах я и после се появи Бет Дейвис… След миг зад гърба ми някой се прокашля. Обърнах се и видях висок тъмнокос мъж с тъмни мустаци и бежово палто. Беше се намръщил.

— Какво мога да направя за вас? — попитах.

— Трябват ми няколко сребърни куршума — отговори той.

— Какъв калибър?

— Трийсет нула шест. Трябват ми две кутии.

— Веднага.

Когато си тръгна, отидох отзад в клозета и излях кафето си. Напълних пак чашата си от каната на плота.

По обратния път към удобния ъгъл на магазина ме спря тийнейджър с кожени дрехи и розова пънкарска прическа. Стоеше и зяпаше дълга, тясна стъклена кутия високо на стената.

— Хей, татенце, колко струва? — попита ме той.

— Не се продава — отговорих. — Само за гледане е.

Той измъкна дебела пачка банкноти от страничния си джоб и я протегна, а замечтаният му поглед не се откъсваше от лъскавия предмет, който висеше горе.

— Трябва да имам вълшебен меч — меко изрече той.

— Съжалявам, мога да ви продам тибетски кинжал, който разваля магии, но този меч е само за гледане.

Той внезапно се обърна към мен.

— Ако някога си промените мнението…

— Няма.

Той сви рамене и си тръгна, изчезна в нощта. Щом заобиколих към предната част на магазина, Вик вторачи поглед в мен и покри с длан слушалката на телефона.

— Шефе — каза той, — някаква дама твърди, че един китайски демон я посещавал всяка нощ и…

— Кажи й да намине насам и ще й продадем храмово куче за спалня.

— Дадено.

Сръбнах кафе и се отправих към стола си, докато Вик приключи разговора и затвори. Дребна червенокоса жена, която бе разглеждала един монитор близо до входа, избра този момент, за да се приближи към мен.

— Прощавайте — каза тя, — имате ли самакитка?

— Да, имам — започнах аз и тогава чух трясъка — остро «дръннн», сякаш някой бе хвърлил камък по задната ми врата.

Имах сериозно предположение какво може да е.

— Извинете ме — обърнах се към жената. — Вик, би ли се погрижил за тази дама?

— Разбира се.

Вик дойде при нас — висок и солиден на вид — и тя се усмихна.

Обърнах се, минах отзад и отидох в задната стая на магазина. Отключих тежката врата, която водеше към алеята, и я отворих. Както очаквах, не се виждаше никой.

Огледах земята. До една локва лежеше прилеп и леко потреперваше.

— Добре — казах аз. — Добре, тук съм. Всичко е наред.

Влязох и оставих вратата отворена. Насочих се към хладилника и извиках високо:

— Лио, разрешавам ти да влезеш. Само този път. Само в тази стая, не по-нататък.

След минута той се втурна вътре. Носеше тъмен опърпан костюм, предницата на ризата му беше мръсна. Косата му беше разрошена, на челото му имаше цицина. Той вдигна трепереща ръка.

— Имаш ли малко? — попита.

— Да, ето.

Подадох му бутилката, която вече бях отворил, и той пи продължително, после бавно седна на стола до малката масичка. Отидох да затворя вратата, след това седнах срещу него с кафето си. Дадох му минута, за да изпие още няколко глътки и да си събере мислите.

— Не мога дори да си улуча вената — и той надигна бутилката за последен път.

После я остави, прокара пръсти през косата си, потърка очи и впери в мен зъл поглед.

— Мога да ти дам адресите на трима, които тъкмо се преместиха в града. Какво ще ми платиш?

— Още една бутилка — казах аз.

— За трима? По дяволите! Можех да ти предам сведенията едно по едно и…

— Всъщност такива като тебе не ми трябват особено — прекъснах го аз. — Просто снабдявам другите с каквото им трябва, за да се грижат за себе си. И все пак нямам нищо против да разполагам с такава информация…

— Трябват ми шест бутилки.

Поклатих глава.

— Лио, ще получиш толкова и знаеш ли какво ще стане? Няма да успееш да си тръгнеш и…

— Искам шест бутилки.

— Няма да ти ги дам.

Той разтри слепоочията си.

— Добре — каза тогава. — Да предположим, че имам сведение, което те засяга лично. Едно наистина важно сведение.

— Колко важно?

— На живот и смърт.

— Хайде, Лио. Познаваш ме, но не чак дотам. Няма много неща на този свят или на който и да е друг…

Той изрече името.

— Какво?

Повтори го, но стомахът ми вече се свиваше.

— Шест бутилки — каза той.

— Добре. Какво знаеш?

Той погледна към хладилника. Станах и отидох там. Извадих ги и пъхнах всяка в отделен плик. След това ги сложих всичките в по-голям кафяв плик. Донесох му го и го сложих на пода до стола му. Той дори не погледна надолу. Само поклати глава.

— Ако ще си загубя връзката, искам това да стане точно така — заяви той.

Кимнах.

— Кажи ми сега.

— Човекът е дошъл в града преди две — три седмици — разказваше той. — Душил е наоколо. Намерил те е. И тази вечер ще действа. Ще те удари.

— Къде е?

— Точно сега ли? Не знам. Обаче идва. Свика събрание. Призова всички във «Вси светии» отвъд реката. Каза ни, че ще те отвлече, и то без заплаха за нас, че ще стане на негова територия. Каза на всички да се заловят за работа, за да си постоянно зает.

Той хвърли поглед към малкото зарешетено прозорче високо на задната стена. И после каза:

— По-добре да си вървя.

Станах и го изпратих. Видях го как залиташе в мъглата.

Това като нищо можеше да е и неговата нощ. Кръвохолик. Малък процент от тях тръгват по този път. Една шия никога не им стига. След като станат такива, вече не могат да летят направо и започват да се събуждат в погрешни ковчези. И някоя сутрин просто не успяват да се върнат в леглото си навреме. Мислено видях Лио проснат изсушен на пейка в парка с кафяв плик до гърдите, притиснат в костеливите му пръсти, и струяща върху му дневна светлина.

Заключих вратата и се върнах в магазина. Светът отвън е студен.

— … рога от бик за малочо — чух да казва Вик. — Точно така. Пак заповядайте. Довиждане.

Продължих към предната врата. Заключих я и угасих лампите. Закачих надписа «Затворено» на стъклото.

— Какво има? — попита Вик.

— Изключи телефона.

Той го изключи.

— Помниш ли, че ти разказвах за доброто старо време? — попитах го аз.

— Тогава, когато си окошарил съперника си ли?

— Аха. И преди това.

— Когато той те бил окошарил?

— Аха. Знаеш ли, тези дни един от нас ще победи — окончателно.

— Накъде биеш?

— Той отново е на свобода и мисля, че е много силен. Можеш вече да си тръгваш, ако искаш.

— Шегуваш ли се? Ти си ме тренирал. Този път аз ще го посрещна.

Поклатих глава.

— Не си готов. Но ако нещо ми се случи… Ако загубя… работата ще остане за теб, ако я искаш.

— Казах ти го много отдавна, когато дойдох да работя при теб…

— Знам. Но не си завършил чиракуването си. Той идва по-рано, отколкото очаквах. Трябва да ти дам възможност да се оттеглиш.

— Да, ама няма.

— Добре, предупредих те. Иди да изключиш кафеварката и да угасиш светлината отзад, докато свърша с книгата.

Стаята сякаш стана малко по-светла, след като той излезе, и аз вдигнах поглед. Разсеяна лунна светлина през плътна стена от мъгла сега притискаше прозорците. Само преди миг я нямаше.

Преброих оборота и прибрах парите в чантата. Извадих лентата.

На вратата заблъскаха точно когато Вик се върна. И двамата погледнахме нататък.

Много млада жена с развяна от вятъра дълга руса коса. Носеше светло палто и все поглеждаше назад през рамо, докато удряше по стъклото на вратата.

— Спешно е! — извика тя. — Виждам, че сте вътре! Моля ви!

И двамата отидохме до вратата. Отключих и отворих.

— Какво има? — попитах.

Тя ме погледна. Не се и опита да влезе. После отмести поглед към Вик и слабо се усмихна. Очите й бяха зелени, зъбите й — идеални.

— Вие сте собственикът — отбеляза тя.

— Аз съм…

— А този…?

— Моят помощник, Вик.

— Не знаехме, че имате помощник.

— О! — казах аз. — А вие сте…?

— Негов асистент — отговори тя.

— Предайте ми посланието му.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя. — Тук съм, за да ви заведа при него.

Усмивката беше вече по-широка, но очите й бяха потвърди, отколкото ми се бе сторило отначало. Но трябваше да опитам.

— Не бива да му служите.

Тя внезапно зарида.

— Вие не разбирате. Нямам избор. Не знаете от какво ме спаси. Задължена съм му.

— Той ще си получи всичко, дори в повече. Можете да го напуснете.

— Както ви казах, нямам избор.

— Не, имате. Можете да зарежете работата веднага.

— Как?

Протегнах ръка и тя я погледна.

— Подайте ми ръка — предложих аз.

Тя продължаваше да гледа втренчено. После почти срамежливо вдигна своята. Бавно посегна към дланта ми… След това се разсмя и отдръпна ръка.

— Едва не ме хванахте натясно. Хипноза, нали?

— Не — отговорих аз.

— Е, няма да ме излъжете втори път.

Обърна се и замахна с лявата си ръка. Мъглата се разтвори и образува блещукащ тунел.

— Той ви чака в другия край.

— Тогава може да почака още малко — казах аз. — Вик, остани тук.

Обърнах се и тръгнах през магазина. Спрях пред стъклената кутия високо горе на стената. За момент само го гледах. Виждах го толкова ясно, блестящ в тъмнината. И вдигнах малкия метален чук, който висеше на верига зад него, и ударих.

Стъклото се пръсна. Ударих още два пъти и парчетата продължиха да падат на пода. Пуснах чука. Той отскочи няколко пъти от стената.

Тогава внимателно бръкнах вътре и хванах ефеса. Познатото ужасно чувство потече през мен. Колко време мина от тогава?…

Извадих го от кутията и го подържах пред себе си, някогашната ми сила се възвръщаше, изпълваше ме отново. Бях смятал, че последният път ще е наистина последен, но тези неща някак успяват да се проточват.

Когато се върнах пред вратата на магазина, очите на дамата се разшириха и тя направи крачка назад.

— Добре, госпожице — казах аз. — Водете.

— Името й е Сабрина — обади се Вик.

— Така ли? Какво друго научи?

— Ще бъдем пренесени в гробището на «Вси светии» отвъд реката.

Тя се усмихна, после се обърна към тунела. Влезе в него и аз я последвах.

Сякаш се возех на една от онези широки транспортни ленти, дето ги има на някои летища. Можех да схвана, че всяка крачка, която правех, ме отнася много по-надалече, отколкото би трябвало. Сабрина вървеше решително, без да се обръща. Чух Вик да кашля зад мене. Звукът беше много приглушен сред блещукащите, сякаш пластмасови стени.

В края на тунела цареше мрак, а сред него, още по-мрачна, чакаше фигура.

На мястото, където тя се появи, нямаше мъгла — само ясна лунна светлина, идваща от звездно поле, достатъчно силна, за да накара надгробните камъни да хвърлят сенки. Една от тях падна между нас — дълга ивица мрак, разделящ светлото петно, в което стояхме.

Не беше се променил толкова, колкото май се бях променил аз. Все още беше по-висок, по-мършав и по-красив. Посочи на Сабрина да застане вдясно от него. Аз също отпратих Вик встрани. Щом се усмихна, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си — толкова черен, че беше почти невидим сред бледия, очертаващ го оранжев ореол — и ме поздрави небрежно с него. Отвърнах на поздрава му.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той.

Свих рамене.

— Всяко място е достатъчно добро — отговорих аз.

— Правя ти същото предложение, каквото ти направих преди — заяви той — най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Никога — отвърнах аз.

Той въздъхна.

— Инат си.

— А ти си упорит.

— Ако това е добродетел, съжалявам. Но е така.

— Къде намери Сабрина?

— На бунището. Тя има истински талант. Учи се бързо. Виждам, че и ти имаш ученик. Знаеш ли какво значи това?

— Да, стареем — твърде сме стари за този вид глупости.

— Можеш да се оттеглиш, братко.

— Както и ти.

Той се изсмя.

— И бихме могли да се заклатушкаме, хванати под ръка, към онази специална Валхала, запазена за такива като нас.

— Сещам се и за по-лоша съдба — казах аз.

— Добре, радвам се да го чуя. Означава, мисля, че ставаш по-мек.

— Вероятно много скоро ще разберем кое как е.

Серия леки движения привлякоха погледа ми и аз се взрях покрай него. Фигури, наподобяващи кучета, прилепи и змии, прииждаха и се тълпяха на почетно разстояние от нас — както зрители на стадион.

— Разбирам, че очакваме публиката ти да заеме местата си — казах аз и той отново се усмихна.

— И твоята публика — отвърна той. — Кой знае, може и ти да имаш неколцина поклонници тук, а?

Върнах му усмивката.

— Късно е — меко каза той.

— Много след като би полунощ.

— Дали наистина го заслужават? — попита тогава той и лицето му внезапно стана сериозно.

— Заслужават го — отговорих аз.

Той се изсмя.

— Разбира се, ти трябва да кажеш точно това.

— Естествено.

— Да продължим тогава.

Той вдигна оръжието си в мрака високо над главата си и наоколо се възцари неземна тишина.

— Аштарот, Велзевул, Асмодей, Белиал, Левиатан[1]… — започна той.

И аз вдигнах меча си.

— Нютон, Декарт, Фарадей, Максуел, Ферми… — изрекох аз.

— Луцифер Рофокал — натърти той. — Хеката, Бегемот, Сатана, Ариастон…

— Да Винчи, Микеланджело, Роден, Мейо, Мур… — продължих аз.

Светът сякаш плуваше около нас и това място внезапно напусна времето и пространството.

— Мефистофел! — извика той. — Легион! Лилит! Янода! Иблис!

— Омир, Вергилий, Данте, Шекспир, Сервантес — не спирах аз.

Той нанесе удар, аз го парирах, ударих на свой ред и също бях париран. Той продължаваше да нарежда и ускори темпа на нападенията си. Аз направих същото.

След първите няколко минути видях, че все още сме с приблизително равни сили. Това означаваше, че всичко ще се проточи и ще трае дълго. Опитах няколко трика, които бях почти забравил. Но той си спомни други — знаеше няколко. Нещо в мен ми напомни и тях.

Започнахме да се движим още по-бързо.

Ударите сякаш идваха от всички посоки, но мечът ми беше на мястото си, готов за тях още докато биваха нанасяни. Неговият по някакъв начин правеше същото. Оформи се нещо като танц в клетка от летящ метал, ред след ред пламтящи очи, вперени в нас през полето на мъртвите. Вик и Сабрина стояха един до друг и сякаш се бяха забравили взаимно, съсредоточени в сблъсъка.

Неприятно ми е да призная, че той беше ободряващ, но е така. Да се срещна най-после с въплъщението на всичко, с което се бях борил от години. Изведнъж окончателната победа се оказа само на един удар разстояние — стига само да намеря нужния удар…

Удвоих усилията си и го оттласнах на няколко крачки. Но той бързо се окопити и вече отстояваше територията си. Въздишка се надигна иззад надгробните паметници.

— Все още можеш да ме изненадаш — промърмори той през зъби, като се втурна към мен в смъртоносна атака. — Кога най-после ще свърши това?

— Как да знаеш легендата? — отвърнах аз, отстъпих и отново нанесох удар.

Оръжията ни подхранваха със силите, които бяхме дошли да представляваме, и ние се борехме и борехме.

На няколко пъти той се приближи, много се приближи. Но всеки път успявах да се извъртя в последния момент и да контраатакувам. Два пъти помислих, че съм го улучил, но и двата пъти той ми избяга на косъм и връхлетя с обновена мощ.

Ругаеше, смееше се, вероятно и аз правех същото. Луната слезе ниско, по тревата заблещукаха искрици роса. Създанията понякога се раздвижваха, но не ни изпускаха от очите си нито за миг. Вик и Сабрина си размениха шепнешком някакви реплики, без да се поглеждат.

Замахнах да му отрежа главата, но той парира удара ми и отвърна с рипост към гърдите ми. Спрях го и замахнах към неговата гръд, но той парира…

Надигна се лек ветрец и потта над веждите ми внезапно ми се стори по-студена. Веднъж се подхлъзнах на влажната земя, а той не успя да се възползва от олюляването ми. Беше ли се поизморил най-после?

Пробвах отново да го притисна и той ми се стори малко по-бавен. Дали най-сетне започвах да надделявам, или това беше само трик, за да приспи вниманието ми?

Засегнах бицепса му. Само леко докосване. Драскотина. Нищо сериозно, никакво нараняване, но почувствах, че увереността ми нараства. Още един удар — в мощен прилив на енергия, с голяма бързина.

Ярка черта изникна на ризата му.

Той пак изруга и връхлетя бясно. Парирах и забелязах, че небето на изток просветлява. Това означаваше, че трябва да бързам. Има си правила, които са задължителни дори за нас.

Впуснах се в най-изящната си атака, но той успя да я спре. Опитах пак и пак. Той видимо отмаляваше, при последната атака видях, че лицето му е разкривено от болка. Сред публиката ни се разнесе безпокойство и почувствах, че последните песъчинки изтичат през пясъчния часовник.

Ударих отново и този път го засегнах здравата. Усетих как върхът на меча ми се спира на кост, когато разсичах лявото му рамо.

Той изрева и падна на колене, докато се отдръпвах за смъртоносния удар.

В далечината изкукурига петел и чух, че той се смее.

— Близко, братко! Близко! Но не съвсем — каза той. — Сабрина! При мен! Веднага!

Тя направи крачка към него, обърна се към Вик, след това към моя паднал, наказан враг. Изтича при него и го прегърна, щом той започна да изчезва.

— Aufwiedersehen! — извика ми той и двамата се стопиха. Публиката ни си тръгна със силно припряно шумолене като на отбрулени листа. Зашляпа по небето, профуча над земята, шмугна се в дупки, докато слънцето прорязваше пътя си над хоризонта.

Опрях се на меча си. След малко Вик дойде при мен.

— Ще ги видим ли някога пак? — попита той.

— Разбира се.

Тръгнах към нещо, което приличаше на далечна порта.

— Сега какво? — попита той.

— Отивам си вкъщи, за да се наспя хубаво през деня — казах му аз. — Може дори да си взема малко отпуск. Работите ще се позабавят за известно време.

Прекосихме свещената земя и излязохме на една уличка.

Информация за текста

© 1989 Роджър Зелазни

© 1998 Роза Григорова, превод от английски

Roger Zelazny

1989

Сканиране: Mandor, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Роджър Зелазни. Мраз и огън

Американска. Първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

ISBN 954–527–084–5

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2010-05-04 11:00:00

1

Аштарот — ханаанска и финикийска богиня на любовта и плодородието, наричана от гърците Астарта; Асмодей — цар на демоните в еврейската демонология; Белиал — сатанинско олицетворение на злото, споменавано в Новия завет. — Б.пр.