На Алис К.,
която научи един стар пес
на няколко нови номера
О, ветре западен, ще духнеш ли отново,да ръсне кротък дъжд през този ден?Любимата ми да е в моите прегръдки,леглото да прегръща мен!Неизвестен автор„Това ми е мишената — каза си Хуанито. — Онзи там. Сто процента.“
Оглеждаше новите динко, които слизаха от току-що пристигналата от Земята обедна совалка. Този, когото си набеляза, беше дангалакът без очи — под гладката кожа между челото и носа едва се загатваха две вдлъбнатини. Нямаше и вежди — само ситни бръчици прорязваха пустото чело. „Сякаш са му заличили очите“ — помисли си Хуанито. Всъщност по всяка вероятност никога не бе имал очи.
Знаеше, че трябва да побърза. Конкуренцията бе сериозна. В чакалнята се бяха струпали като лешояди петнайсетина-двайсет измежду най-добрите агенти: Рики, Лола, Клюдж, Натасейниъл, Дилайла. Всички изглеждаха изгладнели. Хуанито не можеше да си позволи да остане настрана. От шест седмици не бе подхващал работа и вече беше време. Последният му клиент бе един украинец, който никога не спираше да бърбори и бе луд по танците. Търсеха го от Общността и може би от още два — три свята заради сделки с плутоний. Хуанито го бе издоил до последна възможност и повече нямаше накъде. Всеки новодошъл в даден момент усвоява правилата, приспособява се към тях и изчезва, преставайки да плаща. Тогава трябва да си намериш нов клиент.
— О’кей — обяви Хуанито, оглеждайки предизвикателно наоколо. — Онзи там е моят. Особнякът. С половината лице. Някой друг иска ли го?
— Целият е твой — ухили се Клюдж.
— Да — повдигна рамене Дилайла. — Целият.
Както винаги, Хуанито изпита разочарование, че Дилайла няма неговото въображение.
— За бога — добави тя, — сигурно ще береш куп ядове с него.
— Важното е да плаща — отвърна Хуанито. — Щом искаш да играеш на сигурно, нямам нищо против — усмихна й се той и махна с ръка към останалите. — Щом всички са съгласни, тръгвам. Ще се видим по-късно.
Комментарии к книге «Зной в полунощ», Робърт Силвърбърг
Всего 0 комментариев