«Бялата смърт»

Станислав Лем Бялата смърт

Арагена била планета, застроена отвътре, защото нейният владетел, Метамерик, който се разпростирал по екваториалната плоскост на триста и шестдесет градуса и по този начин опасвал своята държава, като така й бил не само господар, но и защита, желаейки да запази своя народ, ентеритите, от космическо нашествие, забранил да се премества каквото и да е, дори и най-малкото камъче, на повърхността на планетата. Затова сушата на Арагена била дива и мъртва и само брадвите на светкавиците кълцали кремъчните гърбове на планините, а метеорите дълбаели с кратери континентите. Но десет мили под повърхността се разпростирала зона, където ентеритите не щадели силите си. Пробивайки родната си планета, те запълвали вътрешността й с кристални градини и градове от сребро и злато. Издигали къщи с покрива надолу във вид на додекаедри или икосаедри, а също и хиперболични дворци, в чиито огледални куполи всеки можел да се види, увеличен двадесет хиляди пъти като в театър на великани — защото обичали блясъка и геометрията, а били и знаменити строители. По тръбопроводи прокарвали вътре в планетата светлина, която филтрирали ту през смарагди, ту през диаманти, ту през рубини и затова имали според желанието си разсъмване, обяд или розов сумрак. А така били влюбени в собствените си форми, че целият им свят бил огледален. Имали кристални превозни средства, движени от дъха на горещи газове, без прозорци, защото целите били прозрачни, и пътувайки, те виждали себе си, отразени във фасадите на дворците и храмовете — предивни многократни отражения, които се плъзгали, докосвали и греели с цветовете на дъгата. Имали дори свое небе, където в паяжини от молибден и ванадий греели шпинели и планински кристали, които произвеждали в огън.

Наследствен и едновременно с това вечен владетел бил Метамерик, защото имал студено и прекрасно многочленно тяло, а в първия му член се намирал разумът. Остареел ли той, след хиляди години, когато кристалните мрежи вече се изтривали от високоразрядното мислене, властта след него приемал следващият член и така нататък, защото членовете му били десет милиарда. Метамерик бил потомък на ауригените, които никога не бил виждал, а знаел за тях само това, че когато ги заплашила гибел от някакви страшни същества, които се занимавали с космонавтика и напуснали заради нея родните си слънца, затворили всичките си знания и жаждата си за живот в микроскопични атомни зърна, с които оплодили скалните дълбини на Арагена. Дали й това име, защото им напомняло за тях, но дори не поставили въоръжен крак върху скалите й, за да не насочат с тази следа жестоките си преследвачи. Загинали до един с единствената утеха, че техните врагове, наречени бели или бледи, дори няма и да се досетят, че не са ги унищожили напълно. Ентеритите, които се появили от Метамерик, не знаели като него за този свой необикновен произход: историята за ужасния край на ауригените, а също и за началото на ентеритите била записана на черен везувианов кристал, скрит в центъра на планетата. Толкова по-добре я знаел и я помнел обаче техният владетел.

От каменистата и магнетичната почва, която енергичните строители копаели, увеличавайки подземното си кралство, Метамерик наредил да правят редици от рифове, които хвърляли в празното пространство. Те опасвали планетата с адски пръстени, като не давали достъп до нея. Така че космическите пътешественици заобикаляли тази област, наречена Черна трескавица, защото огромните късове летящ базалт и порфир се удряли така начесто, че давали началото на цял един метеорен поток, и мястото било източник на всички комети, болиди и каменни астероиди, замърсяващи цялата система на Скорпион.

Метеорите падали и върху Арагена като каменни лавини, бомбардирали я, браздели я и я разоравали, превръщайки с огнените фонтани на ударите си нощта в ден, а деня — с облаците прах — в нощ. Но до държавата на ентеритите не достигало и най-малко потрепване. Който и да се осмелял да приближи планетата им, щял да види, ако не разбие по-напред кораба си в скалните въртопи, каменна кълбо, подобно на череп, надупчен от кратери. Дори вратата, водеща към подземието, ентеритите направили да прилича на разтрошените скали.

Хиляди години никой не посещавал планетата, но Метамерик не смекчавал нито за миг нарежданията за строга бдителност.

Но се случило така, че един ден група ентерити, която излязла на повърхността, видяла нещо като гигантска чаша, забита с долната си част в натрупаните скали, с обърната към небето вдлъбнатост, разбита и надупчена на много места. Там веднага били доведени многознайци-астропътешественици, а те казали, че пред тях се намира разбит чужд звезден кораб от незнайни страни. Корабът бил много голям. Едва отблизо се виждало, че има формата на продълговат цилиндър, забит с носа си в скалите, че е покрит с дебел слой нагар и сажди, а с конструкцията си задната му, приличаща на чаша част, напомня най-големите сводове на подземните дворци. От подземието изпълзели машини с клещи, които извадили най-внимателно загадъчния кораб от мястото, където бил паднал, и го отнесли вътре. След това група ентерити изравнила ямата, направена от носа на кораба, за да изчезне всяка следа от чуждото нашествие от повърхността на планетата, и затворили плътно базалтовата врата.

В главната изследователска обител, изградена със светъл разкош, легнало черното, като печено на въглени тяло, а учените, разбиращи от работата си, насочили към него огледалните повърхности на най-светлите кристали и отворили с диамантени остриета първата горна броня. Под нея имало друга, дивно бяла, която малко ги разтревожила, а когато карборундовите свредла прегризали и тази обвивка, се показала трета, непробиваема, на която имало плътно затворена врата и те не можели да я отворят.

Най-старият учен, Афинор, проучил старателно затворената врата. Оказало се, че за да се отвори ключалката, трябва да се задвижи с някаква дума. Те обаче не я знаели и не можели да я знаят. Опитвали дълго време различни думи като «космос», «звезди» и «вечен полет», но вратата дори не помръдвала.

— Не зная дали постъпваме добре, като се опитваме да отворим кораба без знанието на крал Метамерик — казал най-сетне Афинор. — Като дете съм чувал една легенда за бели същества, които преследват по целия Космос всеки живот, появил се в метал, и го унищожават за отмъщение, защото…

На това място той млъкнал и, подобно на всички, погледнал с най-голям ужас големия като стена борд на кораба, защото при последните му думи вратата, до това време неподвижна, изведнъж трепнала и се отворила широко. Думата, която я отворила, била «отмъщение».

Извикали учените на помощ въоръжени войници и, съпроводени от тях, когато насочили искрометите си, влезли в задушната и неподвижна тъмнина на кораба, осветявайки го с лазурни и бели кристали.

Машините били до голяма степен разбити и те бродили дълго време сред техните руини, търсейки екипажа, но не намерили нито него, нито някакви следи от него. Размишлявали дали самият кораб не е разумно същество, защото има много големи разумни същества: техният крал надминавал хиляди пъти по размери незнайния кораб, а бил една личност. Но възлите електрическо мислене, които открили, били незначителни и разхвърлени. Затова чуждият кораб не можел да бъде нищо друго освен летяща машина и без екипаж бил мъртъв като камък.

В едно от кътчетата на палубата, до самата бронирана стена, изследователите се натъкнали на разплискана локва, подобна на червена боя, която изцапала сребърните им пръсти, когато се приближили до нея. От локвата извадили парчета непознато облекло, мокри и червени, и малко не много твърди подобия на трески, само че варовикови. Неизвестно защо, но всички били обзети от страх, изправени в мрака, надупчен от кристалната светлина. А кралят вече разбрал за случилото се. И веднага пристигнали негови пратеници с най-строга заповед да се унищожи чуждия кораб с всичко, което има в него, а според специално кралско нареждане чуждите пътешественици трябвало да бъдат предадени на атомен огън.

Отвърнали изследователите, че там няма никого, само тъмнина и разбити останки, метални вътрешности и прах, малко позацапан с червена боя. Потръпнал кралският пратеник и веднага заповядал за разпалят атомните огньове.

— В името на краля! — казал той. — Червената боя, която сте намерили, е предвестник на гибел! Тя дава живот на бялата смърт, която не знае нищо друго освен да отмъщава на невинните за това, че са живи…

— Ако е била бялата смърт, вече не е опасна за нас, защото корабът е мъртъв и който е пътувал с него, е намерил смъртта си в пръстена от отбранителни рифове — отвърнали те.

— Безкрайна е силата на тези бели същества, защото ако загинат, многократно се раждат повторно, далече от мощните слънца! Изпълнете своята задача, атомисти!

Страх сковал мъдреците и изследователите, когато чули тези думи. Но не повярвали на пророчеството за гибел, защото прекалено невероятна им се струвала всяка възможност да бъде осъществена. Затова вдигнали целия кораб от неговото ложе, разбили го върху платинови наковални, а когато се разпаднал, го потопили в твърдо лъчение, от което се превърнал на милиарди свободни атоми, които мълчат вечно, защото атомите нямат своя история, всички си приличат, и тези, които са от най-ярки звезди, и тези, които са от мъртви планети, и тези, които са от разумни същества, добри или зли, тъй като материята е еднаква в целия Космос и не от нея трябва да се страхуваме.

Но все пак събрали и тези атоми, замразили ги на една топка, която изстреляли към звездите, и тогава едва си казали с облекчение: «Спасени сме. Нищо повече не ни заплашва».

Когато обаче платиновите чукове удряли кораба, а той се разпадал, от едно парче облекло, изцапано с кръв, от разпралия се шев изпаднала невидима спора, толкова малка, че сто такива биха се събрали върху едно пясъчно зрънце. А от спората покълнало през нощта, сред пепелта и праха, между камъните на пещерите, едно бяло стебълце. От него второ, трето, стотно и лъхнало от тях на кислород и влага, от които по плочите на огледалните градове се появила ръжда, и се сплитали невидими нишки, които се вмъкнали в студените вътрешности на ентеритите, така че когато станали, вече носели в себе си гибелта. Не минала една година и всички легнали неподвижно. Спрели в пещерите машините, угаснали кристалните светлини, кафява проказа обвила огледалните куполи, а когато се изпарила и последната атомна топлина, настъпил мрак, сред който се разраствала, прониквайки в скърцащите скелети, навлизайки в ръждивите черепи и покривайки угасналите очни орбити, пухкава, влажна, бяла плесен.

Информация за текста

© 1964 Станислав Лем

© Павел Николов, превод от полски

Stanisław Lem

Biała śmierć, 1964

Този превод не е публикуван на хартия.

Източник:

Свалено от «Моята библиотека»

Последна редакция: 2010-05-16 17:30:00