«Новолуние»

За баща ми, Стивън Моргън — никой не ми давал толкова обич и безусловна подкрепа като теб.

И аз те обичам.

„Жестоките удоволствия имат жесток край. И в триумфа си умират те, като огън и барут, които в целувката си се погубват“

Чувствах се като в капан в един от онези ужасяващи кошмари, в които трябва да бягаш, да бягаш, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си да се движи достатъчно бързо. Краката ми сякаш се движеха все по-бавно и бавно, докато си пробивах път през безчувствената тълпа, но стрелките на огромният часовник не се забавиха. С безпощадна, безгрижна сила те се въртяха неумолимо към краят — края на всичко.

Но това не беше сън, и, за разлика от кошмарите си, не бягах за живота си — тичах, за да спася нещо безкрайно по-ценно. Собственият ми живот означаваше малко за мен днес.

Алис беше казала, че има добър шанс и двете да умрем тук. Вероятно резултатът щеше да е различен, ако не беше възпрепятствана от ослепителната слънчева светлина — само аз бях свободна да бягам през светлият, претъпкан площад.

А не можех да бягам достатъчно бързо.

Затова нямаше значение за мен, че бяхме заобиколени от изключително опасни врагове. Когато часовникът започва да отброява часът, като вибрираше изпод подметките на бавните ми крака, знаех, че съм закъсняла — и бях доволна, че нещо кръвожадно чакаше зад кулисите. Защото ако се проваля, се отказвах от всякакво желание за живот.

Часовникът би още веднъж и слънцето застана точно в центъра на небето.

Бях деветдесет и девет цяло и девет процента убедена, че сънувам.

Причините за това убеждение бяха, първо, че се намирах под ярък слънчев лъч — от типът ослепяващо слънце, което никога не изгрява в новият ми ръмящ град Форкс, Вашингтон — и второ, бях се изправила пред баба ми Мари. Баба беше мъртва от шест години насам, така че това бе солидно доказателство за теорията ми, че сънувам.

Баба не се беше променила много — лицето й изглеждаше точно такова, каквото си го спомнях. Кожата й беше мека и повехнала, обвита от хиляди малки гънки, които прилепваха нежно към костта й отдолу. Като изсушена кайсия, но със пухкава, гъста бяла коса, която стоеше като облак около нея.

Устните ни — нейната тънка линия — се разшири във същата полуизненадана усмивка по едно и също време. Очевидно и тя не очакваше да ме види.