«24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай»

Спомням си, че в едно писмо до моя приятел Карл Йоук споменах нещо за планините зад къщата ми и за това, как едва неотдавна съм разбрал, че като ги виждам различни всеки сезон, всеки ден, всъщност всеки път, когато ги поглеждам, това е свързано със следващия разказ; и че книгата на Хокусай с гравюрите му, които се споменават в този разказ, е само приблизителната причина за неговото създаване. Без моите планини не би имало нито съсредоточаване, нито разказ, нито награда „Хюго“ (онази, получена от Шона Мак-карти, донесена в Ню Мексико и връчена ми от Парис — благодаря, Шона, благодаря, Парис). Тук не мога да изброя всички по-малки, случайни ками, които са допринасяли с по нещо. Всичко опира до планините. А без огъня на Фуджи, за да допълни мраза в първия ми разказ, щеше да се наложи да търся друго заглавие на тази книга. Благодаря ти, термодинамико.

Кит е жив, макар че е погребан недалеч оттук, а аз съм мъртва, макар че наблюдавам как от светлината в края на деня порозовяват ивиците облаци над далечната планина; на преден план се вижда едно дърво за контраст. Старият латернаджия е прах, каскетът му — също, смея да твърдя. Кит казваше, че ме обича, и аз казвах, че го обичам. И двамата казвахме истината. Но любовта може да означава различни неща. Тя може да бъде оръжие за атака или функция на болест.

Името ми е Мери. Не знам дали животът ми е подходящ за формите, които ще се наложи да приема по време на това поклонение. Или пък смъртта. Не че поредността много ми отива. Така че започни откъдето и да е. Всяко обикаляне на кръга — като онзи изчезнал обръч от бъчва — би трябвало да те върне на същото място. Дойдох да убивам. Нося скритата смърт, за да я хвърля срещу тайния живот. И двете са непоносими. Претеглих ги. Ако бях навън, не знам кое бих избрала. Но аз съм тук, аз, Мери, и следвам магията по петите. Всеки момент е цял-целеничък, макар че всеки изисква и своя отминал. Не разбирам причините, само последствията. И отдавна съм уморена от преобръщащите действителността игри. Нещата трябва да стават все поясни с всеки следващ пласт от моето пътуване и трябва да се променят като деликатната игра на светлината по моята омагьосана планина. Трябва да умирам по малко и да живея по малко във всеки момент.