«Мона Лиза Овърдрайв»

На сестра ми Фран Гибсън,

с възхищение и любов…

Призракът беше прощалният подарък на баща й, донесен от облечен в черно секретар в отделението за отпътуващи на Нарита.

През първите два часа от полета към Лондон той лежеше забравен в чантичката й, гладък продълговат предмет, едната му страна носеща вездесъщата емблема на Маас-Неотек, другата деликатно извита така, че да пасва на дланта на потребителя.

Тя седеше стегнато права на креслото си в първа класа, и чертите й бяха подредени в малка студена маска, моделирана по най-характерните изражения на починалата й майка. Околните седалки бяха празни: баща й беше купил мястото заради нея. Беше отказала яденето, което й беше предложил нервният стюард. Плашеха го празните седалки, свидетелство за богатството и мощта на баща й. Човекът се поколеба, след това се поклони и се отдръпна. За момент тя изобрази на маската усмивката на майка си.

Призраци, мислеше си тя по-късно, някъде над Германия, гледайки тапицерията на креслото до нейното. Колко добре се държеше баща й с неговите призраци.

Зад прозореца също имаше призраци, призраци в стратосферата на зимна Европа, частични образи, които се образуваха, ако тя оставеше очите си нефокусирани. Майка й в парка Уено, лицето й деликатно в светлината на септемврийското слънце. „Жеравите, Куми! Виж жеравите!“ И Кумико поглеждаше над езерото Шинобацу, и не виждаше нищо, никакви жерави, само няколко подскачащи черни точки, които сигурно бяха врани. Водата беше гладка като коприна и с цвят на олово, и бледи холограми проблясваха неясно над далечна редица сергии. Но Кумико щеше да види жеравите по-късно, много пъти, в сънищата си: те бяха оригами, ъгловати неща, сгънати от листове неон, ярки вдървени птици, плаващи по лунния пейзаж на лудостта на майка й…