«Вещерите от Сарамир»

Първия път, когато умря, Кайку беше на двадесет жътви.

Нямаше никакъв спомен как се е озовала на това място. Отговорът й се изплъзваше, хлъзгав от възторга, от усещането за спокойствие, което се бе просмукало във всяка фибра от тялото й. А и тази красота около нея… подобна красота би я накарала да заплаче, стига да можеше. Целият свят се бе превърнал в златисто блещукащо сияние, милиони и милиони ефирни нишки, които потрепваха и танцуваха пред погледа й. Те нежно я докосваха и теглеха, носейки я бавно напред към някаква незнайна цел. По едно време се раздалечиха, за да пропуснат загадъчния силует, който се плъзна между тях — нещо огромно и дивно, като китовете, които тя обичаше да наблюдава от брега, когато гостуваше в лятната къща на Мишани. Девойката се опита да го разгледа по-внимателно, но само след миг то изчезна и нишките се затвориха плътно зад него.

„Полята на Омеча“, помисли си момичето. Но как бе възможно това? Тя още не беше преминала през Портата, нито пък бе срещнала пазителя Йору — тлъстото джудже с изпъкнал като делва корем, червена кожа и уши и бивни като на прасе, понесло бездънната стомна вино, дадена му от Исисия, за да облекчи дългото му бдение. Не, това не са Полята — навярно тук се извиваше пътят към Портата, смълчаната пътека към входа на царството на блажените мъртъвци.

Кайку не изпитваше никакви угризения или тъга. Бе преизпълнена с такава хармония, че в сърцето й нямаше място за нищо друго. Помисли си, че може да се пръсне от удивление при вида на златистия, блещукащ свят, из който се рееше. Ето към какво се стремяха монасите, когато кръстосваха нозе и прекарваха в съзерцание години на върха на някоя колона, ето какво търсеха старите поклонници на опиума в задимените пушални, докато вдишваха жадно дима от изгорели амаксови корени през своите лули. Това беше съвършенството.