«Фарът»

Нямах никаква представа къде се намирам. Очите ми постоянно обикаляха заснеженото поле, чиято девствена белота се нарушаваше само от черните петънца на накацалите гарвани, които с лъскавите си черни пера приличаха на сатанински свещеници, дошли да отслужат черната си меса на проклятията и сквернословията. Откакто бях изникнал по средата на огромно бяло пространство, те не бяха престанали да грачат нито за секунда.

Впрочем, откъде бях толкова сигурен какво точно означава „секунда“? Паметта ми представляваше едно огромно бяло петно, също като покритото със сняг поле. Лошото беше, че гарваните ги нямаше. Не помнех нито кой съм, нито защо съм тук, нито откога съм тук… въобще нищо. Струваше ми се, че съм дошъл тук съвсем скоро, но със същия успех можех да твърдя, че съм висял с години. Преди да умра…

А, ето нещо, което си спомних. Помня, че след като се разделихме с Гери, се прибрах у дома, изкъпах се, облякох обичайния си набор дрехи (дънки, раздърпана тениска, кърпа на косата и така нататък) и с едно чисто ново ножче „Gillette“ накълцах вените и на двете си ръце, и то така, че и най-добрият хирург не би могъл да ги закърпи за по-малко от десетина години…

Хм. А сега де! Коя пък беше Гери? Сигурно съм я обичал прекалено много, за да направя подобно нещо… Както и да е. Сигурно щях да си спомня впоследствие. Засега имаше други, по-сериозни спомени, за които трябваше да се боря с нокти и зъби. Като например този — кой бях в действителност.

Само че едва ли щях да си припомня нещо, ако просто висях така и нищо не правех. Реших да тръгна нанякъде. Минах покрай гарваните, които въобще не се стреснаха, а продължиха да грачат в захлас, и закрачих (напред? наляво? надясно?) смело през преспите. След (минута? час? година?) известно време полето свърши. Пред очите ми блесна вода — много, страшно много вода, докъдето стигаше погледът ми, всичко беше покрито с вода… (океан?) …а, да, точно така — океан. Огледах се и забелязах на хоризонта вдясно от мен дълъг вълнолом, в края на който се извисяваше фар. Реших да се разходя дотам — в края на краищата така и така нямах какво да правя, а и това беше единственото човешко нещо сред цялата нечовешка пустош.

Оказа се, че фарът съвсем не е чак толкова далеч, колкото изглеждаше. Открих, че вратата му не е заключена. Бутнах я и се заизкачвах по масивните каменни стъпала, полуразядени от солта и влагата.