«Ловецът на спомени»

Магьосникът се появи изневиделица и я стресна, въпреки че очакваше появата му. До един момент в разхвърляната й стая нямаше никой, а след миг вече помещението се изпълни със сухия шум от веещото се на плащите му наметало, което се носеше като че ли самостоятелно от собственика си и живееше свой живот.

— Ти ли си Мишел? — попита магът. Чашите в бюфета потрепериха от плътния му глас, който сякаш бе побрал мъдростта на викове и хилядолетия.

— Да… — промълви жената. Вече не беше сигурна дали наистина се нуждае от услугите му. Този човек я плашеше. Очите му… всъщност това беше най-странното и най-плашещото в него — те не спираха да играят нито за миг, постоянно променяха цвета си от тъмносин на зелен, после кафяв, после стоманеносив, след това някаква багра, за която човешкият език още не бе измислил думи… А вътре в зениците му сякаш се спотайваше нещо — нещо, което само чакаше удобния момент, за да излезе на бял свят и да започне да вилнее. Мишел преглътна.

— Защо млада жена като теб ще има нужда от Ловец на спомени? — проговори след доста проточила се пауза магьосникът.

— Н-н-н… не мисля, че има смисъл да обсъждам това с вас — изрепчи се Мишел… може би за да прикрие колко е уплашена в действителност.

— Напротив, мила. За да уловиш един спомен и за да го унищожиш, първо трябва едва ли не да поживееш с него, да дишаш с неговия ритъм, да допреш ухо до сърцето му, за да опознаеш пулса му… даже да му се обясниш в любов, за да приспиш бдителността му… и когато това стане — да му прережеш гърлото!!!

Магът удари с юмрук по масата. Пепелникът (както и сърцето на Мишел) подскочи от прорязалия вечерната тишина звук.