«Защо пиша?»

„Нечовешкото място ражда нечовешки чудовища“. Стивън Кинг го беше казал някога. Но това изречение може да е излязло от устата и на Мойсей, Исус, Далай Лама или Джак Изкормвача. От устата на който и да било, който някога през целия си живот се е сблъсквал с нечовешката чудовищност на света около себе си — свят, който мислим за реален и човешки, но всъщност е уплътнен до максимум с нечовешки изроди, плъпнали по всички страни като разбягали се от чехъл хлебарки. Мазни, гнусни, помръдващи с хищни пипалца, потропващи с мутирали от прекалена нечовечност крачка, пускащи олигофренясали лиги, предвкусвайки поредния триумф на несправедливия абсурд над струващото ни се логично, но на практика твърде нереално добро…

Къде са те ли? Разрежете сърцето на една жена, която с луксозното си токче стъпква душата на поета, изпълнена със стихове, в отчаяния си опит да хване измислената си абсурдна мечта за богат нерез, който да й купува цигари и джин… взривете черепната кутия на блондинката, която мисли единствено в цифри (за предпочитане — в долари, но може и в евро)… разсечете с ръждясал скалпел разпарцаливената полова система на проститутката, която успешно е комбинирала хобито и професията си и за жълти стотинки, центове или копейки продава и малкото останало от себе си… Направете което и да било от тези неща и отвсякъде ще блъвнат въпросните изроди. Нечовешки. Псевдочовечни. Реални като в отвратителен наркомански кошмар. Живи, за разлика от мен и вас. Упорито живи.

За да ги видиш, достатъчно е да останеш сам за седмица, две, месец, година… Да изпиеш Бог знае колко хилядната бира в самота… Да ти омръзне до болка физическият, умствен и словесен онанизъм, който се повтаря от ден на ден, от нощ на нощ, от секунда на секунда. Тогава… О, тогава очите се отварят, ушите се отпушват, а носът започва да надушва ужасяващата смрад на техните миазми.