«Демон, юда и магьосник»

Хедер Меспи Демон, юда и магьосник

1. Детето

И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Той се изпълни със странно и необяснимо усещане, а в средата на пода под него едно дете стоеше и въртеше любопитно очи. Намираше се в кръг от светлина, сякаш дошла от нищото, или сякаш самото то я излъчваше. Когато погледите им се срещнаха, то весело се засмя и протегна розовите си ръчички.

Озърна се наоколо. „Какво прави това дете там?“, помисли си той, и решително тръгна към детето. Навлезе в кръга от светлина и изведнъж с него се случи нещо много странно. Сякаш цялата му личност го напусна и се свлече от него. Всички желания, мисли, намерения — изчезна всичко, което бе преживял. В него не остана никакво чувство относно това, което бе преживял, относно това, което бе представлявал, относно цялото му съществуване. Остана единствено споменът за един отрязък от време, който представляваше животът му. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе и усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да може да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело.

(обратно)

I глава Песента за семейството

По коридорите на празнично украсения дворец забързани придружители и придружителки разнасяха блюда, отрупани с многообразни апетитни ястия. Целият първи етаж на двореца бе старателно подготвен за тържеството по случай сватбата на Деница — най-голямата от трите дъщери на кан-предводителя Иртхитюин, владетел на областта Онгалада, с Вихтун — сина на кан-предводителя Умар, владетел на област Чаладара. За церемонията бяха пристигнали много представители на билярската аристокрация заедно с кан-предводителите на останалите две области на Биляра.

Една от по-високопоставените, така наречени кан-придружителки, стоеше до един от прозорците и подканяше с нетърпеливи възклицания останалите придружители да бързат. Слънцето вече клонеше към залез. Небето, изпъстрено от тъмни и по-светли облаци, отразяваше червените отблясъци на пламтящото кълбо. По земята нахлуваха нощните сенки и бавно поглъщаха дневната светлина. Всеки момент придружителката очакваше появата на тържественото шествие, предвождано от исинейския жрец Батбал, да се появи на парадния вход на вътрешната стена, ограждаща двореца. Преди около час бяха привършили сватбените обреди в храма и всички участници в тайнството бяха отишли да поздравят градското население във външния град. Иртхитюин бе издал заповед на днешния ден да не се работи и целият град бе обхванат от празничното настроение. Единствено дворцовите придружители не почиваха, а от цели десет дни подготвяха двореца за тържествата.

Докато наблюдаваше осветената от последните лъчи на слънцето алея към двореца, придружителката често се обръщаше назад, за да провери докъде са стигнали останалите с подредбата на масите. Нетърпението я обземаше все повече и повече. Кан-царица Андала, първата съпруга на кан-предводител Иртхитюин, бе поверила подготовката за празника на нея и нея щеше да държи отговорна при провал.

— Есла — произнасянето на името й я стресна и тя се извърна.

Младата придружителка я гледаше с ясните си сини очи:

— Готови сме — гласът и бе звънлив и приповдигнат.

Есла нареди на момичето да остане до прозореца и отиде да провери дали всичко е наред. Когато се увери, че всичко е така, както го e пожелала господарката, Есла отпрати придружителката от прозореца и продължи да наблюдава с очакване, но вече спокойна.

Не след дълго се зададе и шествието. Предвождаше го жрецът в бяла, дълга до земята роба. В ръцете си държеше златния жезъл, на чийто връх блестеше образът на свещеното за Биляра Живо Дърво — красива изработка на най-добрите бижутери в града. След него, хванати под ръка, пристъпваха Вихтун и Деница, облечени в обичайните за този ритуал златисти дрехи. Лицата и на двамата бяха сериозни и тържествени. Следваха ги двамата кан-предводители, техни бащи, последвани от жените си и от всички гости на събитието, подредени в низходящ ред. Последни вървяха най-нископоставените гости, а в самия край на шествието крачеха войниците от личната охрана на кан-предводител Иртхитюин, предвождани от великия воин на Онгалада кан-водач Серет, командир на Войската на Дивата свиня. Когато шествието достигна до средата на дворцовия парк, отрядът воини се отдели от останалата група и в строен ред се отправи към военния лагер. Там ги очакваха ястия, музика и напитки. Кан-предводителят бе подготвил сватба, достойна за положението му на пръв владетел на Онгалада.

Достигнал до широко отворените порти на двореца, жрецът изпя песента за семейството на свещения език савхи, въведе Вихтун и Деница през входа и се оттегли към храма си. Жреците не участваха в светските събирания.

Кан-царица Андала влезе в двореца и се огледа изпитателно. Из въздуха блестяха стотици бели кълбета на вечната светлина и осветяваха просторните помещения. Навред около стените ухаеха луни — цветя, специално доставени от град Ранга, единствената местност в страната, където вирееха. Красиви сиви танцуваха на специално издигнатите за това платформи, оградени от много тънко изработени мрежи, за да не избягат. Докато ги гледаше, Андала за пореден път се убеди, че си заслужават златото, което даде, за да има сиви на празника. Колко жалко, помисли си Андала, че тези невероятно красиви същества са толкова трудно достъпни и живеят толкова кратко. Бяха изумителни. Не се отличаваха една от друга по нищо — като създадени по калъп. Кожата им, млечно-кафява на цвят, на интервали излъчваше мека светлина, която им придаваше прелестна ефирност. На външен вид бяха подобни на хора, но притежаваха още един чифт ръце, които бяха по-малки и израстваха от вътрешната страна на първите. Ръстът им бе средно около четири педи. Очите им се отличаваха с големината си и с цвета си, вариращ от светло-лешников до толкова тъмно-кафяв, че преминаваше почти в черен. Върху издължените си глави имаха нещо като косата при хората, но то само бегло напомняше коса. Най-вече защото се държеше като самостоятелен организъм. Сякаш хиляди дълги изящни пипалца се движеха в различни посоки, виеха се на вълни, къдреха се на спирали, изправяха се рязко изведнъж, а после най-неочаквано се устремяваха наляво или надясно, напълно независимо от посоката, в която сивата държеше главата си. Косите красиво контрастираха, поради по-тъмния си цвят, с бледата, светло-кафеникава кожа, цялата покрита с нежен мъх. От гърба на сивите изникваха два чифта крила, прозрачни и кремави на цвят, изпъстрени с кафяви шарки, подобни на шарките при пеперудите. Когато крилата им се разпереха, ставаха по-големи от ръста на сивата, но имаха свойството да се свиват и прибират така, че да намаляват поне три пъти реалната си големина. От тънките цепнатини, напомнящи устни, се носеха странни, нежни звуци, съпроводени с грациозни движения, наподобяващи танц.

Погледът на Андала се плъзна по отрупаните маси, където гостите, вече настанени удобно, започваха веселите си разговори. В центъра на най-голямата зала начело на дълга маса седяха Деница и Вихтун. Светлината от белите кълбета се отразяваше в златистите дрехи и ги обгръщаше в светъл ореол, през който трудно се различаваха чертите на лицата им, и в това имаше нещо приказно. Отляво на младоженците седяха кан-предводител Умар и трите му жени Деви, Сати и Мавилака заедно с най-големия син, бъдещия кан-предводител на Чаладара — Янкул. До Янкул седеше Язник, кан-предводителят на област Ябрус, само с една от жените си — Касила, с първородния Кувиар и дъщеря си Бендидора. Отдясно на масата седеше Иртхитюин. От едната му страна се смееше Ситара, втората му жена, а мястото от другата му страна беше празно. Това накара Андала да се разбърза. Огледът на залите я бе забавил, а вече бе време да се присъедини към празнуващите. Потърси с поглед довереницата си Есла и я видя да стои близо до една от масите, готова да обслужи нуждите на високопоставените гости. Погледите им се срещнаха и кан-царицата повика при себе си придружителката с кимване. Сърцето на Есла заби по-учестено. Страхуваше се от укори, въпреки че съвестно бе изпълнила желанията на кан-царицата. Бързо отиде до Андала и сведе глава в поклон. Обичаят не й позволяваше да гледа владетелката в очите, когато разговарят, ако тя не поиска това.

— Доволна съм, Есла. Погледни ме. — Кан-придружителката погледна в очите господарката си и въздъхна с облекчение.

— Иди да си починеш. Тази вечер си свободна.

— Благодаря ви, но не съм уморена, ако кан-царицата има нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

Андала се усмихна снизходително и поклати глава.

— Аз те освобождавам тази вечер, но ако искаш да останеш тук, не възразявам. Постъпи както ти е приятно.

След тези думи, Есла сведе глава в поклон, а кан-царицата се запъти към мястото си отдясно на Иртхитюин. Настанила се вече до величествения си мъж, Андала се отпусна уморено на стола. Напрежението от последните дни й се бе отразило и синкави сенки тъмнееха под очите й. От другата й страна седеше синът й Ермиар и разговаряше със сестра си Алгара. Андала се приведе към тях, с намерението да се присъедини към разговора, но изведнъж тялото й изтръпна, глъчката от разговорите и музиката заглъхна и в ушите и зазвуча познатият режещ шум, който предхождаше острото главоболие, от което страдаше напоследък. Опита се да се съвземе и отметна глава. Погледът й попадна на двама души, които се гледаха многозначително. Сред усмивките и веселите наздравици, тези две лица бяха сериозни и потопени едно в друго като в магия. Андала задържа за миг очите си върху тях, а след това пред взора й се заредиха едно след друго лицата на Язник, Касила, Кувиар, Умар и останалите гости, насядали срещу нея, все по-бързо и по-бързо. Образите се завъртяха и сляха, шумът в главата й стана непоносим. Отново направи усилие да повдигне глава и последното, което видя, бяха синът й Ермиар и кан-предводител Иртхитюин, надвесени над нея. Ермиар й говореше нещо. Тя се опита да го разбере, но изведнъж всичко стана тъмно и тихо.

* * *

Ермиар се разхождаше нервно в приемната на майка си. Приближи се до прозореца. Нощта бе настъпила и ниско в небето изгряваха белите кълба. По това време на годината кълбетата ставаха най-многобройни и Ермиар можеше да различи с подробности всеки предмет, дърво или храст в градината. Любимите жълти цветя на Андала изглеждаха бели на светлината им, а тук-там прелитаха харлии, малки черни птици, които излизаха само нощем. До ушите му достигна музиката от първия етаж на двореца. Вече втори ден празнуваха, а откакто припадна вчера, Андала още не се бе съвзела. От стената до прозореца го гледаше нейният портрет. Рисунката я изобразяваше в цял ръст. Бе облечена в светло-кремава рокля. Косите и падаха на букли по раменете, а погледът, замечтан, сякаш преминаваше през Ермиар, през стената, през целия град и се отправяше към някакъв друг свят, известен и познат единствено на Андала. Художникът бе уловил този характерен за нея поглед и го бе пресъздал на платното по такъв въздействащ начин, че в сумрака на стаята тръпки побиха вгледания в очите от портрета Ермиар. Той рядко мислеше за смъртта. Но сега неволно я свърза в мислите си с изкуството на художника. Ето, Андала от плът и кръв, лежеше болна в спалнята си и никой не знаеше дали ще се събуди, а това парче хартия бе откъснало нейния образ, откраднало част от душата й, запечатало миг от младостта й, миг, който никога вече няма да се върне. Това кой знае защо му се стори зловещо и той извърна глава от портрета. Над самата картина се рееше само едно бяло кълбо на вечната светлина и осветяваше слабо стаята. Меките цветове на мебелите и стените, както и нежната светлина подействаха успокояващо на Ермиар и той скоро се отпусна на едно кресло и затвори очи. Остави мислите си да се носят свободно. Не се спря на никоя и те идваха една след друга, независимо дали приятни или потискащи. Той ги оставяше да отлитат, без да ги задържа. Постепенно това състояние го изтръгна от всичко заобикалящо го и сякаш цялата му личност го напусна и се свлече от него. Всички желания, мисли, намерения… От унеса го изтръгна една кан-придружителка. Шумът от отварянето на вратата го накара да се изправи и с очакване да погледне натам. Придружителката влезе, поклони се и отправи поглед надолу, както изискваше етикетът.

— Е, как е майка ми? Все така ли? — Ермиар нервно се огледа. Не му стана приятно, че го извадиха от унеса. Толкова добре се бе почувствал.

— Събуди се, но е слаба. Знае, че сте тук, и помоли да ви извикам.

Преди да отиде при майка си, Ермиар изпрати придружителката да съобщи на кан-предводителя, сестрите и брат му, че царицата вече е добре. Миг по-късно седеше на ниска табуретка до леглото на Андала и я оглеждаше внимателно. Лицето й бе бледо, а устните се сливаха с кожата, цветът им се бе изгубил. Тъмни кръгове ограждаха дълбоките, черни очи, а клепките бавно, сякаш с усилие, примигваха. Гласът обаче, за разлика от измъчения й вид, прозвуча свежо и бодро:

— Как си, Ермиар? Разбрах, че от вчера цяла нощ и цял ден спя. Но ти не трябваше да стоиш през цялото време тук. Празненството сигурно продължава. Мястото ти е там.

— Някой трябваше да е тук с теб. Сестра ми Алгара пожела да остане, но аз я смених. Знаеш, че не обичам тълпите от хора за разлика от нея.

Лека усмивка премина по безкръвните устни на Андала.

— Да, Алгара е хубава и обича да привлича погледите. И на колкото повече хора привлече вниманието, толкова по-добре.

И двамата се засмяха.

— Но, Ермиар, тук е пълно с придружителки и лечители. Не съм сама. При това вече съм добре и те моля да се присъединиш към останалите. Имам нужда да поспя.

Андала го хвана за ръката и го погледна очаквателно. Той кимна в съгласие.

— Ще си тръгна, но ми обещай, че ще починеш добре и скоро ще се оправиш. Това е вече четвърти припадък и продължи по-дълго от останалите. Може би трябва да извикаме лекар от манастира. Батбал явно не може да се справи, въпреки тревите, които събира по цял ден.

Андала отново се усмихна и го погали нежно по главата.

— Благодаря ти, сине — замълча за момент и отдръпна ръката си. — А сега върви. Искам да спя.

Ермиар се наведе и я целуна по челото. Когато се изправи, кан-царицата вече бе затворила очи и дишаше равномерно. Тръгна към вратата, но точно преди да излезе гласът й го спря:

— Още нещо, Ермиар…

Той се извърна. Кан-царицата се бе подпряла на една страна и го гледаше:

— Янкул, големият брат на Вихтун… Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.

Ермиар я погледна учудено:

— Но защо, какво е направил?

— Не е нещо важно, Ермиар. Може би бъркам. Той е наш гост и следва да го уважаваме. Но все пак… — Андала се замисли, сякаш да си спомни нещо, но бързо се сепна. — Върви, върви, сигурно ми се е сторило — и тя се отпусна отново сред завивките.

Ермиар смръщи вежди, но не искаше да безпокои с повече въпроси майка си и тихо излезе от стаята. Ала думите й му направиха впечатление, тъй като не вярваше, че Андала ще изрече нещо срещу някого, ако наистина няма основание за това.

Спусна се по витите стълби, отделящи помещенията на кан-царицата от останалия дворец. Празникът продължаваше. Вече втори ден гостите на двореца не спираха да пият и ядат. Музикантите се редуваха по платформите така, та празнуващите да не остават без музика. Нагоре-надолу бързаха придружители, понесли пълни съдове с вино или храна. Залите на двореца кънтяха от смехове и весела глъчка, а пъстрите костюми на жените допълваха светлото настроение, което създаваше обстановката.

Последните думи на Андала още звучаха в ушите му и той потърси с поглед Янкул. Не го видя и се запъти към останалите зали. Навсякъде хората се забавляваха. Спираха го с чаши в ръце и с поздравления за сестра му и Вихтун. Ермиар обръщаше внимание на всеки гост, както го изискваше положението му на домакин, ала не преставаше да търси Янкул сред тълпата. Скоро обиколи всички зали на първия етаж, но не го срещна никъде. Докато оглеждаше масите, чу някой да го вика отзад. Вихтун, сменил златните дрехи от вчера с бели, се приближаваше усмихнат към него. Двамата се прегърнаха и Вихтун взе две чаши от един поднос и подаде едната на Ермиар.

— Днес продължават празненствата за сватбата ми, но откакто сме тук не видях най-скъпия си приятел — Вихтун сложи ръка на рамото на Ермиар.

— Ти сам беше свидетел на случилото се с майка ми.

— Така е и не ти се сърдя — усмивката се стопи от лицето на Вихтун, заменена от угрижен поглед. — Как е кан-царицата? Сериозно ли е?

— Да благодарим на Живото Дърво, сега е по-добре. Спи.

— Това е вече четвъртият й припадък само за десет дни, Ермиар. Защо не повикате лекар от манастира?

— Същото си помислих и аз и когато привършат тържествата, ще го обсъдя с баща ми.

Събеседникът му кимна и посочи с ръка една от масите, на която седяха Угаин, по-малкият брат на Вихтун, и Кувиар, синът на кан-предводител Язник, управителя на област Ябрус.

— Щом кан-царицата е вече добре, ще приемеш ли да се присъединиш към нас?

Ермиар не можеше да откаже, а и не искаше. И тримата му бяха добри приятели. Заедно преминаха годините на обучение в школата на Живото Дърво. Преди да седнат на богато отрупаната маса, той се обърна към Вихтун:

— Не виждам жена ти, Вихтун. Толкова бързо ли си омръзнахте?

Вихтун се засмя високо и силно:

— Жени, Ермиар, жени. Какво да ги правиш? Умори се и отиде да спи.

Ермиар постепенно се увлече в разговори с другарите си. Спомените ги връхлетяха и те с носталгия си припомняха случки от отминалите дни. Мъките от строгата дисциплина и изпълненият с лишения живот в планините Карпонили вече не изглеждаха толкова тежки. От дистанцията на времето всичко, което тогава им причиняваше дори и болка, сега ставаше повод за веселие и бурен смях, за което не малка вина имаха и пълните с вино чаши. Но Ермиар, който не бе привикнал да пие алкохол, скоро усети замайване и тежест в главата. Опита се да не обръща внимание на връхлетялото го състояние, ала образите на веселите събеседници все повече и повече се размиваха пред погледа му и той с недоволство и учудване почувства, как дори думите, които изрича, съвсем не бяха това, което всъщност искаше да каже. Прииска му се да се махне и въпреки възмущението, което предизвика сред останалите младежи, се оттегли с обещанието скоро да се върне. Изкачи първите стъпала, които му се изпречиха насреща, и тръгна по слабо осветения коридор. Докато минаваше покрай библиотеката, му се стори, че чува гласове. Вратата не бе затворена добре и той я побутна, за да провери дали наистина някой говори, или му се струва.

За да бъдат добре осветени помещенията на първия етаж, повечето от кълбетата вечна светлина бяха преместени долу и в просторната библиотека плуваха само две от тях. Въпреки слабата светлина, Ермиар различи две прегърнати фигури, застанали до прозореца. В първия момент помисли, че са придружители, и се накани да ги нахока, но нещо в тях му се стори не както трябва. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че дрехите им са по-светли от обичайните униформи на придружителите. Това го накара да се спотаи и внимателно да отвори вратата, за да се вмъкне вътре незабелязано. Сви се зад един шкаф и с усилие наостри притъпените си от алкохола сетива.

Когато се убеди, че това, което вижда, е истина, а не резултат от изпитите чаши вино, Ермиар все така тихо и внимателно се измъкна от библиотеката. В коридора се спря за момент и нарочно събори един портрет. Звукът от падналата картина прозвуча ясно и отчетливо. „Това ще ги накара да се махнат“, помисли Ермиар. Не искаше някой друг да види същото, което той видя. Продължи бързо да върви към стаите си, трябваше да легне и да заспи, защото усещаше, че не може да мисли, че това, което видя, е прекалено ужасно, за да може да го възприеме и осмисли в момента. Преди да се унесе в сън, в ушите му отново звучаха думите на Андала: „Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.“

В късния следобед на другия ден Ермиар се събуди с натежала от тъпа болка глава. Изпи наведнъж чашата с квесел, поставена до леглото от личния му кан-придружител, и отново затвори очи. Течността се разля по тялото му и след известно време болката утихна. Повика придружителя за още квесел и го изпрати да научи как е Андала. Очаквайки завръщането му, Ермиар стана, изкъпа се набързо и започна да облича кожен екип за езда. Докато се обуваше, до ушите му долетя шум от говор и конски тропот. Приближи се до прозореца. Кан-предводителят Язник, многобройното му семейство, свитата от придружители и охраната се подготвяха за отпътуване. Тържествата бяха приключили. Ермиар разсеяно ги наблюдаваше и отпиваше квесел, когато забеляза Бендидора, най-малката дъщеря на Язник. Тя стоеше сама, встрани от останалата група, зареяла поглед в тълпата придружители, понесли вързопите с багаж. От дете Ермиар знаеше, че Бендидора е предопределена за негова жена от двамата кан-предводители Язник и Иртхитюин. До сватбата обаче оставаха още цели две години, тъй като тя не беше навършила необходимите осемнадесет години, най-малката възраст, на която билярките се задомяваха. Жителите на областта Ябрус имаха славата на диваци. Това бе най-слабо населената част на Биляра. Хората там носеха кожи и през лятото, не обичаха да спазват законите и се носеше слух, че именно някъде из Ябрус се е зародило движението на боломитите, тези, които се бунтуваха срещу жреците и отричаха вярата. Плъзна поглед по слабата фигура на годеницата си и с безразличие се извърна към влезлия в стаята придружител, забравяйки в същия момент за нея.

— Майка ви е по-добре, господарю. Изпраща ви целувки и каза, че можете да я посетите веднага щом пожелаете.

Ермиар го отпрати с жест и продължи да отпива от чашата с квесел. Скоро болката напълно изчезна и мисълта му се проясни. Откакто се събуди, съзнателно отлагаше спомена за Деница и Янкул, но сега образът на телата им, застанали прегърнати до прозореца, го връхлетя и гримаса на отвращение изкриви лицето му. Скрит зад шкафа, той видя как Янкул прегръща Деница, все още облечена в ритуалните за втория ден от сватбата бели дрехи. Чу как тя му говори за любов. Любовта, която изпитала още щом го видяла. Усети отново срама, който почувства, когато устните им се сляха в дългата целувка, която използва, за да се измъкне незабелязано. Спомни си и Вихтун, как весело обяснява, че Деница е уморена и спи. Ярост и гняв изпълниха сърцето му. Бързо напусна стаите си и излезе незабелязан, освен от двама-трима придружители, през един от задните входове на двореца. Тръгна към конюшните. Изчака нетърпеливо да оседлаят коня му и препусна към външния град. Добре съзнаваше, че трябва да се махне от двореца. Трябваше да отиде някъде и да овладее гнева си, защото в това състояние бе способен да счупи главите и на двамата.

(обратно)

2. Магьосникът

Докато вървеше, хванал детето за ръка, започна да усеща, че чувството на пълнота го напуска. Усети хлад, наоколо стана тъмно, а някаква остра болка прониза цялото му тяло. Болката отмина и той забеляза, че детето е изчезнало и е останал сам. Самотата го обгърна и сърцето му се изпълни със страх и желание да придобие власт и знание над и за всичко заобикалящо го. Усещането му за пълнота и разбиране не го напусна съвсем, но сякаш остана на заден план, победено от страха. В същия момент, когато усети страхът и желанието да го изпълват, срещу него в далечината се появи светлина, която сякаш идваше от някаква пролука или прозорец. Без да се замисли, той уверено тръгна към светлината. Когато се приближи достатъчно, видя, че това не е прозорец или пролука, а огледало. Но когато се изправи срещу него, за свое огромно учудване, не видя себе си, а човек, който смътно наподобяваше него, но и не беше той. През главата му премина странна мисъл:

„Това съм аз, но съм магьосник и притежавам силата и желанието да покоря и разбера материята, която ме плаши и едновременно ме привлича.“

(обратно)

II глава Стети-сантропи — управляващата каста

Белите кълбета висяха безредно в тъмното небе. От време на време някое от тях, умирайки, политаше с невероятна скорост, оставяше ярка диря след себе си и угасваше. Поляните, окъпани от топлата им светлина, се събуждаха за живота на нощните си обитатели. Въздухът носеше звуците от крилата на прелитащи харлии. Далече, някъде в северното плато, се появяваше светъл облак от танцуващи сиви, издигаше се нагоре, разпиляваше се на хиляди отблясъци в короната на някое дърво, а после пак се събираше и плавно се носеше над земята, вълнуваше се като буйна река и изчезваше зад някое възвишение, за да се появи след това отново сред клоните на следващото дърво или храст. В тревите заглъхваше песента на щурците, смутена от силния крясък на някоя птица, и отново се понасяше, ведра и звънлива. Топлите дни настъпваха и кълбетата щяха да останат близо седем месеца все така многобройни и ярки. А през зимните дни, когато кълбетата изчезваха, нощите ставаха тъмни и звездите изгряваха на небето. Ермиар обичаше да гледа звездите. Но сега това бе невъзможно, тъй като светлината от кълбетата ги скриваше. Те едвам се виждаха през светлата пелена, с която вечната светлина покриваше земята. Той се уви по-плътно в кожите и се загледа умислено в огъня, който запали заради хладния вятър. Няколкочасовото препускане с коня го умори и успокои гнева му. Трябваше да реши какво да прави от тук нататък.

Двадесет и три годишен, Ермиар бе среден на ръст, с правилно телосложение и изразително лице. Бе първороден син на кан-предводител Иртхитюин от кастата стети-сантропи, управляващата каста. Векове наред дедите му ръководеха областта Онгалада и вярно служеха на предците на великия кан-император Издулор, днешния владетел на свещената държава Биляра.

Страната Биляра, както и жителите й имаха дълга история, която започваше назад, назад, в така далечната древност, когато първите хора се появили на континента Архидиния. Как и откъде са се появили, никой още не знае, но има няколко интересни теории за произхода им. Жреците на Биляра поддържаха тази от теориите, в която никой не вярваше, но всички почитаха. Казваха жреците, че под клоните на велико дърво се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Затова почитаха това дърво за свещено и молитвите си отправяха към него. Твърдяха, че то съществува, но единици вярваха в това, поради причината, че никой не го бе виждал.

Малцина обаче се интересуваха от тези прастари времена. Знаеше се, че както и да са се появили, добре са живели, защото континентът, макар и малък, предлагал благоприятен климат, плодородна земя и достатъчно диви животни за улов. Постепенно хората населили целия континент, разделили се на племена, започнали да използват сечива, да обработват земята и да воюват. Изработвали също салове и лодки, с които излизали на риболов в морето, реките и езерата. Умение, което изиграло съществена роля в оцеляването им, защото един ден голям катаклизъм разтърсил Архидиния. Земетресения, изригващи вулкани и огромни вълни, дошли от морето, потопили голяма част от континента, а останалата превърнали в пустиня, негодна за живот. Малцината оцелели в тази гигантска катастрофа се качили на лодки и салове и въпреки страшната перспектива да се озоват на дъното на морето и да станат храна за рибите, потеглили по вода. На пръсти се броели тези от тях, които твърдели, че щом съществува Архидиния, несъмнено някъде сред огромната водна необятност има и друга земя, годна за живот. Останалите не вярвали, но от немай къде потеглили, за да търсят спасение.

Мнозина намерили гибелта си в това пътешествие. Но и до днес малките деца учат тази история, за да знаят, че надежда има и в най-тъмните времена и сред най-голямата безизходица. Защото след дълго и изтощително пътуване хората намерили земя. Открили нов континент, по-голям от Архидиния, и се заселили на него. Гелда Валуния се нарича този континент, на който хората намерили живот. Така оцеляло човешкото племе и се разпространило из новата земя.

За билярите се твърди, че са истинските потомци на онези, които вярвали в спасението и първи повели хората по вода след гибелта на Архидиния. Че са потомци на онези, които донесли със себе си на Гелда Валуния семена от дървото свещено и сложили начало на новия живот. В това вярваха билярите и затова Биляра се нарича свещена страна. Тя се дели на четири области: Чаладара, Онгалада, Ябрус и Лексинта Варнас. Всяка от областите има върховен управител, наречен кан-предводител. Кан-предводителите са подчинени на кан-императора, който освен цяла Биляра управлява и областта Лексинта Варнас. Тази област е от огромно значение за страната по две причини. Първо, там се намира столицата Истрос с най-красивия и висок дворец, изграден от човешка ръка. Единствената сграда, която може да му съперничи, е манастирът в планините Карпонили. А това е втората, ако не и по-важната, причина. Този манастир е средището на билярската религия, на вярата в Живото Дърво. Живеят в него двадесет и двамата жреци, пазителите на дървото, които хората наричат избраните. Носеше се един мит сред населението: че там се съхранява семе на свещено дърво от онези, които човеците донесли със себе си от Архидиния. Приказки мълвяха също, че там някъде, на място, известно само на жреците, расте дървото, за което всички говорят, но никой не е виждал. Всякакви слухове се носеха, а жреците не ги отричаха. Колкото по-тайнствени бяха в очите на обикновените хора, толкова повече почит получаваха.

Четири касти разделят хората в свещената страна. Стети-сантропи е кастата на управляващите. Тя има най-малко представители — семействата на кан-императора и кан-предводителите. Само кръвна връзка или брак може да причисли човек към тази каста. Шанс имат и военните, ако някой от тях извърши дело, достойно и героично, за да бъде възнаграден от кан-императора с приемането му в семейството на стети-сантропи.

Вети-сантропи е кастата на жреците. Всеки може да попадне в тази каста, стига да е избран от някой жрец, независимо какъв е произходът му и откъде са корените му. Ограничение представлява възрастта, тъй като членове на вети-сантропи се подбират изключително и само измежду деца до десет години. Причината може би се крие в това, че жреците учат магия, а за да се усвои нещо толкова сложно, е необходимо време.

Тези, които воюват, се числят към кастата на тректи-сантропи. Това са всички, които изучават военното изкуство и постъпват във войската на Биляра. Всеки, готов да даде живота си за страната, става член на тази каста и се ползва с голямо уважение и доста привилегии. Но службата отнема най-хубавите години от живота на човека. Войниците прекарват времето си в казармите на двореца и въпреки че се пенсионират рано и с добра пенсия, желаещите да се присъединят към тректи-сантропи не са много.

Всички останали — търговци, занаятчии, земеделци, строители, музиканти и какви ли още не, се числят към ури-сантропи, или по-грубо казано — към простолюдието.

Такъв бе редът в свещената страна. Така живееха жителите й. Билярите бяха изградили държава, която оказваше влияние върху всички останали нейни съседи и по-далечни обитатели на Гелда Валуния, защото се бе превърнала в най-развитото общество от населяващите дивия и огромен континент, чийто предели никой и досега не бе обиколил напълно.

Вече цяла епоха на Живото Дърво измина, откакто хора стъпиха на новата земя, но Гелда Валуния пазеше още тайни, скрити в необятните й лесове и високи планини. Нашепваха старите хора из закътаните селца за някакви тъмни сили и странни човеци. Носеха се различни предания за отминали времена, в които по земята бродели чудни същества, но нищо такова не бе описано в нито един летопис — нито на древния език савхи, нито на по-съвременните езици, например на билярски.

Ермиар бе изпратен още от седемгодишен в школата на Живото Дърво, да изучава различни военни изкуства, писмо, четмо, малко математика и други науки, които да му помагат в отговорната мисия, с която се бе родил като първороден син на Иртхитюин. Тази школа се намираше в сградата на манастира на билярите насред планината Карпонили. Жреците обучаваха високопоставените младежи, най-вече от Биляра, но също така от съседна Уголия и от други по-далечни страни. Голям престиж имаше Карпонилската школа и чест бе за всекиго да учи там. Вече измина година, откак Ермиар се завърна в двореца, но не се чувстваше добре. Сякаш бе в постоянно очакване нещо да се случи. Сякаш се намираше в междинен етап между два периода от живота си. И ясно съзнаваше само това, че не разбира нито какво очаква, нито защо се чувства така. Трудно му бе да си намери място и единствена утеха намираше в тренировките с Войската на Сивите вълци.

Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които притежаваше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, може да се определи и на коя техника залагат в боя.

Войниците със символ „Дива котка“ владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви и добре се справяха в ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието пешаци, защото при война се придвижваха пеша, а и така се биеха.

„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък и мятането на копие и в битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.

„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия, знаеха да се замаскират по безброй начини и да се крият на необикновени места. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони. Единствено на тях се позволяваше да се възползват от смъртоносното действие на отровата като оръжие. За всички останали употребата й се считаше за недостойна — на война или в мир. А и самите „воини на змията“ я използваха само при определени обстоятелства. Това гарантираше свещената клетва, която полагаха при постъпване на обучение.

„Сивите вълци“ владееха до страст боя с мечове и с копия и ездата. Винаги във вихъра на битката, превъзходни ездачи, най-лудите и опасните — те танцуваха смело танца на смъртта.

„Глиганите“ обикновено се използваха за охрана на кан-предводителя и останалите членове на стети-сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид и можеха да убиват без усилие и с голи ръце. Използваха коне, да се придвижват, но далеч отстъпваха по ездачески умения на „сивите вълци“.

И с друга военна сила разполагаше Биляра — сангасите, но те се кълняха не в държавата и не пред кан-императора, а пред върховния жрец Алобоготур, и само той притежаваше властта да ги направлява.

Докато учеше в школата към манастира, един от най-близките хора на Ермиар стана Вихтун, синът на кан-предводителя Умар, управителя на съседна Чаладара. Бяха връстници и заедно преминаха годините на обучение, сближавайки се като братя. Вихтун, който гостуваше вече половин година в двореца Исиней, поради предстоящата сватба с Деница, продължаваше да бъде много скъп човек за Ермиар. Почти колкото майка му Андала, която всеки ден търсеше близостта му. Сестрите, брат му, баща му и втората майка му бяха някак чужди, така и не намери общ език с тях.

Сега, когато видя със собствените си очи измяната на Деница в деня след сватбата й с Вихтун, Ермиар почувства още по-голямо отчуждение към семейството си. Съзнаваше, че ако разкрие долната постъпка на Деница, може да предизвика война между областите. На жената в Биляра се гледаше по по-различен начин, отколкото на мъжа. Мъжете се грижеха за жените си и в никакъв случай не се отнасяха нито с пренебрежение, нито зле с тях, но на жените им липсваше свободата на мъжа. Уважението и зачитането им стоеше на първо място за всеки билярин, но се намираха и такива жени, които искаха повече от това, желаеха свобода. Ала тъй като бяха малцинство, това положение не се менеше с векове и така си я караха билярите, откакто се помнеха. По-богатите мъже си вземаха по няколко жени и това се считаше за редно, даже за необходимо. Наред с този обичай се спазваше и едно правило — нито мъжете, нито жените могат да изневеряват, ако са в брачни отношения. Прегрешилите ги очакваше смърт.

— Гръм да я убие — Ермиар ядно се изплю на земята.

Мислите запрепускаха през главата му. Деница, той и Алгара бяха от една майка. Брат му Севар и сестра му Азмара бяха деца на кан-царица Ситара. Деница бе най-хубавата му сестра. Млечнобяла кожа, дълги тъмни и гъсти коси, топло-кафяви живи очи и стройна, налята фигура. Тя очароваше с хубостта си. Надменна и затворена обаче, не допускаше много хора до себе си и държанието й се открояваше с прекалена независимост за жена. С изненада Ермиар бе открил, че Деница, за разлика от всички останали жени, които познава, язди като мъж, стреля с лък, мята копие и дори владее техники на ка-ом-ра, бойно изкуство, използвано предимно от „дивите котки“. Заради надменността и гордостта й Ермиар най-малко за нея би допуснал, че е способна на подобна постъпка. Ами Янкул, по-големият брат на Вихтун, достойният за възхищение наследник на титлата кан-предводител на Чаладара, което означаваше и пазител на морала?!… Припомни си времето, когато Янкул учеше в школата. Вихтун страшно се гордееше с по-големия си брат, който бе един от най-добрите воини, завършили школата. Как той бе пренебрегнал изконните билярски ценности, завета на учителите и бе поел риска от отлъчване от полагащата му се длъжност и смърт?! И как прегръщаше и целуваше Деница, когато знаеше, че е вече жена на Вихтун по желание на двамата кан-предводители Умар и Иртхитюин и със съгласието на върховния кан-император Издулор? Да причини такова нещо на собствения си брат… Тези мисли накараха Ермиар да се запита дали не е сънувал или халюцинирал. Толкова невероятна му се струваше тази изневяра.

Той продължи да се взира в огъня. Самотата го обгърна и сърцето му се изпълни със страх и желание да придобие власт и знание над и за всичко заобикалящо го. Завърнал се наскоро в Исиней, той не беше подготвен за такъв проблем. Трябваше да реши как да постъпи. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, защото, ако остави нещата така, може да предизвика гибелта на семейството си и дори война между областите. А какво би направил кан-император Издулор — върховният владетел, който наред с политическото върховенство бе и пазител на морала в Биляра? Ермиар не искаше и да си помисли за последствията, ако родът му предизвика подобен скандал. Нуждаеше се от съвет. Но от кого? Той отново се изплю гневно, сякаш по този начин изхвърля яростта от себе си, и разпали с един клон огъня. Чуваше как конят пасе зад гърба му и от време на време пръхтеше и тръскаше глава. Ермиар се изтегна и затвори очи, но дълго не успя да заспи.

Събуди се рано. Кълбетата губеха яркостта си, скоро щяха да са невидими. Облакът сиви не се виждаше никъде и в просветлялото вече небе прехвърчаха шарените гуги и весело чуруликаха. Огънят беше угаснал, а студът на земята проникваше до костите му. Ермиар яхна коня си и го смушка към града с намерението да поиска помощ от майка си. Откак се бе завърнал в Исиней, не успя да намери общ език с Деница. Стори му се неуместно да разговаря с нея, още повече по този повод. Андала бе най-подходящият човек за това.

След близо четири часа препускане на хоризонта изникна двойната каменна стена, ограждаща града. Слънцето бе изгряло високо в небето. Златните конусовидни покриви на кулите отразяваха лъчите му и Ермиар притвори очи, заслепен от блясъка им. Мостовете вече бяха спуснати. Премина по моста на източната кула, извика на пазача да отвори портата и бясно запрепуска към вътрешния град. Тропотът на коня по каменните плочи заглъхваше в тесните улици. До ушите му достигаха шумовете на града. Търговци бутаха дървени колички, натоварени с разнообразна стока: глинени и медни съдове, топове разноцветен плат или сочни плодове… Виждаха го и спираха встрани от пътя, за да изчакат отминаването му. Препускайки, дочу не едно гневно възклицание заради скоростта, с която се движеше. Достигнал вътрешната стена, ограждаща двореца, намали ход и уморено се отпусна върху гърба на коня. През целия път не помисли за нищо друго, освен за Деница и Янкул. Ами ако друг ги беше видял, ако друг ги види? Ермиар съсредоточи цялата си надежда в Андала. Тя трябва да измисли нещо, преди Вихтун да отведе Деница в Чаладара. Потънал в тези мисли, Ермиар нито обърна внимание на просяците, застанали до каменната стена, нито усети как премина през стражите на портала и препусна по широкия път към двореца. Остави коня в конюшните и се запъти към един от задните входове. Изкачи се на един дъх по витите стълби към покоите на майка си и потропа на масивната дървена врата. Отвори му една от ка-придружителките. Придружителките и придружителите бяха роби, пленници от битки най-вече със северните племена. Повечето от тях имаха бели кожи, светли коси и сини очи. Тези племена живееха примитивен живот. През по-голямата част от годината пътуваха и се местеха от местност на местност. От време на време, подтиквани от глада през студените месеци, нападаха граничните поселища на Биляра, но в повечето случаи претърпяваха неуспех. Пленените при тези набези бяха продавани във външния град, но само най-заможните жители на Исиней можеха да си позволят лукса да ги притежават. Някои от придружителите и придружителките преминаваха през специално обучение, за да бъдат приети на работа в двореца, а тези, които се представяха най-добре, ставаха кан-придружители, което значеше, че са на разположение лично на кан-царицата и кан-предводителя. Много рядко се случваше някой от тях да избяга и да се върне към предишния си живот, защото битието на придружител ги спасяваше от хилядите лишения, които бяха принудени да търпят като свободни хора, а децата им ставаха пълноправни граждани на Биляра.

Кан-придружителката се поклони и заби поглед в земята.

— Искам да говоря с майка ми.

— Кан-царицата е в покоите си и спи — придружителката продължаваше да гледа в земята.

— Погледни ме — Ермиар се втренчи в нея. — Кажи на царицата, че е важно да ме приеме. Кажи й, че е много важно.

Придружителката кимна и го въведе в преддверието Той се отпусна на мекото канапе срещу портрета на майка си. След около четвърт час кан-придружителката влезе тихо, едва я чу.

— Кан-царицата ви очаква, господарю. Последвайте ме.

Въведе го в светла стая с високи прозорци и много цветя. Майка му стоеше до прозореца и гледаше навън, когато той влезе. Беше облечена в кафява рокля, без бижута и с вдигната високо коса. От припадъка и главоболието не бяха останали никакви следи. Андала изглеждаше напълно възстановена. Прегърна я и я целуна, а после се изтегна на дивана.

— Янкул и Деница са любовници. Видях ги.

Ермиар не се поколеба да го каже направо. Имаше пълно доверие в здравия разум на майка си и не очакваше от нея излишен драматизъм. Андала кимна и се обърна към прозореца. С нищо не показа изненада, явно е усещала, с типично женски усет, какво се е случвало под куполите на исинейския дворец през последните месеци. Тя знаеше, че това е заплаха за мира между двете области и за цялото й семейство. Като кан-царица и представител на кастата стети-сантропи от нея се очакваше да поставя винаги на първо място мира в страната, но сърцето й в този момент се развълнува единствено за Деница.

— И аз ги видях, Ермиар. Преди да припадна на масата в деня на сватбата, видях как се гледат. Този поглед не може да се обърка. Но бях слаба, а по-късно помислих, че греша. Исках да вярвам, че ми се е сторило — обърна се и го погледна с тревога. — Какво си решил?

— Не мога да ги предам. Ти знаеш. Разчитам на твоята помощ. Говори с нея, опитай се да я вразумиш. След десет дни ще отпътуват за Чаладара и тогава ще е късно да направим каквото и да било. Иртхитюин също трябва да научи. Може би той ще се справи с Янкул.

Изведнъж спокойствието на Андала се смени от силна възбуда. Очите й заблестяха и тя се приближи бързо към сина си.

— Иртхитюин не трябва да узнае за това, Ермиар — хвана ръката му и я стисна силно. — Ти си първородният син на баща си. Ще наследиш неговата длъжност кан-предводител. Трябва да си смел и да поемеш отговорността за страната, но и за сестра си. Тя е твоя плът и кръв.

Андала се отдръпна, отиде отново до прозореца и продължи с по-спокоен глас:

— Страхувам се, че баща ти няма да прости постъпката на Деница, Ермиар. Нямам му доверие. Бремето на властта, което носи цял живот, го е преобразило много през последните години. А това може да коства живота на Деница.

— Баща ми е строг и съвестно изпълнява законите, прилага ги дори към най-близките си. Зная това, но един такъв скандал може да предизвика вътрешна война между областите, а баща ми не би го допуснал. Никога няма да предаде Деница и Янкул на съд. Не се тревожи за живота й.

Ермиар се изправи и закрачи из стаята.

Андала му хвърли поглед, в който личеше притеснение, и поклати глава. А той продължи:

— Има и още нещо. Сега по-малко от всякога Иртхитюин би нарушил вътрешния мир заради очакванията за война с Уголия. В този момент Биляра трябва да е сплотена и единна.

Андала се извърна от прозореца и втренчи в него черните си очи.

— Така е. И точно затова баща ти може да изпадне в немилост. Ермиар, страхувам се от сангасите.

— Сангасите!? — Ермиар си спомни за двамата сангаси, които бе забелязал пред входа на двореца, когато слезе от коня си, без да им обърне внимание. Жегна го подозрението, че изневярата на Деница, дъщерята на един кан-предводител, е основателна причина за присъствието на сангасите около двореца.

— Та те какво общо имат с това? Защо биха се занимавали с Деница? Нима знаят нещо?

— О, едва ли. Ако знаеха, досега да са се случили ужасни неща.

— Да не мислиш, че ще дойдат и ей така ще убият Деница, без съд, без присъда?

Андала поклати глава и припряно продължи:

— Не знам, но много ме е страх. Мисля, че са способни на всичко.

Андала се смълча и се загледа през прозореца.

Ермиар още не успяваше да проумее какво се случва. Толкова странно беше всичко. Особено това, че Деница и Янкул му създадоха проблем, за който никога не е бил подготвян. Замисли се и за присъствието на сангаси в двореца. Те бяха най-особената войска в страната. При тях нямаше разделение на високопоставени и низши войници. Всеки сангас имаше правомощията да взема решения, каквито дори главнокомандващите на другите войски нямаха. Най-странното беше, че те успяваха да се сработят така, че когато е необходимо, действаха като един, независимо от броя си. Служеха предимно за охрана на манастира на Живото Дърво, но имаха корпуси в почти всеки по-голям град на страната. Обикновено не пребиваваха в двореца, тъй като строго пазеха своите тайни. А това не допускаше близост с толкова различни групи от хора, каквито живееха там. Каква ли причина можеха да имат да са тук?! Може би подозират нещо, но най-вероятно е присъствието им заради конфликта с Уголия.

Ермиар помисли известно време за сангасите, но вниманието му отново се върна на сестра му. Как Деница и още повече Янкул? Как точно те, представителите на стети-сантропи, допускат тази ерес в сърцата си и й се отдават?

Андала извърна погледа си от прозореца и го насочи към сина си:

— Надявам се да намериш правилното решение, Ермиар, но искам да знаеш, че е опасно Иртхитюин да научи за това.

След тези думи и двамата се смълчаха. Ермиар се изправи и започна да обикаля нервно стаята. Това му дойде прекалено много.

— Аз разчитах на теб. Да поговориш с нея. Може би ще те послуша. Може би, ако разбере, че и някой друг знае за връзката им, ще се уплаши и ще прекрати това безумие.

Майка му трепна, сякаш последните му думи я впечатлиха, но после размисли, приближи се до дивана, седна и наведе глава.

— Не знам, Ермиар, не знам. Времената са се променили, днешните жени също. От известно време Деница сякаш се е преобразила, а и никога не е била от послушните. Оставям на теб да решиш. Ти си бъдещият кан-предводител. А сега те моля да ме оставиш сама. Имам нужда от почивка.

И отпусната на дивана, затвори очи.

Наговори му всички тези неща, отказа му помощта си, а сега имала нужда от почивка. Той се разгневи, защото се почувства предаден и самотен пред проблем, с който не знаеше как да се справи. От това зависеха мирът на областите и благополучието на семейството му, а тя отказваше да му помогне. Извърна се и бързо напусна стаята, без да види сълзите, които потекоха от затворените очи на Андала.

(обратно)

3. Жрицата

Помислил това, той, в образа си на магьосника, се наведе напред, за да се разгледа по-добре в огледалото, но изведнъж видя зад себе си нечий силует. Стреснат се обърна, но там нямаше никого. Когато отново погледна в огледалото, пак различи силуета. Отново зад него нямаше никого, когато се обърна, и отново, когато погледна в огледалото, някой стоеше зад него. Мина му мисълта: „Не трябва да се обръщам. Това, което е зад мен, мога да видя само в магическото си огледало. Това е жрицата, моята помощница.“ И той се наведе отново към огледалото. Зад него стоеше една женска фигура, загърната в бяла мъгла: „Това съм аз, душата ти. Ти ме изгуби заради страха и желанието, но аз ще остана с теб, за да ти напомням за първичната ти същност, освободена от желанията на материята. Моят глас ще достига трудно до теб и ти ще се бориш с присъствието ми, но аз съм тази, от която ще черпиш истинското знание. Ти и аз сме едно и също, разделено от материята“.

(обратно)

III глава Децата на Асура

Вече втори ден, откакто се омъжи и се премести във временните стаи, отредени за нея и мъжа й, Деница лежеше и се оплакваше от главоболие. Вихтун изпращаше през два-три часа придружители, за да се осведомява за състоянието и нуждите й. Това я дразнеше, но нямаше избор, бе по-добре от това да търпи личното му присъствие. Взе една книга, чете известно време и я захвърли с досада. Не бе свикнала да лежи толкова дълго време, без да върши нищо. Прииска й се да излезе навън, да се разхожда или да язди, а може би да срещне някъде и Янкул. Някой почука на вратата. „Сигурно пак пратеници на Вихтун“ — помисли Деница и се намръщи, но извика утвърдително. Ка-придружителката влезе и наведе глава:

— Господарят Вихтун пита как сте и дали се нуждаете от нещо. Смята да отиде на лов с братята си. Може да отсъстват няколко дни.

Тази новина зарадва Деница и тя бързо отвърна:

— Но това е чудесно. Кажи му, че съм малко по-добре, да не се притеснява. Нямам нужда от нищо.

Придружителката се поклони и излезе. Деница се надигна възбудено в леглото и се заслуша. Не след дълго дочу гласовете на Угаин и Вихтун през леко отворения прозорец и стана. Видя ги да отиват заедно с Янкул към конюшните. И тримата бяха въоръжени и облечени за лов. Нямаше да може да се срещне с Янкул, но поне можеше да излиза спокойно навън, докато ги няма. Облече се набързо и отново застана до прозореца. Видя тримата, яхнали конете си, да се отдалечават към външния град. Подреди разпиляната си коса в огледалото и извика придружителката:

— Ще се разходя в градината. Оправи стаята, скоро ще се върна.

Жената сведе глава, а Деница излезе и тръгна по дългия коридор към стълбището на придружителите. Не й се искаше да срещне някого и да дава обяснения. Слезе по стъпалата и се озова в помещенията, където се намираха стаите на придружителките. Две от тях я видяха и се поклониха, докато ги отмине. Тръгна към изхода, но докато минаваше покрай един от ъглите, изведнъж някой силно я сграбчи изотзад и притисна с ръка устата й. Деница усети нещо почти да я пробожда през дрехите. Нападателят бе опрял нож в тялото й. Ужас скова мисълта й. В гърдите й се надигна паника и тя с мъка успя да я овладее. Мъжът, защото това несъмнено бе мъж, я поведе напред, после сви в един коридор и я избута грубо в едно помещение. Докато се обръщаше, чу как вратата зад нея хлопва. Изправи се очи в очи с висок мъж. Мисълта й започна да работи бързо — беше виждала някъде това лице. Ядоса се на себе си, че не може да се сети откъде го познава, и свъси вежди. Откакто се изправи очи в очи срещу мъжа, страхът й изчезна. Не вярваше да й направи нещо лошо, все пак тя беше дъщеря на кан-предводителя. Замисли се дали да не се развика, но после й се стори смешно и унизително, пък и едва ли някой щеше да я чуе. Тя го попита предизвикателно:

— Как смееш, човече? Не знаеш ли коя съм?

Мъжът кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Точно вие ми трябвате, принцесо. Простете за грубостта ми, но нямаше друг начин да поговоря с вас.

Деница присви очи и го изгледа от глава до пети. Гняв се надигна в гърдите й — този за какъв се мислеше — но изведнъж, като се огледа, я напуши смях и гневът й се изпари. Бяха в някаква сушилня. Навсякъде висяха дрехи и бельо, а по земята се въргаляха бали с изсъхнали и сгънати вече дрехи. За първи път някой се отнасяше така с нея. На този мъж явно не му липсваше дързост. И тъй като самата тя бе дръзка за десетима, това, неизвестно защо, я развесели и пробуди любопитството й.

— Как се казваш? Струва ми се, че съм те виждала някъде — попита тя.

— Кюригин. Аз улових сивите, които танцуваха на сватбата ви по заповед на кан-царицата.

Сега вече Деница си спомни откъде й е познато това лице.

— Какво искаш от мен? Доколкото знам, ти получи възнаграждението си.

Кюригин кимна с глава в знак на съгласие.

— Да, така е. Не за това искам да говорим.

— А за какво тогава?

— Сангасите ме преследват. Втори ден вече се крия в двореца, но е въпрос на време да ме открият. Завардили са всички изходи. Трябва да ми помогнете да избягам.

Деница се замисли, помълча известно време и попита:

— Затова ли ги виждам навсякъде напоследък? — Деница го изгледа с подозрение. — Защо те гонят?

Кюригин се усмихна лукаво:

— Още не е време да научите това.

Този отговор и усмивката подразниха Деница.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна — ядосано го погледна Деница, — щом не искаш да ми кажеш какво си направил, та те преследват? Мога още сега да те предам в ръцете им.

— Можете да постъпите и така, разбира се — съгласи се Кюригин, — но мисля, че вие ще ми помогнете, защото и аз мога да помогна на вас в замяна.

Деница повдигна вежди и се засмя:

— Че с какво можеш да ми помогнеш ти? И защо въобще си въобразяваш, че имам нужда от нечия помощ?

— Защото е така — спокойно отвърна Кюригин и тихо добави: — Още колко дълго ще остане скрита връзката ви с Янкул? — наклони глава на една страна и я изгледа въпросително.

Деница го погледна внимателно и разбра, че няма нужда да отрича. Този човек знаеше какво говори. Спомни си за картината, която вдигна шум в коридора пред библиотеката, където се бе целувала с Янкул. Каква глупост от тяхна страна да се срещнат там. Тя тръсна глава и с отвращение му отвърна:

— Долно е да се изнудва. Пък и не можеш да докажеш нищо.

— Така е — кимна Кюригин в съгласие, — и не ви изнудвам. Само мисля, че бихте ми помогнали, защото така бихте помогнали и на себе си.

— Нима? — Деница се намръщи. — Какво общо имате ти и сангасите с мен?

— Аз съм боломит — тихо каза мъжът и се озърна, притеснен, че някой може да чуе.

— Какво? — тя повиши глас и го изгледа надменно. — Аз, дъщерята на кан-предводител Иртхитюин от рода Стювиги и кастата стети-сантропи с вечен покровител Живото Дърво, да помагам на боломитите? Ти не се чуваш какво говориш.

— Да, по-лесно е май да станете любовница на Янкул. Но трябва да понесете и последствията. А те много скоро ще се стоварят върху главата ви, която след това няма да остане дълго на мястото си. Повярвайте ми — бързо й отвърна мъжът.

Деница гневно се обърна и излезе от стаята, без да каже и дума. Бясно затръшна вратата след себе си и стремително закрачи по коридора. Не само че никой не беше се държал така с нея, но и никой досега не й беше говорил така. В случая истината нямаше значение. Той нямаше право да й говори така, този боломит и гнусен ловец на сиви. Но колкото повече наближаваше изхода, толкова повече устремът и бързината й намаляваха и накрая тя съвсем спря. Тропна с крак ядосано, огледа се, да не я чуе някой, изруга грубо и се върна обратно с не по-малък устрем от този, с който бе тръгнала да бяга. Отвори вратата на сушилнята и заговори бързо, като че ли се страхуваше, че ако не го направи, ще се откаже отново:

— Добре, какво искаш и какво можеш да направиш за мен?

Изражението на Кюригин, който сякаш не бе помръднал, остана спокойно.

— Тази нощ след изгрева на светещите кълба ще има сбирка на боломитски водачи. Трябва да намерите начин да ме измъкнете от двореца и да дойдете с мен.

Деница се замисли:

— Но защо да идвам на тази сбирка, както я наричаш? С какво може да ми е полезна тя?

— Още е рано да говорим за това, но трябва да ми повярвате.

Деница понечи да възрази, но се възпря и само каза:

— Рисковано е. Въпреки помощта ми могат да те хванат.

— Знам, но така или иначе нямам друг избор.

— Ако те заловят, ще кажа, че си ме принудил. Искам да сме наясно с това.

Мъжът не й отговори нищо. Само кимна с глава в знак, че приема думите й и е съгласен с тях. Деница отново замълча за момент, огледа се около себе си и скоро очите й се спряха на нещо. Тя се запъти към една купчина дрехи, докато Кюригин, явно привлечен от някакво шумолене навън, долепи ухо до вратата и й направи знак да мълчи. Деница разрови купчината с дрехи и му я посочи с глава. Приближи се до него, отново протегна ръка към балата с дрехи и зашепна:

— Това там са униформи на „глиганите“. Намери си такива, които да ти станат, и преоблечен ме чакай тук. Привечер ще дойда да те взема. Пред сангасите се дръж почтително към мен и дръзко и резервирано с всички останали. Не показвай с нищо пред тях, че вършим нещо нередно. Останалото остави на мен, но ако ни разкрият, не очаквай помощ. Няма как да ти я дам.

Кюригин погледна към дрехите, приближи ги, започна да ги вади и оглежда една по една.

— А сега трябва да вървя — продължи Деница. — Гледай да не те хванат, докато се върна.

— Благодаря ви — Кюригин сведе глава в почтителен жест. — Ще ви очаквам тук привечер.

Деница бързо излезе в коридора и се запъти навън. Сигурно съм полудяла — помисли си тя — да помагам на боломитите. Ако семейството й разбере, щеше да я убие още преди за това да са се погрижили сангасите или самият Издулор.

Боломитите бяха нелегално сдружение от хора, които преследваха и понякога убиваха жреци, отричаха вярата и злословеха дори срещу Издулор. За един представител на стети — сантропи и поддръжник на религията като нея бе недопустимо да се забърква с тези хора. Но Деница вече бе стигнала толкова далеч в нарушаването на благопристойното за една принцеса поведение, че решението да помогне на Кюригин, като че ли допълнително втвърди сърцето й и приспа съвестта й. Тя се успокои вътрешно: все пак нищо не ме заплашва, лесно мога да прехвърля вината върху ловеца, ако нещо се обърка.

Деница усещаше, че единствената й възможност за свобода минава през съюза с врага на собствената й каста — боломитите. Нямаше представа нито защо, нито как, само знаеше, че в противен случай я очакват други две съвсем неприятни възможности. Едната бе да разкрият връзката й с Янкул и да ги убият, а другата — да се раздели окончателно с него и да обрече себе си на скучен живот с Вихтун, когото не понася и пред когото с удоволствие избира смъртта. Тя отново прехвърли всички варианти, които въображението й рисуваше, но затвърди решението си да помогне на ловеца на сиви, дори и пред възможността да стане боломитска заложница и да създаде ядове на семейството си.

Докато вървеше към изхода, в един от ъглите на преддверието видя нещо, което я накара да се отклони и да отиде там. До клетката на пощенските гуги стоеше още една, на чието дъно лежаха скупчени едно до друго телата на сивите, които бяха танцували на сватбата й. Бяха още живи, но слабата светлина, която учестено излъчваха на пресекулки, предвещаваше скорошния им край. Когато ги видя, Деница си спомни, че Кюригин, който занимаваше мислите й, е ловец на сиви и се запъти към тях, да ги погледне отблизо.

Скупчени едно в друго, телата им едва проблясваха. Докато ги наблюдаваше, една от сивите, сякаш почувствала присъствието й, отвори очи и повдигна главата си. Сиянието й се усили и тя втренчи кафявите си очи в жената. Деница си спомни, че тези същества избягваха погледа на хората, докато танцуваха в нощта на сватбата й. От любопитство тя също се взря в очите на сивата, които ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Деница се почувства странно, сякаш започна да се дави в тези дълбоки и необятни очи. Погледът на сивата се заби в съзнанието й. Тялото й изтръпна, парализира се и тя спря да усеща крайниците си. Мека светлина изпълни всичко наоколо. След това в главата и прозвучаха странни съскащи звуци. Сякаш някой я викаше, но на непонятен за нея език. Почувства, че е зов за някъде и за нещо, но без да разбира за къде и за какво. В следващия момент усети, че се движи. Носеше се във въздуха, издигна се за момент и пак се спусна надолу. Вратата на клетката сякаш се отвори и покрай тялото и се понесоха сивите, вече заблестели с по-силна светлина. А съскащите звуци ставаха все по-силни и по-силни. Съществата танцуваха около нея, главата й щеше да се пръсне и единственото нещо, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха бездънните зеници на сивата. Съвзе се изведнъж от обзелото я състояние. Сивата, което я бе погледнала, лежеше до останалите със затворени очи. Всичко си беше така, както когато го видя, преди да погледне в тъмните очи на съществото. Тръсна глава и бързо излезе през вратата. Слънчевите лъчи се плъзнаха по лицето и косите й и тя пое дълбоко въздух. Тръгна към градината, без да спира да мисли за ужасяващото изживяване. Колко странни бяха тези сиви. Вече не изпитваше любопитство и симпатия към тях, а страх, страх, който я обземаше все повече и повече, докато мислеше за тъмните им очи. В тях има нещо зловещо и неразгадаемо, но Деница не искаше и да знае какво е.

Щом тя излезе през вратата, сивите една след друга започнаха да се издигат и клетката заблестя в ярка светлина. Първото стадо на Асура, родено през месец Шехлем, бе разтревожено. Те вече не се въргаляха безпомощно по пода, а се понесоха безредно във въздуха, сякаш ужасени от нещо. Асура-майката ги зовеше. Съскащият й нисък глас отекваше в главите им и те започнаха да се блъскат в решетките, в желанието си да се измъкнат. Металът се забиваше дълбоко в плътта им и по светлата кожа се затъркаляха тъмножълти струйки кръв. Една сива успя да разкъса тънката мрежа там, където бе захваната за рамката на клетката, и се измъкна с болезнен писък навън. Останалите същества я последваха. Издигнаха се плавно до отворения прозорец и попаднали навън, се понесоха с необичайна за тях скорост. Преминаха над вътрешната стена и над улиците на външния град, където предизвикаха интереса на деца и възрастни. Хората спираха и вдигаха очи нагоре към пъстрия облак, усмихваха се на красивите същества. Но те, устремени напред, не виждаха, а и не се интересуваха от ури-сантропи. Зовът на Асура отекваше в съзнанието им, тя ги очакваше да се завърнат.

Докато се разхождаше из пустите алеи на градината, Деница отпъди мисълта за сивата и се замисли за собственото си положение. Лъжата с главоболието не може да продължава вечно. Защо всичко е толкова сложно? Защо не може да се радва свободно на любовта си към Янкул, която изпитваше с цялото си същество? Въпреки че знаеше добре отговора, тя страдаше. Вътрешно в себе си дъщерята на Иртхитюин от кастата стети-сантропи бе съгласна и признаваше законите, които правеха връзката й с Янкул невъзможна. Но бунтарският й независим дух и любовта й я разкъсваха на две. Деница не беше съвсем наясно с исканията на боломитите, но знаеше че са врагове на легендата за Живото Дърво и на жреците. Тя самата нито беше враг на жреците и тяхното Дърво на живота, нито вярваше истински на приказката, че под клоните му се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Според нея никой не вярваше на тази легенда, дори и самите жреци. Просто всички бяха свикнали с нея, с вярата и морала на Биляра. На нея й се струваше странно, че тези хора — боломитите, се занимават с нещо толкова незначително като легендата за Дървото. Може би други мотиви ги движеха, за да воюват така подмолно и упорито вече години наред срещу кастата на жреците.

Вървейки, Деница не беше усетила, че се е върнала отново до входа на двореца. Тя се огледа. Слънцето светеше високо в небето. Бе време да се прибира, но изтръпна при спомена за клетката със сивите. Замисли се дали да не се прибере от друг вход, но накрая преодоля ужаса си и реши да мине оттам бързо, без да поглежда към тях.

За нейна изненада обаче, когато влезе, видя смущаваща гледка. Около празната вече клетка се бяха събрали десетина сангаси, задно с владетеля Иртхитюин, двама от „глиганите“ и жрецът Батбал. Разговаряха тихо, а когато Деница влезе, млъкнаха и впериха очи в нея. Сърцето й заби учестено, но тя бързо се съвзе. Нямаше как да знаят за случилото се преди малко с Кюригин. През главата й мина мисълта, че може да са заловили ловеца, макар от него да нямаше и следа. Иртхитюин се приближи, хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбите:

— Ти си излизала? — попита я учудено той.

Деница си отдъхна истински. Щом я питаше по този начин, значи наистина нищо не знае. Тя кимна с глава.

— Значи вече си по-добре. Какво ти беше?

— О-о-о, нищо особено, може би преумората — провлечено отговори Деница и се обърна с любопитство назад.

— Откъде се прибираш? Защо от този вход? — попита бързо Иртхитюин. Вече бяха стигнали до площадката на стълбите, откъдето започваше коридорът, и спряха.

— Разхождах се в градината. Уморих се и реших да не се връщам, а да се прибера направо оттук — Деница бързо изстреля тази лъжа, почти без да се замисли.

— Сама?

— Нищо ми няма. Исках да съм сама.

— Да си видяла нещо необичайно, докато се разхождаше? — кан-предводителят я погледна изпитателно.

Несъмнено ставаше въпрос за Кюригин, за какво друго необичайно нещо би могъл да пита. Деница се загледа за секунда някъде зад гърба на Иртхитюин, сякаш за да си спомни, и попита:

— Не, какво например? Защо сте се събрали там? Какво се е случило?

Иртхитюин я изгледа продължително и отвърна спокойно, почти нежно:

— Качи се в стаята си, Деница. Не е нещо важно.

Деница знаеше от опит, че няма смисъл да се противи на кан-предводителя, но докато се прибираше към стаите си, в главата й се въртеше една мисъл, която не й даваше покой — защо сивите ги нямаше в клетката толкова скоро след завръщането й? Какво ли бяха направили с тях и какво въобще се случваше тук?

Деница нетърпеливо крачеше от стая в стая, обзета от безпокойство, докато накрая не издържа и изпрати ка-придружителката да разбере дали опасенията й са верни и Кюригин е заловен.

* * *

Кан-предводителят Иртхитюин се присъедини отново към жреца и сангасите, когато Деница се скри от погледа му.

Батбал угрижено поклати глава:

— Засега удряме на камък, но той няма къде да избяга. Рано или късно ще му се наложи да напусне двореца. Не може да се крие вечно тук.

— Аз ви давам разрешение да претърсите основно двореца, ако това ще помогне да го намерите — каза Иртхитюин, споходен от неприятното чувство, че ако жрецът приеме предложението му, в двореца ще настанат хаос и суетня, каквито кан-предводителят не понасяше.

Жрецът го погледна изпитателно с присвити очи, сякаш четеше мислите му:

— Не искам да създавам проблеми само заради един човек Както казах, този боломит не може да се крие вечно. Щом направи опит да напусне двореца, ще го заловим. Сангасите ще стоят на всеки изход и ще пазят.

Кан-предводителят кимна с глава и пое ръката на Батбал в двете си ръце.

— Тръгвам, учителю. Имам работа, но изцяло давам подкрепата си за залавянето на предателя. Ако знаех каква змия е този човек, нямаше да остане жив, за да ни разиграва така. Имаш ли нужда от нещо, само кажи.

Батбал се усмихна благо на кан-предводителя и каза единствено:

— Вървете.

Иртхитюин тръгна по стълбите, последван от личната си охрана „глигани“.

* * *

Жрецът, наречен Азвигортула, бавно изкачваше широките стъпала към южната кула на манастира Карпонили. Пестеше силите си. На неговите години бе цяло чудо, че още ги има. Когато стигна до статуята, се озърна предпазливо и натисна скрития механизъм в основата на тила й. Тя бавно започна да се отмества. По стълбището отекна шумът от съприкосновението на механизми и камък. Жрецът не изчака да се отмести докрай и с бързо движение се шмугна в отворилата се пролука. Слънчевите лъчи заиграха по лицето му, а чуруликането на птичките го накара да се усмихне. Обичаше да идва тук. Намираше се в необятна на шир и височина кръгла зала, облицована в бял камък. Навред имаше изящни бели пейки край причудливи фонтани, водоскоци и водни каскади всред изумрудена трева, бухнали храсти и цветя, пъстреещи на групи. А в средата се извисяваше огромното Живо Дърво. Гигантско и величествено, то бе разперило могъщите си клони над цялата зимна градина. Короната му бе обсипана с широки тъмнозелени лъскави листа, а в основата му стоеше бял камък, висок половин метър, с неправилни ръбове, върху който, издълбан с длето, се четеше надписът:

Под цветовете на свещеното дърво, усетихме дъха на живота.

Песен пее вятърът в листата му и утеха е силата му за нас.

Дърво, наречено Живот, преклонението ни пред тебе ще пребъде.

Високият таван на залата бе направен от десетки огромни стъклени капандури. Множеството отворени прозорци, през които нахлуваха светлината и вятърът, хвърчащите навсякъде и чуруликащи птички създаваха усещането, че човек е попаднал навън. Един градинар, от десетимата, които се грижеха за градината, беше в помещението и щом видя жреца, му помаха:

— Готово е. Сега ще го донеса — провикна се той и бързо тръгна към една от нишите в стената.

Азвигортула седна на една пейка и зачака. Не след дълго градинарят се появи и с енергични стъпки се отправи към жреца.

— Прясно наточен — с усмивка обясни той, докато подаваше на жреца доста голям, продълговат запушен съд.

По усилието, с което жрецът пое в ръцете си съда, пролича, че е пълен и доста тежък.

— Благодаря — тихо каза той и се изправи на крака. — Тук всичко наред ли е?

Градинарят кимна с глава:

— Всичко е наред. Да помогна ли? — попита загрижено, като видя, че старият човек полага усилия да носи съда.

— Не, ще се справя — отвърна жрецът и се отправи към изхода.

Въпреки че беше вече натоварен, пътят надолу по стълбите беше по-лесен от този нагоре.

* * *

Деница бе готова да потегли всеки момент. Благодарение на придружителката си знаеше, че Кюригин не е заловен от сангасите. Нощта бе настъпила. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Мракът, обгърнал всичко наоколо, бе разкъсван единствено от мекия блясък на кълбетата. Време е, помисли си тя, и тръгна към преддверието, където я очакваха двама мъже от личната й охрана. Тя повика само единия от тях. Другият мълчаливо остана на мястото си. „Глиганите“ изпълняваха безропотно дълга си дори когато нарежданията на господарите им бяха странни и необясними. Те бяха най-дискретните и верни пазачи, които един стети-сантропи би пожелал, защото ги чакаше смърт при предателство. За сметка на това те, „глиганите“, се ползваха с привилегията да се отнасят пренебрежително към всеки, който не принадлежеше към самите тях или към кастата на управляващите. Обичаят повеляваше всеки член от семейството на Иртхитюин да се движи с най-малко двама „глигани“. И въпреки че Деница постъпи странно, като тръгна само с единия от охранителите си, те приеха това безпрекословно.

Двамата стигнаха необезпокоявани до мокрото помещение. Деница нареди на охраната да остане пред вратата. Кюригин я очакваше, както се бяха разбрали — облечен в униформата на „глиганите“. Бе по-висок от повечето „глигани“, но физиката му по нищо не отстъпваше от тяхната. Тя го огледа доволно.

— Отлично. Можем да заблудим охраната, но трябва да изиграеш и ролята си също така добре, както ти стои това облекло.

Тя му обясни подробно как да се държи и какво да говори, ако се наложи. Кюригин я слушаше внимателно. Когато приключи с напътствията, Деница пое дълбоко въздух, издиша и го погледна в очите:

— Готов ли си?

Той кимна в съгласие.

— Да вървим тогава — тя решително отвори вратата и тръгна по коридора.

Кюригин застана рамо до рамо с пазача на Деница. Бе виждал не един път как „глиганите“ крачат зад своите господари по коридорите на двореца. Двамата мъже се огледаха един друг преценяващо и безмълвно я последваха.

(обратно)

4. Императрицата

Тогава жрицата изчезна заедно с огледалото и пред него се появи майка му, императрицата, облечена в скъпи и блестящи одежди. Тя протегна ръка и я постави на рамото му. И го изпълни универсалната любов, ненарушима от никакви амбиции, желания или условия. Само чиста любов, чийто обект бе той. Но изведнъж императрицата отдръпна ръката си и той чу мислите и: „Това е любовта, към която винаги ще се стремиш. Първо, ще я изискваш от мен; по-късно — от хората, които ще срещнеш; от бога, в който ще вярваш. Но този е пътят на страданието и илюзията. Търси любовта единствено в себе си. Всичко останало е само нейно бледо отражение.“ Отдръпнала ръката си, тя го лиши от любовта си и той се разгневи, защото се почувства предаден и самотен пред това, което му предстоеше, каквото и да бе то.

(обратно)

IV глава Салистар

Тъмното помещение се огласяше от пиянски песни и псувни. Слабите отблясъци на единственото бяло кълбо осветяваха само три от дървените маси в кръчмата. Дори вечната светлина, проникваща през прозорците, не успяваше да разреди напълно мрака. На две от осветените маси се бяха разположили осмина мъже, които често-често разливаха течността от каните по чашите си. От време на време подвикваха по задрямалия на бара кръчмар за още вино и отново потъваха в несвързаните си разговори. Полунощ отминаваше, когато вратата се отвори и заедно със свежия въздух в помещението влезе загърната в черен плащ фигура. Огледа обстановката и бавно затвори вратата. Пияните мъже се втренчиха в новодошлия, замълчаха, докато го огледат добре, и отново насочиха вниманието си към чашите. Той от своя страна не им обърна внимание и се запъти към кръчмаря.

Дрямката остави съдържателя и той се размърда смутено. Размени няколко думи с новодошлия, дръпна една завеса зад бара и отвори намиращата се зад нея врата, където потъна тъмната фигура. Кръчмарят огледа едно по едно лицата на мъжете и като видя, че единственото, което ги интересува, са пълните чаши, спокойно си наля квесел, изпи го на един дъх и се провикна към клиентите:

— Хайде, стига сте пили вече, заведението се затваря.

Никой не му обърна внимание обаче, мъжете продължаваха да се надприказват. Барманът поклати глава с усмивка и отиде до масата. Сложи ръка на рамото на един от тях и продължи:

— Хайде, Кетор, вървете си. Време е да ставате. Достатъчно сте се натряскали.

Кетор, подпухнал и зачервен от алкохола, се извърна към съдържателя и залитайки, се опита да го погледне в очите. Но това му се стори прекалено трудно и вперил размътен поглед в панталона му, възмутено започна да възразява, че съвсем не се е налял достатъчно и може да продължи така още дълго.

— Хей, Кетор — съдържателят се захили, — аз съм тук горе.

Този път Кетор положи по-големи усилия и успя да го погледне в лицето. Съдържателят продължи с по-висок глас:

— Вятърът да ви отнесе, ставайте, виното свърши.

Прихвана Кетор под мишниците и го изправи. Отиде до вратата, отвори я широко и студеният въздух нахлу в помещението.

— Не ме карайте да ви изнасям един по един. Тръгвайте!

Хладният вятър, проникнал вътре, разбуди пияните мъже и те с недоволни възклицания се заизнизваха през вратата. Само Кетор продължаваше да стои там, където го бе изправил барманът. Пристъпяше, залитайки, от крак на крак, подпираше се с ръка на масата, пак се пускаше и отново запристъпяше. Съдържателят тръгна към него, но преди да го достигне, още една фигура, подобна на първата, се появи на вратата. Под черния плащ този път силуетът се очертаваше по-дребен, и ако единият мъж не бе толкова пиян, а другият зает да изгони първия, сигурно щяха да се усъмнят в мъжествеността на пристигналия. Но те не обърнаха достатъчно внимание на фигурата. Тя от своя страна не се притесни от невниманието им, а спокойно влезе в помещението. Оказа се, че не е сама. Последваха я две несъмнено мъжки фигури, също така загърнати в плащовете си. Кетор залитна и се строполи върху единия от новодошлите. Опита се да се задържи прав, като се хвана за плаща, с който се бе увил тайнственият посетител, и замалко не успя да го свали от главата му. Съдържателят реагира светкавично. Сграбчи Кетор през кръста и със замах го избута до вратата:

— Казах ти да си тръгваш, Кетор.

Усетил силата на съдържателя и сериозния му глас, Кетор омекна.

— Добре, добре, тръгвам. Просто исках да изпия още една чаша.

Мъжът пусна Кетор и проследи с поглед как той, клатушкайки се и мърморейки, напуска заведението.

После кръчмарят заключи вратата и спусна пердетата.

Пръв свали качулката си Кюригин. Деница и „глиганът“ го последваха.

— Вятърът да те отнесе — ядосано се обърна към съдържателя Кюригин. — Отдавна тази дупка трябваше да е изпразнена от пиянската паплач.

— От тази паплач си изкарвам прехраната — заяде се в отговор съдържателят. — Ако не ви харесва, търсете си друго място за сбирките си.

Кюригин омекна:

— Знаеш, че съм прав, рисковано е.

— Знам — намусено отвърна мъжът, — хайде, елате. Очакват ви.

Деница прошепна на „глигана“ да остане да я чака и последва Кюригин и съдържателя зад завесата.

Кетор продължаваше да тича. Опасяваше се, че няма да стигне навреме, за да предупреди жреца за сбирката на боломитите. Умората го победи и той се спря да поеме въздух. Походи известно време и пак се затича към вътрешната стена, която вече се виждаше, окъпана от бялата светлина. Достигнал най-накрая един от входовете на стената, той почука на вратата и зачака появата на пазача на малкото прозорче.

— Кой е?

Кетор се повдигна на пръсти и прошепна нещо, което накара пазача да му отвори бързо вратата.

Когато се намери в пределите на двореца, Кетор продължи да тича. Знаеше къде отива, бе запомнил местонахождението на каменната постройка. Въпреки тъмнината не се заблуди и бързо я намери. Отмина храма и продължи вдясно, към жилището на жреца. Потропа припряно на вратата и не след дълго Батбал му отвори. Помещението, в което жрецът покани Кетор, бе просторно, но празно, с изключение на един куп големи кръгли възглавници в средата му. Вътре горяха стотици свещи, а във въздуха плуваше само едно кълбо светлина. Батбал седна върху възглавниците и погледна Кетор.

— Къде са?

— В „Шарената гуга“. Затънтена кръчма извън стените на града, вдясно от търговския път.

— Колко са?

— Не знам, успях да видя петима-шестима, но може да са повече. Опитах се да сваля качулката на единия, но не успях.

— Добре, това е за теб — жрецът подаде няколко златни монети на Кетор. — Сега си върви.

Останал сам, жрецът стана, взе няколко изсъхнали листа от една полица на стената, постави ги на метален поднос пред възглавниците и ги запали. Когато стаята се изпълни със странна, натрапчива миризма, Батбал отново седна върху възглавниците, отпи голяма глътка от чаша, поставена до коленете му, и затвори очи. След няколко секунди устните му зашепнаха на савхи — древния език. Изведнъж спря да шепне и очите му се отвориха с невиждащ поглед. Каналът на душата му се отвори и той се свърза с върховния жрец. Мислите му се понесоха по отворения канал.

* * *

На Деница й се струваше, че това, което се случва, е сън. В главата й се бореха различни мисли. Ако някой й беше казал същата сутрин, преди да излезе на разходка, че ще присъства вечерта на боломитска сбирка, никога нямаше да повярва. Но точно това ставаше в момента. Сърцето й още туптеше силно от напрежението, което изпита при проверката на сангасите на излизане от двореца. Нямаше основание да се страхува, защото най-малко нея биха заподозрели, че прикрива един боломит. Щом Деница беше с личната си охрана от „глигани“, никой нямаше желанието да я спира или разпитва. Положението й на омъжена жена също помогна. Нямаше да й се удаде да излезе от двореца само с двама от „глиганите“, ако все още беше девойка. И все пак съзнанието, че върши нещо нередно, покачваше високо адреналина й. Всичко мина повече от добре. Никой не се усъмни в Кюригин и те лесно преминаха и през външната стена на двореца.

Сега се намираха в тясна, схлупена стаичка в долнопробна кръчма, отдалечена на поне три километра от външната стена, на безлюден, черен път в гората. Вътре се бяха побрали общо осем души, заедно с нея и Кюригин. Между ловеца на сиви и шестимата боломити се размениха поздрави, но никой не спомена нищо за присъствието й между тях. Само я разглеждаха с любопитство и интерес. Личеше си, че нямат представа коя всъщност е тя. След известно време Деница осъзна, че всички очакват нещо да се случи, тъй като разменяха шепнешком по някоя дума и гледаха напрегнато към вратата. Тя се наведе към Кюригин и го попита тихо:

— Какво чакаме?

— Трябва да дойде ръководителят. Той ни извика на тази сбирка. Сигурно има нещо важно, което трябва да се обсъди.

Деница бе обзета от безпокойство. Някакво предчувствие я караше да се чувства притеснена.

— А не се ли страхуваш, че ме доведе тук? — попита тя след малко. — Ами ако ви издам?

— Поемам риска — спокойно й отговори Кюригин. — Мисля, че стигнахте много далеч и вече няма връщане. Ако разкажете за това, което се случи днес, ще си причините прекалено много неприятности. Не вярвам да го направите.

Деница се замисли. Той, разбира се, беше прав. Но с какво боломитите биха й помогнали? Най-вероятно с нищо, но поне ще избяга от скуката в очакване накрая да я разкрият и убият. Тъжна усмивка премина по лицето й. Усети как се прокрадват обидата и горчивината в душата й. Защо не можеше да е доволна от това, което имаше?

В стаята влезе висок, почти мършав човек с остри черти и с много тъмни, проницателни очи. Косата му бе черна и дълга до раменете. Личността му носеше особено излъчване, което сякаш изпълни стаята. Излъчваше студенина, надменност и критичност, от които побиваха тръпки на страх. Сякаш ледена струя обля Деница, когато го погледна. Отвсякъде се чуха поздрави и тя с право заключи, че това е този, когото очакваха всички.

— Името му е Салистар — наведе се към нея Кюригин. — Той е основателят на боломитите.

Когато Салистар забеляза Деница, едната му вежда се устреми нагоре от учудване. Явно бе изненадан, както и всички присъстващи, от непозната жена сред тях. С изключение обаче на този поглед той вече с нищо не показа, че отдава по-специално внимание на присъствието й.

Скоро в помещението отново настъпи тишина. Всички очакваха Салистар да заговори.

Той се изправи и заприказва тихо, но ясно и отчетливо:

— Благодаря на всички, които са тук тази вечер. — Погледът му зашари по лицата, обърнати към него. — Повиках ви, защото предстоят събития, които няма как да не ни засегнат. Не само нас като организация, но и цялата страна. — Салистар направи кратка пауза и продължи: — Едно от тях е предстоящата война с Уголия, както навярно сте се досетили.

— Това са слухове — прекъсна го един русоляв и много слаб мъж, очевидно със северно потекло. — Бакуриан не е толкова глупав, че да тръгне на война срещу Издулор. Не вярвам.

Репликата му предизвика развълнуван шепот сред присъстващите.

По лицето на Салистар премина сянка и устните му се присвиха с презрение. По всичко си личеше, че трудно приема забележки. Но съвсем скоро се овладя и от изражението му не остана и следа. Тогава спокойно продължи със същия тих глас:

— Война ще има. Говорил съм лично с Бакуриан, видях с очите си войската, която е събрал. Салистар повиши леко тон:

— Така че не се съмнявайте. Това не са слухове.

Новината предизвика нескриван интерес у присъстващите. Те с внимание зачакаха следващите му думи.

— Най-важното за нас сега, докато още нищо не се е случило, е да решим каква ще бъде нашата роля в това, което предстои.

И Деница слушаше с интерес. Тя знаеше, че Уголия готви война. Това непрекъснато се говореше в двореца. Но беше сигурна, че никой, нито баща й, нито жрецът Батбал се притесняват особено от Уголия. А щом те не отдават внимание, то значи и от столицата Истрос не обръщат голямо значение на Бакуриан и неговата войска. Съгледвачите едва ли са видели нещо внушително и опасно в нея.

— Защо Бакуриан е тръгнал срещу нас? — попита един доста възрастен мъж, който се намираше отдясно на Салистар. — Какво цели?

— Бакуриан иска страната му да се спаси от така нареченото покровителство на Биляра. Иска независимост, по-голяма власт и парите, които отиват за данъци на Издулор, да остават за него — отговори му Салистар.

— А какво искаш да кажеш с това, че трябва да решим каква ще е ролята ни? — попита го друг. — Какво сте обсъждали с Бакуриан?

— Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.

Салистар ги огледа един по един и продължи:

— В замяна ще получим манастира. Сградата и местността стават наши.

Деница не се сдържа и се разсмя звънливо. Всички погледи се обърнаха към нея. Чак когато забеляза вперените в нея очи, тя се сепна и спря. Червенина заля бузите й, но в очите й още играеха весели пламъчета. Видя, че очакваха от нея обяснение за смеха, и притеснено заговори:

— Това, което говорите, е невъзможно. Всеки, който е ходил в Карпонили, го знае. Дълбока пропаст огражда сградата, а сангасите пазят манастира. Бакуриан не може да се мери с тях, освен ако войниците му не са крилати. А аз не съм чувала такова нещо за уголците.

Деница постепенно придобиваше увереност и гласът й стана по-силен:

— Дори ако предположим, че невероятното се случи и Бакуриан удържи победа над Карпонили, нима наистина вярвате, че ще ви даде властта над манастира? — тя впери очи в Салистар.

Той остана спокоен. Само по устните му премина бегла усмивка, преди да й отговори:

— Нито аз му вярвам, нито той вярва, че аз му вярвам. Всеки от нас ще се възползва от другия, докато може. Аз се нуждая от помощта му, за да проникна в манастира. Същото се отнася и за него. По принуда сме съюзници.

— А защо ти е да проникваш в манастира? — попита Деница. — Какво толкова търсиш там, че си готов да предадеш собствената си страна и да се съюзиш с Бакуриан?

По лицето на Салистар отново премина сянка, но той отново се овладя бързо и я смени с усмивка. Поклони се на Деница и заговори, като местеше погледа си върху всеки един от присъстващите:

— Сигурно се чудите коя е тази млада жена. Това е принцеса Деница, дъщеря на кан-предводителя Иртхитюин.

Всички погледи се насочиха към Деница. Тя съжали, че се намеси в разговора и предизвика Салистар да разкрие самоличността й, но вече беше късно.

— Преди да отговоря на въпроса ви, моля да ми кажете какво търсите вие тук?

Деница се смути. Тя не можеше да отговори на този въпрос за себе си, пък камо ли пред тези мъже. Отлично разбираше, че самата тя се постави в това положение с необмислените си въпроси. Какво право имаше да съди Салистар, когато и тя предаваше близките си с присъствието си в тази стая. Вече съжаляваше ужасно, че се намира там сама, без нито един близък човек наоколо, освен охраната й отвън. Прииска й се да стане и да си тръгне, но в този момент седналият до нея Кюригин се прокашля и заговори:

— Принцесата е тук по моя покана, тя спаси живота ми. Моля те да забравиш това, което стана преди малко, и да продължиш с Бакуриан и уговорката, която имате.

— Разбира се, не бих желал принцесата да се чувства притеснена — отговори Салистар и тънка усмивка се изписа на самодоволната му физиономия.

Деница долови иронията, но се постара да прикрие смущението си.

— Аз ви казах основното — продължи ръководителят на боломитите. — От тук нататък трябва да съберем колкото може повече информация за охраната на манастира, входовете му и всичко, което ще ни бъде от полза, за да проникнем вътре. Войната е шанс за нас, който не бива да изпускаме. Искам да знам колко души ще ме последват, ако тръгна към Карпонили. А с Бакуриан ще се разправим, когато му дойде времето. Оставете това на мен. — Салистар седна на една пейка и продължи: — Предлагам да обмислите на спокойствие действията си и да се съберем след три дни, за да вземем решения. И ако нямате въпроси, нека приключваме, стана късно.

В стаята настана тишина, никой не каза и не попита нещо. Кюригин пръв се изправи да напусне стаята, Деница го последва. В този момент обаче вратата на стаята се отвори и охранителят на Деница влетя вътре. Заедно с него в стаята нахлу черен и задушлив пушек. „Глиганът“ затвори зад себе си вратата и се обърна към останалите, които се бяха изправили вече от столовете и шумяха объркани. Погледът му се спря на Деница:

— Всичко гори, принцесо.

— Сангасите, намерили са ни! — прошепна Кюригин и пребледня.

Деница се обърна стъписана към него и несъзнателно попита, без да очаква отговор:

— Сангасите ли?

През това време „глиганът“ бе хванал една тежка покривка, която свали от масата, и я хвърли върху Деница.

— Увийте се добре — каза й бързо той и се обърна към Кюригин, като сочеше вратата.

— Това ли е единственият изход?

Салистар и Кюригин се спогледаха и Салистар му кимна. Хванаха голямата маса от двете й страни и я пренесоха до стената. Отдолу се откри голям дървен капак. Ервек, слабият рус мъж, го отмести и на пода зейна голяма дупка. „Глиганът“, чийто дълг бе да пази живота на Деница, запречи с тялото си дупката за останалите и викна:

— Бързо, принцесо, слизайте.

Деница не се забави. Само отметна от себе си тежката покривка, с която мъжът я бе заметнал, за да я пази от пламъците, и първа се спусна долу. „Глиганът“ я последва и чак тогава даде възможност на другите да тръгнат след тях.

Озоваха се в дълъг, тесен и тъмен тунел. „Глиганът“ хвана Деница за ръката и опипом тръгнаха в единствената му посока. Отзад се чуваха гласовете на останалите. Препъваха се в буци пръст и краката им затъваха в кал. Зад тях Кюригин се провикна:

— Има изход, продължавайте все напред. Излиза се през дървен капак като този, през който влязохме.

Скоро достигнаха края на тунела и „глиганът“ избута капака над себе си. Вътре проникна вечната светлина. Той се изкачи и издърпа след себе си Деница. Намираха се на петдесетина метра от обхванатата в пламъци гостилница, сред гъсти храсти и няколко дървета. Цялата горяща грамада на гостилницата бе заобиколена от десетина конници в светлосиви дрехи, които на светлината блестяха като сребро. Лицата им бяха увити в нещо като шал от същата материя с една единствена пролука за очите. Конете им бяха бели и в цялата гледка имаше нещо страховито и призрачно. Кюригин, който също бе успял да излезе, се наведе към жената и прошепна:

— Сангасите, ветровете да ги отнесат. Внимавайте. Нека се върнем долу, докато си отидат.

— Но защо, тук не могат да ни видят — прошепна Деница, загледана в странните воини. Но той вече слизаше отново в тунела. Тя не му обърна внимание и продължи да наблюдава. Чу как Кюригин й шепнеше отдолу да го последва, но убедена, че зад прикритието на храстите няма да я видят, тя остана на мястото си. Само верният й охранител остана с нея, безмълвен и невъзмутим. Докато разглеждаше с интерес сангасите, стана нещо невероятно. Тя усети как някой минава покрай нея. Въздухът се раздвижи. В следващия момент видя гърба на Салистар, който уверено вървеше право към сангасите. В ръцете си държеше нещо като ръжен, нажежен до червено. Деница не можеше да повярва на очите си. Салистар бавно крачеше към конниците, но най-удивителното беше, че те не му обръщаха внимание. Гледаха през него, сякаш не го виждаха. Деница се наведе в дупката за тунела, където бяха останалите, и развълнувано повика Кюригин:

— Какво става? Защо Салистар отива към тях?

Но преди да получи отговор, тя чу как един от конете на сангасите изцвили подплашено и се обърна в посоката, откъдето долетя звукът. Видя Салстар, забил ръжена си в задницата на животното. Красивото животно се вдигна на задните си крака и замалко да свали ездача си на земята. Но сангасът успя да се задържи, а конят хукна напред, подтикван от болката, причинена му от Салистар. Останалите сангаси се спогледаха, потърсиха с поглед причината за странното поведение на другаря си, но не видяха нищо и пришпориха след него конете в галоп. Само Салистар остана на мястото, където те доскоро стояха. Косата му се развя от силния вятър, който задуха изведнъж. Деница усети как по тялото й премина студена вълна. Тя се обърна към „глигана“:

— Искам да се прибирам.

Това обаче нямаше да е толкова лесно, защото от конете им нямаше и следа. Явно сангасите ги бяха отвързали и пуснали, за да не изгорят в пожара. Боломитите, разбрали, че сангасите са прогонени от Салистар, се разпръснаха на различни страни. В суматохата Салистар също изчезна. Деница остана сама с Кюригин и с „глигана“.

— Какво да правя? — завайка се тя. — Не бива да се връщам след изгрев. Всички ще разберат, че съм излизала, ще ме разпитват, а какво да им кажа?

— Елате с мен, принцесо. Имам роднини наблизо. Сигурен съм, че ще се намери кон за вас.

— Добре — съгласи се Деница след кратък размисъл, — да вървим.

Тримата тръгнаха с бързи крачки, защото времето до съмване бе малко.

Една мисъл обаче не даваше спокойствие на Деница и въпреки скоростта, с която вървяха, тя задъхано се обърна към Кюригин:

— Този ваш предводител Салистар. Той ли е прогоненият от избраните?

— Той е — отговори й Кюригин.

— Но името му не е ли Гостед?

— Да, това е истинското му име, но като избран е щял да получи името Салистар. Сега го използва, въпреки че сам отказа да е един от тях.

— Ето защо никой не знае, че Гостед е основателят на боломитите — каза като че ли на себе си Деница.

— Така е — отвърна й Кюригин. — жреците и сангасите знаят много добре кой е той, но хората нямат и представа.

— Сега вече започва да ми става ясно как така нареченият Салистар е намразил цялата каста вети-сантропи. — Тя извърна поглед към него и продължи: — Защо казваш, че Гостед сам е решил да напусне избраните. Всеки знае, че е бил прогонен от жреците.

— Така твърдят те — отвърна й той с крива усмивка.

— Ха! — възкликна Деница с изненада. — Той твърди, че сам ги е напуснал, а вие, така наречените боломити, му вярвате? Това е несериозно.

— Имам причина да му вярвам — студено отвърна Кюригин.

— И каква е тя? Каква е причината да роптаете срещу жреците? Какво толкова има в манастира и защо сключвате сделки дори с Бакуриан, за да се доберете до него?

— Искате прекалено много от мен, принцесо. Това са въпроси, на които не мога да отговоря. Въпреки че присъствахте днес на срещата ни, все още не сте една от нас.

Деница замълча и не попита нищо повече. Стана й ясно, че е безсмислено.

Неусетно, разговаряйки, бяха стигнали до външната стена.

— Близо сме — прошепна Кюригин, докато се промъкваха по тесните каменни улички на града. — Преди да стигнем до къщата, искам да ви попитам дали ще присъствате на следващата ни сбирка?

Деница се стъписа за момент. Не беше мислила по този въпрос. Но без колебание му отговори минута по-късно:

— Не, забравете, че съм присъствала тази нощ на събранието ви. Аз също ще го забравя. Никой няма да научи от мен какво се е случило и какво съм разбрала.

Кюригин поклати недоволно глава.

— Нима ще се оставите на течението да ви отнесе? — попита я той.

— Какво ми остава? — вдигна рамене Деница. — Мястото ми не е сред вас. Вие с нищо не можете да ми помогнете. Вашата битка е различна от моята.

— Грешите, — твърдо каза Кюригин — вие можете да се отървете от съпруга си само чрез нас. Ще ви предложим сделка, когато настъпи моментът.

Деница замълча. Кюригин я погледна проницателно и продължи:

— След два дни ще ви потърся. Дотогава помислете върху това, което ви казах.

По-малко от час след този разговор Деница и охраната й се прибраха в двореца благодарение на двата коня, които получи от Кюригин. Искаше й се да помисли за всичко, което се случи през изминалата нощ, но умората я победи в мига, в който положи глава върху възглавницата.

(обратно)

5. Императорът

Тогава императрицата се отдалечи и той видя към него да се приближава императорът, неговият баща. Подобно на майка му, той постави ръката си на рамото му. И разбра, че императорът олицетворява силата, от която се възхищава, но се и бои; силата, към която ще се стреми, за да овладее материята. Императорът отдръпна ръката си и каза:

— Аз съм това, което ще уравновеси стремежа ти към чистата любов. Аз съм този, който ще те предпази да не се поддадеш на болката от загубата й. Спомни си магьосника и жрицата. Аз и майка ти сме отражение на двойствеността ти и заедно я обединяваме, затова не се страхувай. Да бъдеш силен, значи да следваш дълга си дори когато се налага да изгубиш нещо, за да продължиш.

(обратно)

V глава Войната

Алобоготур, върховният жрец и първият между избраните, затвори канала на душата си и отвори очи. Погледът му придоби смисления си израз. Изправи се бавно и излезе от стаята. Тръгна към трите големи тераси на манастира, които бяха разположени точно над главния портал в северната кула, където се намираха и спалните помещения на учениците. Очакваше да намери там Азвигортула, приятел, жрец и един от двадесет и двамата избрани да пазят тайната на Живото Дърво. Азвигортула наистина бе там. Грижеше се за красивите цветове на един от многото храсти, посадени в огромните каменни саксии по перваза на средната тераса. Азвигортула бе най-възрастният от избраните, но бе жилав и жизнен старец. Обичаше природата и странеше от хората. Алобоготур бе единственият, с когото поддържаше по-близки отношения.

Азвигортула сърдечно поздрави Алобоготур и остави настрана ножа, с който подкастряше храста. Изтупа една в друга ръцете си и приседна на една пейка с изглед към високите върхове на Карпонили. Вятърът приятно подухваше и рошеше посребрената му коса.

— Батбал се свърза с мен. В онази кръчма наистина е имало сбирка на боломитите, както е съобщил селянинът. Присъствал е и Салистар — каза Алобоготур, докато сядаше до приятеля си.

— Пратих там десетима сангаси. Запалили са бараката. Не се знае дали има убити, но Салистар със сигурност се е измъкнал. Жигосал е един от конете на сангасите със знака си, без да го видят — Алобоготур въздъхна след последното изречение и се смълча.

— Гостед беше способен ученик. С голяма мощ и силен дух, — поклати глава Азвигортула — затова сега създава и големи проблеми.

— Само за едно се радвам, — кимна в съгласие Алобоготур — че не го допуснахме до тук. Малко му оставаше, да ни заблуди напълно.

— Не се тревожи, силите му ще свършат някой ден. Той има нужда от нас, за да ги поддържа.

Азвигортула се наведе и взе от земята продълговат съд. Отпуши го и го подаде на Алобоготур.

— Пресен е. Вчера сутринта го свалих от кулата.

Алобоготур надигна глинения съд и отпи. След като се напи, избърса с ръка устата си и върна съда на Азвигортула.

— Дотогава могат да изминат години — смръщи се Алобоготур.

— Гостед е неразумен. Хаби силите си ненужно, като ни праща послания по задниците на конете и невидим се промъква сред сангасите — присви очи с презрение Азвигортула.

— И все пак се тревожа, Азвигортула — жрецът се изправи. — Примамва хората да му служат. Срещал се е и с Бакуриан. Все още си въобразява, че Зелената книга е скрита тук в манастира.

Азвигортула махна с ръка, сякаш да отпъди досадна муха.

— Тези хора, с които се огражда, не притежават дух, от който да черпи сила. Те само ще попилеят тази, която притежава. Каквото и да прави, няма да успее да се домогне до южната кула, където си мисли, че крием Книгата. Нито Дървото ще попадне в ръцете му. Не го мисли повече, отколкото заслужава, Алобоготур. Този неблагодарник ще загуби силите си и ще бъде забравен.

— Може би си прав — замислено му отвърна Алобоготур и закрачи напред-назад около пейката, на която седеше Азвигортула. — Но се е вкопчил здраво в идеята да намери волобарската книга. А пък аз отдавна се питам дали тя не е легенда, стара като този свят?

Азвигортула кимна с глава:

— И да е имало такава книга, навярно вече е станала на пепел. Стига ни, че имаме Живото Дърво, Алобоготур. Забрави за Салистар, той сам се обрече на забвение след като ни предаде.

Азвигортула реши да смени темата:

— Питам се — понижи леко глас — дали вече е тръгнала на път?

— Може би още не е, но скоро ще тръгне.

— Вече съм стар човек, Алобоготур. Не вярвах, че ще доживея затварянето на цикъла. Притеснявам се, че войната, която готви Уголия, ще й попречи да стигне до тук. Алобоготур го изслуша с внимание и каза:

— Рано е още. Не се знае ще има ли наистина война. Този вчерашен сополанко Бакуриан може би просто вдига шум, за да изпроси нещо от Издулор. А ние познаваме кан-императора. Малко са нещата, които би отказал, за да запази мира.

Азвигортула въздъхна:

— И все пак…

— Ако се стигне до война, ще изпратим сангасите — успокои го Алобоготур. — Те ще й помогнат да намери пътя.

Азвигортула понечи да каже нещо, но в този момент се чу глъчка откъм столовата, където учениците ядяха. Няколко малчугани нахлуха тичешком на терасата. Явно бяха приключили с обяда и ги бяха освободили за половин час, преди да започнат учебните им занятия в западната кула.

Двамата жреци се разбраха с поглед. Разговорът им бе приключил. Алобоготур се насочи към стаята си, а Азвигортула се зае отново с храстите си.

* * *

Сивите от първото стадо на Асура през месец Шехлем се завърнаха в земите на майката. Гласът й отекваше в главите им. Скоро щяха да пристигнат. Спуснаха се ниско над земята и забавиха скорост. Достигнаха голямото дърво и се скупчиха върху коренищата му. Една след друга започнаха да влизат в хралупата и потъваха в земните недра. Запълзяха по изкопаните в земята коридори, а гласът на Асура ставаше все по-силен и призоваващ. Изведнъж нещо черно и бързо се появи, сграбчи първата сива, тя нададе ужасяващ писък и изчезна. Останалите спряха. В дивите им очи изригна ужас, а телата им заблестяха ярко и силно. Гласът на майката заглъхна и те инстинктивно се извръщаха назад, в порив да избягат от непознатото. Но още преди да се отправят по обратния път, отново чуха зова й и като хипнотизирани продължиха да го следват навътре и надолу. Накрая остана само една сива. Останалите ги отнесе непознатото. Гласът на Асура я водеше и тя не усещаше страх. Продължаваше да следва призива й.

* * *

Деница се събуди с главоболие и с усещането, че е сънувала. Спомените от отминалата нощ я връхлетяха един след друг, но й се струваха толкова нереални, сякаш бе гледала всичко отстрани, без всъщност да взема истинско участие в събитията. Провикна се вяло и придружителката влезе.

— Донеси ми квесел. И никой да не ме безпокои — нареди тя и с досада си помисли, че този път главоболието й не е измислено.

Отпусна се назад и затвори очи, докато изчака така нужния й квесел. След известно време, когато почувства действието на животворната течност, Деница се изправи и отвори широко прозореца. Свежият въздух нахлу в стаята. Деница пое дълбоко дъх и се облегна на перваза. Загледа се в синьото небе и в птичките, които прехвърчаха весело насреща й.

Тя прехвърли случилото се предишния ден в мислите си. В душата й се промъкна вина за това, което бе извършила. Бе помогнала на един боломит да се измъкне от двореца под носа на сангасите и на всичко отгоре час по-късно присъства на боломитска сбирка. Стори й се ненужно да обмисля предложението на Кюригин за повторна среща. Още вчера бе наясно, че за нея няма място сред тези хора. Не можеше да разбере какво въобще си е въобразявала снощи, за да се озове в тази ситуация. Деница твърдо реши, че каквото и да се случи от тук нататък, за нищо на света няма да се забърка отново с боломитите и с отлъчения от избраните Салистар. Слуховете за него тръгнаха преди години. Беше известен с това, че е обучаван за избран, но е отхвърлен още преди да го посветят. Никой не знаеше причината за решението на жреците. След отказа им да го изберат за един от предназначените за Карпонили и да го посветят, Салистар изчезна през една топла нощ, за да се появява само в приказките, които се носеха за него от време на време и от уста на уста.

Тя се върна обратно в стаята и седна на леглото. Замисли се за Янкул, какво ли прави в момента, дали и той би извършил заради нея същите глупости, които извърши тя?

— Едва ли — отговори си сама с горчивина и се облегна назад.

Изведнъж предметите в стаята се размазаха пред погледа й. Тялото й отново изтръпна и се схвана, както при срещата й с погледа на сивата. Все едно че попадна под нечия чужда власт и само частичка от съзнанието й си остана нейна и непокътната. Всичко наоколо се изпълни с мъгла и тя се издигна сред нея, без да вижда нито мебелите, нито стените, а само мъглата. И тогава отново чу онзи глас. Съскащ и зловещ, той сякаш нахлу от всички ъгли на стаята, блъсна се в стените и задраска в съзнанието й. В гърдите й се надигна неописуем ужас. Тя напрегна всичките си сили, да се освободи от това състояние, но Неведомото бе по-силно от нея, издигаше я нагоре и в главата й все по-отчетливо звучаха съскащи и драскащи звуци.

Без да осъзнае как точно, Деница отново се намери върху леглото си, мъглата бе изчезнала и тишина изпълваше стаята. Тя хвана и стисна силно главата си с ръце. Усещаше страх — силен, ужасяващ, панически страх. Вече не се интересуваше нито от боломитите, нито от войната с Уголия, нито от Вихтун и Янкул. Вледеняващ ужас изпълваше съзнанието й. Стана бързо от леглото и започна да се облича. Само един човек можеше да й помогне — жрецът на Исиней, Батбал. Ако имаше човек, който да е наясно с тези странности, то това можеше да е единствено учителят.

Деница повика придружителката си и двете се запътиха към жилището на Батбал.

Жрецът веднага я прие. Деница развълнувано му разказа за сивата и за състоянието, в което изпадна след срещата на погледите им.

— Кажете ми, учителю Батбал, какво става с мен? — завърши тя разказа си и напрегнато зачака отговора му.

От вълнение Деница не забеляза, че случката със сивата предизвика у жреца небивал интерес. Между очите му се появи тревожна гънка, а в спокойните му и ведри очи се появи странен блясък.

Батбал не отговори веднага на въпроса й. Личеше си, че сериозно обмисля думите на Деница. Когато заговори, гласът му бе тих и равен:

— Мисля, че това, което ви се е случило, заслужава внимание. Но нямам никакви догадки, принцесо. И за да съм по-изчерпателен в отговора си, искам да ме оставите да събера повече информация. Върнете се отново привечер. Ще ви очаквам.

Деница видимо се разочарова, но тъй като нямаше друг избор, се поклони с благодарност на жреца и си тръгна, за да се върне отново по-късно.

Останал сам, Батбал, без да губи време, започна да изпълнява ритуала на свързване с Алобоготур. Каналите на техните души се отвориха, свързаха се и тревожни мисли полетяха шеметно по тях.

* * *

Ермиар се отправи обратно към покоите си, разочарован, че не намери Деница. Беше събрал смелост да поговори с нея за Янкул. Но тъкмо когато я потърси, се оказа, че е излязла с придружителката си. Докато вървеше замислен по коридора на двореца, го настигна мъж в тъмни дрехи. Ермиар го познаваше. Това бе личният кан-придружител на баща му Иртхитюин.

— Господарю — обърна се към него придружителят и сведе поглед надолу, — кан-предводителят ме изпраща със съобщение за вас.

Той подаде на Ермиар парче хартия, на която небрежно беше написано:

Ермиар,

Когато получиш тази бележка, искам да последваш незабавно придружителя ми. Той знае къде съм. Трябва да поговорим.

Иртхитюин

— Води ме — обърна се Ермиар към мъжа, който го чакаше на почетно разстояние.

Докато следваше придружителя, през главата на Ермиар преминаха някои предположения за причината, поради която кан-предводителят искаше да го види. От всички тях най-много го притесни вероятността Иртхитюин да е разбрал нещо за Деница и Янкул, и то най-вече заради майка му Андала, която така се притесняваше за сестра му. Ако зависеше от Ермиар, той с охота би поверил този проблем на кан-предводителя.

Баща му го очакваше в кабинета си. Кан-предводител Иртхитюин имаше среден ръст, здраво тяло и остър поглед. Косите му, посивели от годините, бяха пристегнати на опашка.

— Искал си да ме видиш, татко.

Ермиар застана прав срещу баща си.

— Седни, Ермиар. Искам да разговарям с теб.

Ермиар се настани на стола и зачака думите на баща си, като се стараеше да прикрие притеснението си. Иртхитюин се прокашля леко и затвори книгата, която четеше.

— Всеки момент очаквам война с Уголия, Ермиар, и ти знаеш, че аз ще предвождам онгаладските войски.

Ермиар бе забравил за войната, за която толкова се говореше напоследък.

— Новини от Истрос ли си получил, татко?

Иртхитюин кимна.

— Бакуриан е близо до Артебос. Всеки момент очаквам заповеди от Издулор.

Ермиар не се уплаши от новината. Дори напротив. Толкова години се бе учил да воюва, че сега го засърбяха ръцете да изпита способностите си на бойното поле.

— Като се налага, ще се бием — твърдо отговори Ермиар. — Щом Бакуриан е…

Иртхитюин бързо го прекъсна:

— Иска ми се като мой наследник да си възможно най-добре подготвен за кан-предводител, ако с мен нещо се случи, Ермиар. Заповядвам ти след три дена да заминеш за Карпонили в манастира при Алобоготур.

Тази заповед стъписа Ермиар и той побърза да възрази:

— Не може да ме лишиш от правото да се бия за страната си. Нима трябва да се крия в манастира, когато Биляра ще има нужда от всеки свой воин? Защо след като завърших школата, отново ме връщаш там? Не мога да повярвам.

— Явно трябва да се върнеш, щом не са те научили да се подчиняваш на предводителя — ядно му отговори Иртхитюин и продължи, като повиши тон:

— Ще изпълниш заповедта ми. Повече не искам да слушам нищо за това. Алобоготур ще те напътства.

Ермиар не можа да сдържи недоволството си:

— Защо трябва да отида чак в Карпонили, татко? Да избягам като някой страхливец.

— Ермиар, караш ме да мисля, че искаш да се биеш за Биляра, само за да не те помислят за страхливец. Понякога да бъдеш силен, значи да следваш дълга си, дори когато другите няма да го одобрят. Казах вече, заминаваш.

Настана мълчание. Ермиар стисна устни и сви дланите си в юмруци. Лицето му поруменя от усилието да се удържи и да приключи спора с баща си.

Иртхитюин, от своя страна, го гледаше гневно и строго, но постепенно се успокои и с тих глас продължи:

— Ермиар, нима мислиш, че ако има война, тя няма да стигне до Карпонили? Повярвай ми, по-тежко ми е да те изпратя там, отколкото да си тук, където мога да те предпазя.

Ермиар не бе погледнал на нещата от тази им страна. Струваше му се, че Иртхитюин го изпраща в планината, за да го отдалечи от битките. Но явно имаше нещо, което го караше да мисли, че и манастирът няма да бъде пощаден от предстоящата война.

— Нима допускаш, че Бакуриан може да стигне до манастира? — не се стърпя да не попита Ермиар.

— Не знам докъде ще стигне, сине — отговори му кан-предводителят. — Това, в което съм сигурен обаче е, че главните цели на Бакуриан ще бъдат столицата Истрос и манастирът на Живото Дърво. Всеки, тръгнал на война с Биляра, би се целил в тези две места.

Ермиар поклати глава.

— Това е безспорно, но Уголия не може да ни победи. Твърде слаби са.

— Надявам се да си прав. Но ако не си и ако Бакуриан стигне до манастира, ще се озовеш на едно от най-опасните места, Ермиар. Предполагам, че това те задоволява.

В тона на Иртхитюин се долови насмешка, но Ермиар не я забеляза. Напротив, вече не му се струваше толкова лошо да замине за планините Карпонили.

Постепенно двамата заговориха за здравето на Андала, за отминалата сватба и други всекидневни неща. Когато разговорът се изчерпи, Иртхитюин не се поколеба да даде недвусмислен знак на Ермиар, че е време да си върви. Но преди синът му да напусне кабинета, Иртхитюин отново напомни за главната тема на разговора им:

— Избери си десетима от войниците на „сивия вълк“, които да те придружат до Карпонили. След три дена заминавате.

Когато се раздели с баща си, Ермиар тръгна към покоите на Деница и Вихтун. Оставаха му само три дни, да се опита да вразуми сестра си.

* * *

Бакуриан, младият предводител на Уголия, се изкачи на близкия хълм. Бе сравнително нисък на ръст, слаб и леко прегърбен. Лицето му се открояваше като красиво и волево. Очите му, черни и дълбоки, сякаш горяха върху бледата кожа. Докъдето стигаше погледът му, се простираше лагерът на огромната уголска войска. Почти всички шатри вече бяха издигнати. Войниците се събираха на групи, палеха огньове и с оживени разговори около тях изчакваха времето, когато набучените на дълги шишове пилета щяха да са готови за ядене. До ушите му достигаше шумът от гласовете, смеховете им и дрънченето на мечовете. Кълбетата бледнееха, преди нощта да покрие земята и да открои ярката им светлина. Слънцето в ярки червени пламъци бавно залязваше на хоризонта. Бакуриан обърна коня и се загледа в обратната посока. Още три дена и щяха да достигнат границата на Биляра. Мечтата му бе на път да се осъществи. Този път Уголия няма да се провали. Бакуриан се погрижи да си създаде много съюзници сред съседите на Биляра. Дори и северните племена бяха готови да нападнат от север, а на юг разчиташе на таболците. Откакто завърши школата в Карпонили и наследи баща си, Бакуриан, първи кан-предводител на Уголия, не спря да крои планове за тази война. Дълго време изчакваше удобен момент за нападение и сключваше тайни договори със съседните страни. Векове наред държавата му живееше под влиянието на съседна Биляра, чието положение на първа сила й даваше неограничени правомощия да се намесва във всички сфери на живот в Уголия — военната, гражданските дела, правораздаването, вярата и търговията. Дори титлата на Бакуриан бе първи кан-предводител, а не император, за да е ясно, че никой не стои наравно с кан-императора на Биляра, Издулор.

От школата Бакуриан добре помнеше надменното отношение на билярските младежи към всички останали чужденци ученици. Тогава у Бакуриан се зароди презрението към баща му и предшестващите го владетели. Нима Уголия не бе способна да извоюва независимостта си и да създаде своя школа, та трябваше да се обучават в билярската?! Години наред тази мисъл го тормозеше и не му даваше спокойствие. Заспиваше и се будеше с желанието Уголия да стане независима и също толкова горда и силна страна като Биляра. Така нямаше да се срамува и навежда глава пред всеки биляр, колкото и жалък да е, само защото е роден отвъд западната граница на Уголия. С времето, откакто се възкачи на престола, желанието му за независимост прерасна в желание за превъзходство над Биляра. Постоянната намеса на Издулор в политиката му го изпълваше със скрит гняв и ожесточение. Нима страната му нямаше своите аристократи, учени, богати търговци и велики воини, за да търпи чуждите?! Той, Бакуриан, щеше да създаде уголска школа и Уголия — по-велика от Биляра, но първо щеше да смаже силата на Биляра и статута й на първа сила, заедно с жреците, манастирите и школата им — проводниците на билярското влияние в Уголия.

Бакуриан разчиташе на изненадата. Политиката му на пренебрежение спрямо жреците и вярата им ясно говореше за отношението му. От много време насам и връзките му с Издулор бяха обтегнати, но въпреки това двете държави живееха в мир от векове. Едва ли Издулор би помислил, че точно в последната година от края на могъща епоха ще води война, и то със съседна Уголия. Колкото и силна да бе Биляра, както нападението на уголската войска, така и нашествието на таболците и северите щяха да й дойдат като гръм от ясно небе. И това не беше всичко.

След уговорката със Салистар, последният договор, който успя да сключи в съюза срещу Биляра, беше с жестокото и диво племе на негулите. Струваше му много злато, но си заслужаваше — те бяха най-свирепите воини. Вярваха, че колкото войници убият в битка, толкова слуги ще имат в задгробния живот. Нападаха устремно и смело с бързите си коне, обсипваха противника с удари от мечове и бягаха, но още преди да се осъзнаят враговете им, се връщаха и повтаряха страховитата си атака.

Естествено, Биляра можеше да разчита на могъщи съюзници, като тайнствената северна държава Раха, с която единствено Издулор поддържаше отношения. Говореше се, че във войската си раханяните използвали потомци на зли духове, каквото и да означаваше това. Много малко неща се знаеха за тази държава, предимно от слухове и измислени приказки, защото чужденците не бяха добре дошли в Раха. Но Бакуриан разчиташе, че ще успее да привърши с нашествието си, преди до границите на Биляра да достигнат каквито и да било съюзници.

Бакуриан смуши коня и се отправи към лагера. Появата му предизвика вълна от възгласи в негова и на Уголия прослава. Погледът му се спираше на здравите и силни мъже, на струпаните на купища ризници и оръжия, на запалените огньове и в кръвта му закипя опиянението от властта и силата, която съзря във войската си.

Докато яздеше гордо на коня си сред въодушевените войници, срещу него в галоп се зададе конник. Бакуриан спря на мястото си в очакване. Беше един от съгледвачите. Трябва да е видял нещо, за да препуска така. Наоколо настана тишина и всички обърнаха очи към конника. Той стигна до Бакуриан, скочи от коня си, поклони се и задъхано и бързо заговори:

— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с вас.

Тази новина предизвика у войниците шумни викове на недоволство и ругатни. Бакуриан направи жест да млъкнат:

— Колко са?

— Трима.

Бакуриан посочи първия попаднал му пред погледа войник:

— Приготви се да дойдеш с мен! — Обърна се към съгледвача: — Смени коня си!

Двамата мъже хукнаха да изпълняват нарежданията му, а той се запъти към шатрата си. Облече парадната си туника, обшита със злато и скъпи камъни и отново яхна коня. Придружителите му, вече готови, го очакваха и тримата се запътиха към мястото на срещата. Там го чакаха трима от воините на „сивия вълк“. Единият се отдели от другарите си и тръгна бавно към Бакуриан. Предводителят на уголците постъпи по същия начин. Когато се срещнаха, „сивият вълк“ не каза нищо. Само подаде на Бакуриан посланието от императора.

Бакуриан счупи печата на Издулор и зачете писмото. Като свърши, се разсмя с глас и гордо вдигна глава. Изгледа пратеника на Издулор в очите и заговори с висок глас на родния си език, макар отлично да владееше билярския. Не се интересуваше дали пратениците ще го разберат:

— Няма дори да си правя труда да давам писмен отговор на страхливец. Нима вашият прославен владетел се е разтреперил от страх, та ми предлага дъщеря си за жена в замяна на мира!? — Бакуриан скъса писмото и захвърли парчетата. — Аз, Бакуриан, имам достатъчно жени и не съм страхлив като тях, за да приемам мир, когато съм тръгнал на война. Това кажете на Издулор.

Бакуриан се обърна и със смях препусна обратно към лагера, последван от войниците си.

(обратно)

6. Жрецът

Когато императорът се отдалечи, той отново се намери пред огледалото. Образът му бе променен. Вече бе съвкупен образ на магьосника и на жрицата и повече не се раздвояваше в огледалото. Той бе жрецът, самоосъзнал се и обединил противоположностите. Той бе този, който ще се впусне в предстоящото и в материята, за да постигне мъдрост и знание. Гледайки се, той разбираше, че е обединен образ на две същности, но не разбираше защо вече не ги вижда в огледалото. Трябваше да продължи напред, за да разбере защо вече не вижда душата си и не чува гласа й.

(обратно)

VI глава Всяко пътуване е приключение

Батбал затвори канала на душата си и бавно се изправи на крака. Почувства се изтощен от преплитането на енергията си с тази на Алобоготур. Тръгна към изхода, отвори вратата и остави въздуха да нахлуе в помещението. Тежката миризма на тревите се разреди, отвяна от хладния вятър. Не след дълго Деница щеше да се върне. Батбал се замисли. Решението на избраните беше ясно. На Деница не трябва да се казва истината. Жрецът въздъхна тежко и се загледа в посоката, от която щеше да се появи принцесата. Трябваше все пак да й каже нещо. Тя очакваше помощ от него. Но как да се помогне на човек, когато го очаква толкова тежка съдба. От древните извори, написани на савхи, се знаеше, че и друг път се е случвало сива да погледне човек в очите. При предишната война за Дървото сивите са унищожавали хора, като са гледали в очите им. Нещастниците постепенно губели разсъдък и напълно обезумявали, а ако се случело зрителният контакт да е по-дълг, дори умирали на място. Билярите не помнеха тези дни, писмеността им бе прекалено млада и това знание се бе изгубило безвъзвратно за тях. И въпреки че жрецът умееше да се владее, тръпки пролазиха по гърба му. Дните се търкаляха, битката за Свещеното Дърво наближаваше и случващото се с Деница, като че ли го потвърждаваше.

* * *

Ермиар чакаше в малката библиотека до спалнята на Деница. Разхождаше се разсеяно, докато чакаше принцесата да го приеме. Опитваше се да не мисли за предстоящия разговор, толкова неприятен за него. Видя едно огледало срещу себе си и се наведе напред, за да се разгледа по-добре, но изведнъж видя зад себе си нечий силует. Стреснат се обърна — Деница го гледаше с широка усмивка:

— Хубав си, братко, и е време вече да се оглеждаш за съпруга — гласът й бе звънлив и весел за разлика от мрачното настроение на Ермиар. Той не успя да отвърне на усмивката й. Нещо в епизода с огледалото го накара да се почувства странно и особено, но нямаше как да се съсредоточи в това усещане. Ермиар поздрави сдържано сестра си. Настаниха се удобно, а една придружителка им поднесе свежи плодове и квесел. Ермиар не знаеше как да започне разговора, който така го измъчваше, и затова реши да отложи момента с разговор за войната:

— Бакуриан е близо до границата. Може би всеки момент войната ще започне.

— Да — кимна Деница, — чух за това. Какво ли ще предприеме баща ни?

— Мисля, че кан-императорът Издулор ще пресрещне Бакуриан, преди да е достигнал Истрос, но това е само предположение. А баща ни ще се съобрази със заповедите на императора.

— Ох, тази война — въздъхна Деница, — заради нея трябва да тръгваме по-скоро от предвиденото за Юртия. Рано сутринта заминаваме.

— Аз също напускам Исиней.

Деница се изненада:

— Но защо?

— Иртхитюин нареди. Тръгвам за Карпонили.

— За Карпонили ли? — Деница смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — Защо пък за Карпонили?

— Не знам защо. Иртхитюин си има своите съображения, праща ме в манастира.

Деница се смълча, спомни си думите на Салистар от боломитската сбирка:

„Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.“

Първата й мисъл бе да предупреди брат си, да му разкаже за плановете на боломитите. Но се осъзна навреме и замълча.

— Какво ти е? — Ермиар озадачено я наблюдаваше.

— Нищо, няма нищо.

— Като че ли искаше да кажеш нещо…

— Не, не е нещо важно. Забрави.

Ермиар не настоя повече. Вместо това събра кураж и я попита:

— Какво ще правиш сега, когато с Вихтун сте свързани?

Деница го погледна учудено:

— Какво имаш предвид, какво трябва да правя?

Ермиар реши да не увърта повече и заговори направо:

— Деница, знам за Янкул.

Тя трепна от думите му и се изправи. Направи няколко крачки из стаята, докато той я гледаше строго, скръстил ръце на гърдите си.

— Трябва да прекратиш това — продължи Ермиар. — Може да си навредиш непоправимо, а и майка ни ще се поболее заради теб — знаеше, че прекалява. Болестта на Андала нямаше нищо общо с Деница, но това бе начин да подчертае сериозността на постъпката й.

— И тя ли знае? — попита тя, без да го поглежда.

— Да, Деница.

Ермиар също се изправи и се приближи към нея. Не беше много по приказките и увъртанията, затова реши да не губи повече време.

— Искам преди да заминеш, да ми обещаеш, че ще прекратиш тази връзка. Излагаш и себе си, и страната на опасност. Биляра има нужда от Вихтун и Янкул повече от всякога.

Помисли за последствията, ако това излезе на бял свят.

Деница пребледня, но отговори спокойно:

— Аз съм решила вече, Ермиар. Няма нужда да ти обещавам каквото и да било.

— Какво означава това?

— Между мен и Янкул вече не може да има нищо.

Сякаш камък падна от сърцето на Ермиар. Не бе очаквал всичко да мине толкава добре. Погледна я подозрително, но по решителното й изражение разбра, че нещо сериозно се случва в мислите й. Не се опитваше да го залъже. Беше видно, че думите й са плод на добре обмислено решение.

Това незнайно защо го притесни. Видя, че в този момент Деница сякаш остана сама със себе си. Мислите й я отнесоха далече от стаята и от разговора им. Той се разходи нервно из помещението и рязко се обърна към нея:

— Време е да вървя.

Деница кимна в съгласие и леко се усмихна, когато го попита:

— Ще ме изпратиш ли утре, Ермиар? Може да не се видим вече.

— Не говори така. Аз не се плаша от Уголия — той махна пренебрежително с ръка. — В Юртия ще бъдеш на сигурно място.

Деница отново се усмихна. Този път по-широко. Приближи се към него и го прегърна.

— Пожелавам ти успех, братко. Прости ми.

Ермиар отвърна на прегръдката й и отвърна:

— Внимавай и се пази, Деница.

Двамата се пуснаха едновременно и Ермиар се отдалечи с бързи стъпки, убеден, че Деница се е разкаяла за постъпката си. Но той грешеше. Тя се измъчваше повече за това, че не намери сили да му признае за срещата на боломитите и опасностите, на които може да се изложи в планините Карпонили. Успокояваше се единствено с това, че пазени от сангасите и избраните, планините Карпонили и манастирът всъщност са непревземаеми — дори за хора, предвождани от Салистар.

Навън се смрачаваше. Деница бързо прогони мислите за Ермиар, боломитите и манастира. Батбал й бе заръчал да го посети по това време. Тя повика придружителката си и отново се запъти към жилището на жреца, с надеждата този път да получи отговор.

* * *

Една сива, родена в третото стадо през месец Шехлем на Асура-майката, разпери крила и се стрелна към цветовете, които я опияняваха с уханието си. За краткия си живот от няколко дни тя не беше срещала толкова ароматни цветя. Усети как другите я следват, също толкова опиянени. Тя се спусна към един голям и ярък цвят, прихвана го с двете си дълги ръце за дръжката, с късите го привлече и зарови главата си между нежните му тичинки. Съществото отвори устата си и заби хоботчето си в цветето. Примижа блажено, докато всмукваше нектара. Асура щеше да е доволна. Еликсирът от тези цветя трябваше да има вълшебен вкус.

Сивата пусна цветето и се понесе нагоре, за да избере следващия цвят. Около нея усърдните членове на третото стадо огъваха цветовете и жадно събираха нектар и цветен прашец за еликсира на майката.

По същото време Асура изяде и последната сива от първото стадо. Големият й апетит се утоли. Първото стадо бе заловено от хората и сивите не успяха да съберат нектар и прашец за еликсира. Бяха безполезни. Времето им изтече и тя утоли глада си с телата им. Трябваха й сили, с които да продължи да ражда сиви, които да произвеждат еликсира й. Предстоеше й пътуване, а без достатъчно еликсир Асура нямаше да успее. Силите, които напитката даваше, й бяха жизнено необходими.

Черното и космато туловище на майката се завлачи по тъмните подземни тунели нагоре към повърхността. Достигнала корените на голямото дърво, Асура се излегна в черната пръст и затвори очи. Скоро щяха да започнат болките. Тя усети как в корема й зародишите напират да се родят. Стисна с крайниците си корените на дървото и зачака. Когато моментът дойде, от муцуната й се проточи съскащо хриптене и тя затвори очи. След известно време болките отминаха и зародишите спряха да излизат. Продължаваше да стиска коренищата. Огледа се и ги пусна. Заради напрежението от раждането всички мускули я боляха. Дишаше тежко и тихи стържещи звуци излизаха от устата й. Козината й се бе сплъстила от пръстта и потта. Около нея лежаха зародиши на сиви, обвити в слузеста ципа. Асура се зае да ги настани в гнезда. Чакаше я много работа. Зародишите бяха многобройни. Тя правеше дупки в пръстта между корените и грижливо поставяше слузестите топки вътре. Внимателно заравяше бъдещите членове на четвъртото стадо. Скоро, много скоро — дните щяха да се отърколят и Живото Дърво да се обсипе с цвят. Майката нямаше време за губене.

* * *

След разменените поздрави Деница се настани удобно срещу Батбал. Въпреки че се беше поуспокоила, мисълта за случващото се след срещата със сивата не й даваше мира.

В помещението имаше някаква странна миризма, от която почти й прилоша. Искаше по-бързо да се махне оттам и без да дочака Батбал да заговори, попита припряно:

— Разбрахте ли нещо, учителю?

Жрецът тъжно поклати глава срещу нея:

— За съжаление не, принцесо. Никой не е чувал нещо подобно досега. Сивите са изключително странни същества, но не мисля, че може с нещо да ви навредят. Може би е някаква емоционална реакция от ваша страна.

Деница разочаровано го погледна. Замисли се за момент и възбудено му отговори:

— Не може да е емоционална реакция. Наистина с мен се случва нещо. И причината е в тази сива. Сигурна съм.

Батбал не я поглеждаше. Знаеше, че скрива от нея нещо ужасно, и това го караше да се чувства неудобно. Но и Алобоготур бе на мнение, че истината би я подлудила много по-бързо, отколкото неведението. Батбал чувстваше, че основното, което трябва да направи за нея, е да я успокои.

— Ще помоля жреца на Юртия да ви държи под наблюдение, принцесо. Не се притеснявайте да се обърнете към него, ако имате нужда от помощ. Но не отдавайте на това повече от необходимото внимание. Може да е нещо, което ще отшуми с времето.

— Не искам да ме държат под наблюдение — тръсна глава Деница. — Щом не знаете какво ми е, тогава каква полза?

Батбал поклати замислено глава, но нищо не отговори. Настана мълчание. Жрецът се изправи и отиде до една лавица, отрупана с разнообразни предмети. Бе му хрумнала идея, с която се надяваше да успокои младата жена. Деница го наблюдаваше с неодобрение. Той взе една книга, върна се и отново седна срещу нея.

— Виждаш ли тази книга? — гласът му бе тих и равномерен.

Деница погледна книгата. Дебела и похабена, с твърди, тъмни корици.

— Вътре са описани стотици животински видове. Методите за отбрана на някои от тях са направо невероятни. Затова те съветвам да не отдаваш прекалено значение на сивите. Това, което ти се случва, може да е някакъв начин за прогонване на зложелатели. Ти каза, че когато си ги видяла, са се чувствали зле. Може би, умирайки, съществото, което си погледнала, е събрало силите си и се е опитало да се спаси и защити.

Това обяснение й се стори по-правдоподобно от „емоционална реакция“. И Деница реши, че вероятно това е истинската причина за неразположението й. Усети как й олеква. Настроението й се оправи, но оставаше само още един въпрос, на който да си отговори, за да бъде наистина спокойна.

— Ако сте прав, учителю, и това е причината, то кога ще престанат тези пристъпи?

— Не знам, принцесо. Казах ви, че досега случай като вашия не е бил наблюдаван и записан. Но едва ли ще продължи дълго.

Деница се изправи. Жрецът я последва. Тя хвана ръката му и го погледна в очите:

— Благодаря ви, учителю. Помогнахте ми много. Няма да забравя за вас.

Батбал я потупа по ръката в отговор и отново извърна очите си.

— Бъди здрава, Деница, и щастлива с Вихтун.

Деница чевръсто се запъти към изхода, където я очакваше придружителката. Бързаше, за да контролира приготвянето на багажа, който щеше да занесе в Юртия. Но и друга причина я караше да не остава бездейна и дълго на едно място. Колкото и да отпъждаше тази мисъл, тя все по-натрапчиво засядаше в съзнанието й: заминава да заживее другаде, и то с Вихтун.

* * *

Сутринта бе хладна. Слънцето още не се бе показало. От отворения прозорец долитаха звуците от приготовленията за предстоящото пътуване на Ермиар за Карпонили. Придружителите подготвяха конете на „вълците“ и разпределяха багажа. Ермиар ги наблюдава известно време, докато чакаше да му донесат квесел. Не след дълго придружителят се появи и Ермиар изпи наведнъж ободряващата напитка.

Преди два дена по същото време си бяха тръгнали всички гости от Юртия начело с Деница и Вихтун. Ермиар ги изпрати с известно притеснение, но и с надежда, че Деница ще изпълни обещанието си.

Днес бе негов ред да замине. Все още нямаха новини от столицата. Иртхитюин изчакваше заповедите на Издулор и не бе напуснал двореца. Всеки момент двамата с Андала щяха да се появят на парадния вход, за да го изпратят. Ермиар се разбърза. Облече се и огледа стаята, преди да излезе. Спря се за момент, да не би да е забравил нещо, и се запъти навън. Мина покрай огледалото в преддверието и се спря пред отражението. Пооправи няколко кичура от вече доста порасналата си коса и се огледа критично. Кожата му бе потъмняла от слънцето, а между веждите му вече се бе появила гънка, подобна на тази, която браздеше челото на Иртхитюин. Ермиар си помисли, че с времето все повече заприличва на него. Замисли се, че той бе този, който ще се впусне в предстоящото, без да е очаквал такъв развой на събитията — вместо да участва във войната, защитавайки областта и родния си град, да замине за Карпонили. И въпреки нежеланието, с което прие това пътуване, изпитваше приятно вълнение. „Всяко пътуване е приключение“, припомни си той думите на свой приятел от манастира.

Навън десетимата „вълци“ го очакваха, яхнали конете си. В един глас го посрещнаха с бойния вик на „сивите вълци“:

— Карн веган.

Ермиар вдигна ръка и високо отвърна на поздрава им:

— Карн веган.

Вълнението му се засили, сърцето му заби по-силно в очакване на мига — да яхне коня и да препусне към високите върхове на Карпонили.

Сякаш в отговор на желанието му Иртхитюин, Андала и Ситара се появиха на изхода, следвани от сестрите му Алгара, Азмара, брат му Севар и няколко придружители.

Той прегърна Ситара, баща си и Андала, която го задържа по-дълго в обятията си и прошепна в ухото му:

— Пази се.

Сковано се приближи към сестрите и брат си и размени прегръдки и с тях. После стигна с няколко крачки до коня и ловко го яхна. Погледна към роднините, махна с ръка и препусна, последван от верните „вълци“. Непознато и неизпитано досега чувство заедно с мисълта „Аз хванах живота в ръцете си“ го накараха да полети да се надбягва с вятъра…

* * *

Сивите от третото стадо на Асура се рояха тревожно. Те се издигаха над гъстата растителност и се скупчваха на едно място. В главите им отекваше зовът на майката. Съвсем скоро цялото стадо се събра накуп и като един организъм се понесе към голямото дърво, където ги очакваше Асура.

Летяха към гнездото, понесли в телата си еликсир за майката. Когато наближиха, видяха, как от корените на голямото дърво излитат тези от второто стадо. Едно по едно се измъкваха и политаха за още прашец и нектар. От тях сивите произвеждаха еликсира за Асура. Съхраняваха го в специалното си коремче до срещата си с нея. Вкусът му ставаше несравним благодарение на сокове, които отделяха стените на коремчето.

Третото стадо изчака, докато всички от второто излетяха, и на свой ред се запромъква по тунелите, изкопани от майката. Гласът й ги зовеше все по-надолу и по-надолу във влажната пръст. Сивата водач първа видя грозното, покрито със сплъстена козина, лице на майката. Асура я грабна със силната си лапа през кръста и я доближи до муцуната си. Стисна я и за миг очите на сивата просветляха и се завъртяха ужасено, а Асура впи уста в устата на сивата, изсмука с един дъх хоботчето й и еликсирът тръгна нагоре към вечно гладната й паст. Щом еликсирът намаля и започна да достига трудно до гърлото й, Асура събра малко от него в устата си и го пусна обратно, но не в хоботчето, а в устата на сивата. Сивите можеха да произвеждат и съхраняват еликсира, но нямаха достъп до него. Единственият начин да го опитат бе чрез Асура. Сивата не бе вкусвала нищо подобно до този момент. Почувства се така добре, сякаш се е родила отново. Еликсирът й даде нови сили, сладостта му я опияни и тя пожела да донесе още и още на Асура, само и само да получи финалната глътка. Без да губи време, се заизмъква по тунелите нагоре — към светлината и цветята, за да събира, да донася и да получава животворен, опияняващ сироп — отново, и пак, и още… Една след друга получилите своята част от еликсира бързаха след нея.

(обратно)

7. Любовниците

Той се отдели от огледалото и тръгна напред. Видя срещу себе си едно много хубаво момиче. Когато я приближи, той изпита влечение към нея. Изглежда, че и тя почувства същото, защото се протегна и го прегърна.

„Това съм аз, ти ме намери“ — чу той мислите на хубавото момиче и спонтанно устните и на двамата се сляха в дълга целувка. Той забрави, че търси другата част от себе си и се унесе в прегръдките на момичето. А тя му говореше:

— Бях толкова самотна, преди да те срещна. Веднъж видях образ в едно огледало, но беше неясен. Сега, когато те срещнах, мисля, че това си бил ти.

Той й отвърна:

— И аз видях нечий образ в едно огледало. Този образ ми каза, че е моята душа. Ти моята душа ли си?

Момичето се отдръпна и го погледна учудено:

— Не знам. Аз мислех, че ти си моята душа, а не аз твоята.

И двамата се смутиха. Момчето предложи:

— Искаш ли да продължим заедно пътя си нататък. Може би ще разберем дали аз съм твоята душа, или ти си моята.

Момичето кимна в съгласие и двамата, хванати за ръце, тръгнаха напред.

(обратно)

VII глава Сън

Кулите на Юртия блестяха на слънчевата светлина. Вече дванадесети ден свитата на кан-предводителя Умар пътуваше към столицата на Чаладара. През целия път Деница се усамотяваше и препускаше далече от всички останали, като избягваше както Вихтун, така и Янкул. А Янкул нямаше представа на какво се дължи промяната й. Въпреки че връзката им предизвикваше у него постоянни пристъпи на угризение, резервираното държание и хладината й го караха да забрави всяка предпазливост в опитите си да разбере каква е причината. Но тя не отстъпваше и по време на похода той не успя да остане и за минута насаме с нея.

Вихтун също бе объркан. Деница е първата му съпруга, а той не си представяше така брачния живот. Неуспешните опити да осъществи близост с нея го ядосаха и натъжиха и в последните дни на пътуването той прекара, подобно на нея, в усамотение.

Слънцето вече преваляше, когато достигнаха крепостта и преминаха през централния портал на града. Населението спираше и ги поздравяваше с викове и весела глъчка. Застанала до мъжа си, Деница се оглеждаше с интерес наоколо. Юртия й се хареса. Градът бе разположен в полите на планината Ервелас, чийто върхове се издигаха сред бели мъгли над покривите на къщите. Сградите бяха чисти и бели. Улиците се виеха като лабиринти, стесняваха се, разширяваха се и се срещаха на големия централен площад, където се издигаше мраморен фонтан, отразяващ последните слънчеви лъчи в хилядите си водни пръски. Шарените сергии и спретнатите гостилници по площада грабваха погледа, а три огромни дървета хвърляха дебелите си сенки, скупчени едно до друго. Въодушевлението и радостта на хората се предаде и на нея и на лицето й за първи път от много дни насам се появи усмивка.

Бъдещият й дом, дворецът Юртия, също я впечатли. Нямаше такава голяма и висока стена като Исинейския. Беше по-малък, но и по-уютен, а градината беше приказна с трите си басейна, разкошните цветя, беседките и фонтаните.

Вихтун, забелязал оживлението й, също се усмихна.

— Радвам се, че в Юртия ти харесва, Деница.

— Да, навсякъде е много е красиво. Бях слушала много за този град, но друго е да го видиш с очите си.

— Искаш ли да се разходим в градината, докато сервират вечерята.

В първия момент Деница се накани да откаже, но после размисли и прие с усмивка. Хвана го под ръка и двамата се запътиха към най-близкия фонтан. Вътре плуваха най-разнообразни риби. Двамата се надвесиха над водата, а Деница започна да се смее и да се радва на рибите като дете.

Горе, в една от залите на двореца, Угаин стоеше на прозореца. Нетърпелив да дочака вечерята, се бе наял хубаво с пушено месо и плодове и сега зяпаше безцелно навън.

— Виж, ледовете май са се стопили — обърна се той към брат си.

Янкул се приближи до прозореца и се загледа във Вихтун и Деница. Изражението му остана спокойно:

— Така и трябва — Янкул се извърна от прозореца и се запъти все така спокоен към вратата. Но ръката, с която стискаше токата на колана си, докато ги наблюдаваше, почервеня. Металната закопчалка се бе впила в плътта му, а той я усети едва когато се протегна да отвори.

Радвайки се на рибите, Деница осъзна, че тъжното настроение и уплахата от новостите в живота й са я напуснали. Реши да спази обещанието си пред Ермиар и да се опита да бъде щастлива с Вихтун. Дори предишната й неприязън към него вече бе изчезнала. Янкул щеше да разбере. Но както се усмихваше на Вихтун и на опитите му да я впечатли, усети странни тръпки по гърба си. Обърна се и видя под едно дърво фигурата на висок слаб мъж. Дългата коса и издължената снага бяха познати на Деница. Салистар ги наблюдаваше втренчено. Вихтун, забелязал, че Деница се обръща, погледна в същата посока, но не видял нещо особено, я попита:

— Какво има? Ако искаш, ще отидем в онази част на градината, но там няма фонтани.

— Не — Деница отклони поглед от Салистар, — искам да се прибирам.

Стана й ясно, че Вихтун не вижда Салистар, така както сангасите не го видяха онази нощ след боломитската сбирка. Нови тръпки полазиха по тялото й. Какво иска този човек от нея? Гримаса сгърчи лицето й. Крадешком погледна отново към дървото, но от Салистар нямаше и следа. Това не я успокои и тя забърза към двореца. Вихтун я последва, отново озадачен от рязката смяна в настроението й.

* * *

Ермиар отвори очи. Слънцето го заслепи и ги затвори отново. Цялото тяло го болеше. Опита се да помръдне, но остра болка в кръста го скова на място. Остана известно време така, докато болката отшуми, и отново напрегна всичките си сили. Успя да се извърти по корем. Отново отвори очи. Реката го беше изхвърлила близо до големи бели скали, които идваха от вътрешността на брега и стърчаха навътре в реката. Скалите образуваха висок хълм, който скриваше какво има зад тях. От другата им страна брегът беше каменист и обрасъл с гъста растителност. Ермиар запълзя в плитката вода към една плоска скала и след много усилия успя да се изкачи върху нея. Огледа и опипа тялото си — нямаше разкъсвания и счупвания, болката се дължеше на натъртвания. Слънцето стопли премръзналото му тяло и подсуши прогизналите му дрехи. Ермиар отново огледа околността. Скоро щеше да се стъмни и той трябваше да намери място за пренощуване.

Въпреки болките, движейки се покрай брега, успя да събере доста голям наръч съчки и сухи клони. Намери и удобно място между две дървета, земята и тревата бяха меки. Оформи клада. Извади лупата си и много скоро успя да запали хубав огън. Но огънят трябваше да се поддържа, а дървата едва ли щяха да му стигнат. Ермиар отново тръгна да събира клони. Умората и болката постепенно го победиха и той се излегна до огъня. Докато лежеше, му се стори, че видя нечия сянка да преминава покрай дърветата. Вгледа се натам, но не видя нищо. Това малко го притесни и той се облегна на едното дърво, като продължи да наблюдава внимателно гората.

От съня го изтръгнаха гласовете им. Отвори очи и те млъкнаха. Нощта бе настъпила и между дърветата се носеха бели кълба. Огънят тлееше и скоро щеше да угасне. Две фигури стояха изправени до него и го наблюдаваха. Ермиар се опита да се изправи, но болката го прикова към земята. Изпъшка и остана неподвижен, докато остротата й утихне, но отвори широко очи, за да огледа фигурите. Бяха жени. На слабата светлина успя да различи само, че едната бе млада, а другата възрастна. Старата носеше дълга до земята светла рокля, а младата бе с тъмен панталон и светла блуза.

— Кои сте вие?

Ермиар се надигна на лакти и изпъшка. И най-малкото движение му бе непоносимо трудно.

Старата се наведе над него и втренчи тъмните си очи в неговите:

— Ти кой си? И какво правиш тук?

Ермиар добре знаеше кой е, но не можеше да си спомни как се е озовал на това място. Последният му спомен бе, как пътува начело на „вълците“ на път за Карпонили. Бяха тръгнали по краткия, но и слабо познат път за манастира. Колкото и усилия да полагаше, откак дойде в съзнание, да си припомни какво се е случило, не успяваше.

— Ермиар, син на кан-предводител Иртхитюин — отговори той след кратко премисляне, — отивах към Карпонили с десетима от „сивите вълци“, но не помня много. Когато се свестих, реката ме бе довлякла дотук.

— Ха-ха-ха — старата се разсмя и дрезгавият и глас отекна между дърветата. — Царчето е паднало във водите на Релсма. Ха-ха-ха.

Ермиар я погледна с учудване и негодуващо повиши глас:

— Това смешно ли е?

— Ха-ха-ха — старата продължаваше да се кикоти.

— Майко, престани — девойката се приближи до тях. — Не обръщайте внимание на майка ми, тя си е такава.

Ермиар се опита да различи чертите на лицето й, но светлината от кълбетата се губеше в клоните на дърветата, а и дългите коси го скриваха. Гласът й прозвуча отново:

— Не се тревожете, ще ви помогнем.

— Но кои сте вие и какво правите тук по това време?

— Живеем в Кодили, малко село наблизо. Майка ми е лечителка и събираме билки за мехлемите и отварите й. Ще помогнем и на вас.

Девойката приклекна до него и той видя срещу себе си едно много хубаво момиче. Чертите й се откроиха ясно. Косите и очите й бяха много тъмни, лицето й красиво. Странно, но изпита влечение към нея. Гласът и беше хубав — мек и топъл. Ермиар тръсна глава и се намръщи на себе си. Та той дори не я е разгледал добре, при това е селянка.

— Къде ви боли? — попита тя.

— Навсякъде — Ермиар се усмихна криво.

Момичето свали от рамото си една кожена торба и бръкна в нея. Извади малко бурканче и го подаде на Ермиар.

— Вземете. Намажете се там, където ви боли, и поспете. Утре ще ви донеса храна и ще доведа някого с мен, за да ви пренесем при нас в селото. Не може да останете дълго тук, а сам едва ли ще успеете да стигнете дотам.

— Ха-ха-ха — гласът на старата се носеше след нея, докато тя потъваше сред дърветата.

Девойката хвърли един куп съчки в огъня, разпали го с един клон и бързо затича след майка си.

— Чакайте — извика след тях Ермиар, — хей, къде тръгнахте?

Но светлата блуза на момичето се скри сред дърветата, без някоя от тях да му обърне внимание или да му отговори.

Ермиар повъртя бурканчето в ръце и го отвори. Вътре имаше гъста бяла паста. Поднесе го към носа си, но не усети никакъв мирис. Погледна в посоката, където бяха изчезнали двете странни жени, и се засмя:

— Побъркани! Само дано утре се върнат с помощ.

Хвърли бурканчето в тревата, изтегна се и затвори очи.

* * *

Деница се изправи рязко в леглото. В стаята проблясваше само едно от кълбетата. Вихтун дишаше равномерно. Тя прокара ръка през челото си. Лицето й бе плувнало в пот. Опита се да си спомни съня, който я уплаши така, че да се събуди, но не успя. В момента, в който отвори очи, забрави всичко. Тя се отпусна отново сред завивките. Вече се унасяше, когато пак усети сковаващото чувство, от което толкова се боеше, и направи опит да помръдне, но не успя. Пред погледа й всичко се размаза и мъглата отново я обгърна. Стържещите звуци заблъскаха и задълбаха в съзнанието й. Гласът я зовеше, викаше, настояваше. Деница, обзета от ужас и страх, с всички сили се опита да се освободи от обладалата я сила, но постепенно губеше себе си, потъваше в мъглата и се понесе към Асура, която я призоваваше. Първото, което видя пред себе си миг по-късно, бяха уплашените очи на Вихтун. Той я беше хванал за раменете и я разтърсваше:

— Какво ти е, Деница? Какво има?

Спонтанно понечи да разкаже всичко на Вихтун, да поиска помощ, съчувствие и подкрепа, но се овладя с усилие и се усмихна:

— Нищо ми няма, Вихтун, на теб какво ти е? Да не си сънувал лош сън?

Той я пусна, объркан.

— На теб ти имаше нещо.

Деница звучно се засмя:

— На теб ти има нещо, щом ме разтърсваш и будиш с викове.

Тя интуитивно усещаше, че ако разкаже на Вихтун преживяванията си, няма да получи разбиране и затова по всякакъв начин се опитваше да прикрие от него това, което й се случваше.

— Ти гледаше втренчено в една точка, Деница. Съскаше и се мяташе като полудяла… — Вихтун се запъна — … нещо не е наред.

Деница избухна в още по-силен смях.

— Ти наистина си сънувал странен сън, Вихтун.

Той я изгледа разколебано. Постепенно започна да се съмнява в себе си и не след дълго двамата се смееха весело, а Деница съскаше, отваряше широко очи и „плашеше“ развеселения Вихтун.

* * *

Бакуриан, първият предводител на Уголия, и министър Тобел вечеряха в просторната, затоплена от огъня шатра. До ушите им достигаше свистенето на вятъра и цвиленето на конете. Разговорите на войниците отдавна бяха заглъхнали. Само от време на време някой се провикваше, я за да наругае другаря си, я за нещо друго, и отново наставаше тишина. Утрешният ден щеше да е тежък и воините рано се прибраха в шатрите си. Само един хълм ги делеше от Артебос, първия град, който трябваше да превземат по пътя за Истрос.

И двамата мълчаха. Въпреки непоклатимата си убеденост в победата, Бакуриан бе обхванат от напрежение и безпокойство. Това не му харесваше и той се опитваше да потуши тези чувства, като не мисли за предстоящата битка, но така или иначе мислите му все се връщаха на нея.

— Господарю, може ли да вляза? — стресна го гласът на придружителя, застанал до чергилото.

— Влез.

Придружителят отметна кожата и в шатрата нахлу хладина.

— Един от съгледвачите е тук. Има новини за вас.

— Да дойде.

Войникът влезе и след задължителния поклон заговори отсечено:

— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с Вас.

Бакуриан повдигна изненадано вежди и нареди на съгледвача:

— Излез и чакай отвън.

Когато чергилото се спусна след войника, Бакуриан погледна въпросително Тобел:

— Какво ще кажеш?

— Приеми ги. Издулор не е за подценяване.

— Да, но се държи като страхливец. Започвам да мисля, че славата му е значително преувеличена.

— Ти още не знаеш защо е изпратил пратеници.

— За каквото и да е. Нима мисли, че ще приема мир или че ще ме уплаши с приказки и ще се върна при положение, че вече съм повел войска!?

— Приеми ги. Поне чуй какво имат да кажат.

Бакуриан извика войника:

— Колко са?

— Двама.

— Доведи ги тук.

Бакуриан не повярва на очите си. В шатрата влезе учителят му от школата в Карпонили. Скочи на крака, поклони се и заговори на билярски:

— Учителю?!

Жрецът се огледа и спокойно седна върху нахвърляните за тази цел кожи. Направи знак на придружаващия го войник да излезе и многозначително изгледа Тобел, който се изправи, поклони се и също последва войника навън. Останаха сами и жрецът се обърна към все още стоящия прав Бакуриан:

— Седни, сине.

Бакуриан седна срещу жреца:

— Учителю Татра, радвам се да ви видя, но искам от самото начало да ви кажа, че ако сте дошъл да преговаряте с мен от името на Издулор за мир, ще се върнете в Истрос с отказ. Твърдо съм решен да водя тази война и се учудвам, че Издулор вече втори път изпраща при мен пратеници. При това, първо се опита да ме манипулира с изгоден брак, а сега и с уважението и почитта ми към вас.

— Разбирам, Бакуриан. Сега чуй какво имам аз да ти кажа. Не се учудвай, че Издулор моли за мир и ти предлага съюз чрез този брак. Точно затова той е достоен владетел и заслужава да бъде управител на свещената страна. Забрави ли на какво съм те учил през всички тези години? Дипломатичност, смирение, правда и реална преценка. Къде е всичко това, Бакуриан? Води те гордостта, алчността, желанието за превъзходство. Не завиждай на силните, Бакуриан, а се учи от тях.

— Но, учителю, аз искам независимост за страната си. Нима ние не можем да бъдем достоен народ, без в политиката ни да се намесва Издулор?

— Може, Бакуриан, но извоювай това за страната си, като постигнеш успех в културата, занаятите, търговията. Развий тези дейности, направи страната си богата, създай възможност на способните да се развиват в мирна обстановка под твоята закрила. Не похабявай богатствата на Уголия в битка, която няма да спечелиш.

Бакуриан наведе глава и сви устни. Знаеше, че не трябва да приема пратениците, но защо ли послуша този глупак Тобел. Жрецът разклати увереността му и го накара да се почувства като малко момче.

— Колелото на живота се върти, Бакуриан — продължи жрецът, — понякога силните стават слаби и слабите силни. Ти си учил това, но си учил и друго. Ти носиш отговорността за цяла Уголия и е непростимо, че я хвърляш в обречена битка за твоя собствена прослава и изгода. Оправдание е, че искаш независимост за Уголия. Първо докажи какво по-добро от Издулор и делата му ти можеш да дадеш на страната си и тогава отхвърляй Издулор и покровителството му. Той ти дава тази възможност и още един път те моли да приемеш дъщеря му за жена и да си отидеш в мир. Аз също те моля, Бакуриан, смири се. Аз не съм покровител само на билярите, но и на целия човешки род. И затова те моля, направи го за доброто на народа си. Нима ти не си човекът, който си, благодарение на това, което научи в манастира? А сега си тръгнал на война срещу нас. Толкова ли си слаб, сине?

Бакуриан продължаваше да стои с наведена глава. Да си отиде като страхливец пред погледа на всички мъже, които е повел след себе си и на които е обещал победа? Да се обърне и да се върне в Уголия? Никога!

Гласът му беше тих, но твърд:

— Няма да се върна обратно.

Жрецът се изправи:

— Честолюбието е от най-големите врагове на човека, Бакуриан. Бъди здрав.

Тръгна към входа на шатрата и преди да излезе, погледна отново към Бакуриан. Той продължаваше да седи с наведена глава.

Министър Тобел забеляза, как жрецът и придружителят му се отдалечават на конете си, и понечи да се върне в шатрата. Като го видя пред себе си, Бакуриан скочи и гневно се развика:

— Вън, вън оттук! Защо ли те слушам, защо ли те търпя, махай се, искам да остана сам!

Бакуриан се разбесня и започна да хвърля кожите, възглавниците, съдовете и всичко, което му попадна пред погледа. Хвърли се на земята и заудря с юмрук по нея. Защо, защо послуша този кретен Тобел? Постепенно обаче гневът му премина. Няма да се поддаде на манипулациите на Издулор. Прати му жреца от страх, от страх и от нищо друго. Гневният изблик го изтощи и той се уви в кожите. Сънят дойде по-скоро, отколкото се бе надявал.

Но изведнъж скочи с вик. Потта се стичаше по лицето му, а крайниците му трепереха в треска.

— Господарю, желаете ли нещо?

Лицето на придружителя се подаде на входа на шатрата.

— Квесел, донеси ми квесел — Бакуриан продължаваше да трепери.

Този сън, защо пак сънува този сън? Беше му се присънил отдавна, в нощта преди да встъпи в длъжност пръв предводител на Уголия. Сънува ритуала на приобщаването. Ритуала, който жреците извършваха, когато учениците им напускаха школата.

До високия портал на манастира отвеждаше застлан с камък път, дълъг поне два километра. Пътят преминаваше над широка и дълбока пропаст. Сградата се намираше отвъд пропастта. Беше висока сграда от камък, на седем етажа, вградена в огромна скала, извисяваща се зад нея. От двете страни на каменния път се издигаха през три метра бели каменни колони. На всяка колона бяха издълбани на савхи златни надписи и имена. Бакуриан така и не узна какво означават надписите. Когато учениците завършваха, в нощта преди отпътуването им жреците ги нареждаха пред колоните. Посочваха на всекиго неговата колона. И тогава започваше ритуалът. Жреците излизаха в белите си роби с горящи факли в ръце и ехото на планината понасяше молитвите им.

Бакуриан знаеше, че с ритуала вграждат сенките на възпитаниците в колоните, за да ги приобщят завинаги към знанието и морала, които им е дала школата. След приобщаването върху всяка колона със златни букви се изписва името на стоящия пред нея ученик, за да не забравя наученото и да помни, че трябва да бъде достоен последовател на учителите си.

И ето, той за втори път сънува един и същи сън, и то отново в навечерието на важно за него събитие. Сънува, как стои прав до колоната, пропастта под него зловещо чернее и тук-там из въздуха плуват светещи кълба. Около него играят сенки от запалените факли, а зад него звучат в хор равните и бездушни гласове на жреците:

— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата. Хутам енам локас адате…

Но той не се обръща към тях, а се взира в златните надписи, издълбани в колоната, и се опитва да ги прочете. И ето, сякаш с нож издълбани в жива плът, се появяват кървящи букви, които той разпознава. Страх сковава сърцето му, когато прочита собственото си име; опитва се да извика, но от устата му не излиза никакъв звук. Обръща се към жреците, ала на пътя няма никого. Той стои сам сред редицата от колони, но гласовете продължават да звучат:

— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата…

Извръща се пак към колоната, а по нея отгоре-додолу течат кървави струи и се стичат на локва в краката му. Този път викът му прозвучава — силен и пълен с ужас. Хуква да бяга, но накъдето и да се обърне, облятата в кръв колона е пред него. Обзет от паника, Бакуриан се втурва към колоната, бута я и заедно политат в зейналата паст на пропастта.

(обратно)

8. Колесницата

Двамата дълго вървяха и накрая стигнаха до една колесница с два коня. В колесницата имаше само едно място, на което със златни букви беше написано неговото име. Момичето се разплака:

— Сигурно аз не съм твоята душа, нито ти моята, щом животът ни разделя.

Той обаче без колебание я хвана за ръцете и й каза:

— Това е моят дълг. Аз имам да извърша много дела и трябва да се кача на колесницата, но ако ти си моята душа, а аз съм твоята, несъмнено ние ще се съберем някой ден. Когато те видях в огледалото, ти ми каза, че гласът ти понякога ще достига трудно до мен, но че ние сме едно и също, разделено от материята. Ако това е така, ние ще се разделим само временно. Виж, и твоята колесница пристигна.

Момичето се обърна и наистина — още една колесница, подобна на първата, но с нейното име, се появи до нея.

— Но защо е необходимо да се разделим? Няма ли така да се отдалечим повече един от друг и никога да не се намерим — попита момичето и от очите и продължаваха да капят сълзи.

Момчето се замисли и отвърна:

— Помниш ли, че тръгнахме да търсим отговор дали аз съм твоята душа, или ти моята. Щом животът ни разделя, значи това е начин да разберем отговора?

Момичето не продума и думичка, само се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, после се извърна рязко, бързо се качи в колесницата и потегли. Той гледа известно време след нея и когато тя се изгуби в далечината, се качи в своята колесница.

(обратно)

VIII глава Предсказание

Сивите от четвъртото стадо се изхлузваха от обгърналата ги отвсякъде слуз. Нежният мъх по телата им бе влажен и прилепнал по кожата. С полуотворените си все още очи те се опитваха да различат нещо в заобикалящите ги мрак и миризма на влажна пръст.

Асура усети от дълбините на скривалището си, че сивите са готови и вече се измъкват от зародишните си обвивки. Тръгна нагоре към гнездата. Трябваше да им помогне и да ги изведе навън. Само няколко часа още и стадото щеше да събира нектар и прашец, окъпано от топлите лъчи на слънцето. Достигнала повърхностния слой, тя видя една сива точно пред себе си и с грубо движение я освободи от останалите по тялото й парчета от обвивката. Придърпа я към себе си и хубаво я облиза. Щом я пусна, отворилата широко очи сива плахо се запромъква към слабия лъч светлина някъде над нея. Но в този момент в главата й прозвуча властният хрип на майката и тя застина на място. Сивата не излиза никога сама. Това бе първият урок, на който я научи Асура.

* * *

Ермиар оглозга докрай пушения бут и надигна каната. Водата се разля по лицето му и тънки струйки потекоха по брадата и шията му. Напи се хубаво и избърса с ръка уста. Отметна глава и едва тогава огледа добре момичето и мъжа. Мъжът бе много висок и здрав. Около тридесет и пет-шест годишен, с остри, но правилни черти. Откак дойде, не обърна никакво внимание на Ермиар, обикаляше бавно около дърветата, наведен, сякаш търси нещо. Момичето му се видя още по-хубаво на дневната светлина. Бе сменила вчерашните дрехи с дълга светла рокля. Тя се наведе и вдигна нещо от земята до него:

— Не сте го използвали, а трябваше. Скоро няма да станете, ако не се намажете с този мехлем.

Той се обърна и някак надуто отвърна:

— Защо? Аз мога да стана, когато си поискам — думите й го бяха жегнали, сякаш му намекваше, че е слабак.

Тя потърси наоколо капачката, намери я, затвори бурканчето и го прибра в торбата си, без да му обръща повече внимание.

— Как се казваш? — Ермиар с интерес следеше движенията й.

— Загарда — тя се озърна и когато намери с поглед мъжа между дърветата, започна да го следи с внимание.

— Благодаря за храната, Загарда.

Момичето само кимна с глава и продължи внимателно да наблюдава мъжа.

— Какво прави той? — интересът на Ермиар се събуди.

— Не знам — момичето сви рамене и озадачено повдигна вежди, — странен е, нали?

— Но нали ти го доведе?

— Да, но нямам представа какво прави. Откак е дошъл в селото, живее в нашата къща. С майка ми сме сами. Той върши някои мъжки работи. Цепи дърва за огъня, постегна къщата, купува и ядене, но не знам нито за какво, нито откъде е дошъл. Много е потаен. Всеки ден излиза сутрин, обикаля околностите и се връща, някой път и по тъмно.

През това време мъжът клекна и се вгледа внимателно в нещо, което само той виждаше. Озърна се, видя че го гледат, изправи се и с бързи крачки се приближи към тях.

— Е, нахранихте ли се? — гласът му беше груб и сопнат.

Ермиар кимна. Мъжът застана до него и протегна ръка.

— Хванете се за мен. Ще ви помогна да стигнем до селото.

Ермиар си спомни, че се похвали на момичето, как ще стане, когато си поиска, и не обърна внимание на протегната ръка. Вместо това събра сили и се опита да се изправи сам. Но болката го прониза толкова силно, че бързо прие помощта на мъжа и бавно се надигна. Лицето му се покри с руменина — беше се изложил пред Загарда, но тя изобщо не бе обърнала внимание, а замечтано зяпаше някъде към хоризонта. Мъжът го прихвана през кръста и двамата тръгнаха след Загарда. Ермиар го погледна крадешком. Въпреки сърдитото и строго изражение, което имаше лицето му, то се хареса на Ермиар. Силата, която излъчваше тялото му, предизвикваше и възхищение, и страхопочитание.

— Името ми е Ермиар.

Мъжът се извърна и го изгледа така, сякаш за първи път го вижда:

— Знам.

Ермиар замълча. Непознатият явно не държеше на добрите обноски. Повървяха малко и Ермиар отново направи опит да завърже разговор:

— А вашето как е?

— Кое?

Първоначалното добро впечатление на Ермиар се изпари и той загуби търпение. За какъв се мисли този селянин? Въпреки неизгодната си позиция спрямо непознатия той го погледна надменно и отвърна с леден глас:

— Или сте глупав, или се правите на такъв, но и в двата случая името ви вече не ме интересува.

— Чудесно.

Ермиар се обърка от държанието на мъжа. Благодарение на положението си се ползваше с уважението на министри, жреци и военни. Това пренебрежително отношение от един най-обикновен ури-сантропи го накара да се замисли. Колко по-различен е животът в Исинейския дворец от този сред обикновеното билярско население. Но може би живееха по-истински!? Ермиар, още от завършването на Карпонилската школа, се питаше какво е мястото му в този свят. Целият му живот — от раждането нататък — бе предопределен. Други бяха решили къде ще учи, коя ще е жена му, а по наследство получаваше и управлението над област Онгалада. Но никой никога не го бе попитал какво желае сърцето му.

Селото беше малко и спретнато. Повечето къщи бяха само на един етаж, но имаха хубави градини, изпъстрени от много цветя. Ермиар видя в далечината да се извисява над всички останали къщи храмът, но така и не стигнаха до него. Свиха в една тясна улица и се озоваха пред голяма, в сравнение с другите, къща. Беше на два етажа, но доста запусната. Боята й беше олющена, някои от прозорците бяха изкъртени, но се виждаше, че навремето е била много хубава. В голямата градина имаше и друга постройка, на един етаж и доста широка. Ермиар прецени, че вътре има поне три стаи. Под дървен навес стоеше завързан кон, който пасеше от висока купа сено. Мъжът го поведе към ниската постройка, а момичето изчезна в къщата. Въведе го в малък коридор, стаите наистина бяха три, личеше от трите врати в коридора. Влязоха в една от стаите. Помещението беше с камина, в дъното имаше легло, а в средата дървена ниска маса. Мъжът заведе Ермиар до леглото, остави го да легне и запали огън в камината. После се обърна към него:

— Името ми е Безмер. Живея в съседната стая — и излезе.

Останал сам, Ермиар се повъртя известно време, премръзнал до кости от нощувката навън. Скоро огънят затопли помещението и топлината сякаш се вля в тялото му. Мислейки за странните събития, случили се напоследък, неусетно заспа.

Събуди се по тъмно. В стаята светеше само огънят от камината, но той успя да забележи храната, оставена на масата. Наяде се добре. На масата намери и бурканчето със странния мехлем. „Защо пък не?“ — помисли, и внимателно намаза тялото си, преди да легне отново. По-късно, вече в просъница, Ермиар дочу шум от отварянето на външната врата, после проскърца и вратата на съседната стая.

Загарда разтребваше остатъците от храната на масата. Лъчите на слънцето играеха по масата, по косите и ръцете й. Ермиар не се обади, а продължи да я наблюдава. Движенията й бяха бързи, отсечени и някак припрени. Често поглеждаше към вратата, спираше, ослушваше се и пак продължаваше да забърсва масата. Когато свърши, Загарда се изправи, прокара ръка по челото си и въздъхна. Сети се, че в стаята има и друг човек, и погледна към Ермиар. Когато видя, че и той я гледа, се сепна, но после се усмихна широко:

— Видях, че сте използвали мехлема. По-добре ли сте?

Ермиар се размърда под завивките. Тялото наистина не го болеше толкова много, колкото предишния ден.

— Мисля, че съм по-добре. Какъв е този мехлем?

— О, съдържа много билки, прави го майка ми. Не знам какво слага, но наистина лекува. Сигурно сте гладен. Сега ще ви донеса нещо.

— Чакай — момичето спря, — къде да се измия?

— Банята е до вас.

Тя се върна с голямо парче хляб и паница топла супа. Ермиар, измит и вече облечен, се зае бързо с храната. Докато опитваше от супата, повдигна очи и видя, че Загарда стои права до вратата и се суети, сякаш се чуди дали да остане, или да си тръгне.

— Седни де — Ермиар се усмихна.

Тя сведе притеснено глава и седна срещу него. Ермиар се нахрани и доволен се облегна назад:

— Много вкусна супа. Кой я приготви?

— Аз — тя притеснено се размърда. — Но вие сигурно сте привикнали на по-изискани ястия, наистина ли ви хареса?

— Да, Загарда, много е вкусна. Говори приятелски с мен, няма нужда от официалности. Ти ми направи добро. Не знам как да ти се отплатя.

— О, ние с мама бихме направили това за всекиго. Нали тя е лечителка.

— И все пак… — Ермиар не довърши мисълта си. — Нямате ли жрец в селото, да ви лекува? Защо майка ти върши това?

— О, имаме — Загарда се наведе към него и тихо прошепна: — но майка ми е по-добра.

После с бързо движение се дръпна назад и звучно се засмя. Ермиар не се присъедини към смеха й, видя му се нередно, без сам да разбира защо, и бързо смени темата:

— Откъде мога да си купя кон тук?

Загарда спря да се смее така внезапно, както и започна, и отговори със сериозно изражение:

— На пазара продават, но не бързайте. Останете поне още един ден, докато оздравеете напълно.

Ермиар кимна:

— Сигурно ще се наложи да остана още малко време — той надникна през прозореца. — В коя област се намираме? За първи път попадам тук.

— Лексинта Варнас. Оттук до столицата има девет-десет дена път. Но ти каза, че отиваш в Карпонили, тогава разстоянието е малко по-дълго, около двадесет дни.

Скърцането на отваряща се врата ги прекъсна. Безмер бе станал от сън. Ермиар с учудване забеляза, че шумът от отварянето на вратата накара момичето да скочи и бързо да разтреби масата. Лицето й поруменя и дишането й се учести. Ермиар смътно усети на какво се дължи тази промяна и с изненада установи, че не му стана приятно. Наистина я харесваше, но чак да ревнува. Стана и отвори вратата. Безмер вече излизаше от банята. Не обърна никакво внимание на Ермиар, а погледна към Загарда:

— Има ли нещо за ядене?

— Да, супа — тя сведе поглед и забързано започна да събира чиниите. — Да донеса ли?

— Аха — Безмер отвори вратата на стаята си и я затръшна след себе си.

В същия момент Загарда се спъна и изпусна чинията. Двамата с Ермиар се наведоха едновременно, но Ермиар пръв я хвана и я подаде на момичето. Погледите им се срещнаха:

— Благодаря ви — смотолеви притеснено тя, — трябва да тръгвам.

Изправи се и бързо излезе от стаята.

Той остана известно време клекнал на земята. Загарда имаше хубави очи.

Ермиар се разхождаше в градината. Вече втори ден прекарваше или в стаята, или навън, но стигаше само до ниската ограда и не проявяваше интерес към селото. Мъчеше се да си спомни как се е озовал тук и какво се е случило с „вълците“, но безуспешно. Безмер изчезваше всеки ден нанякъде и само по звуците на вратите, нощем и рано сутрин, се разбираше, че живее там. Загарда се появяваше за малко, колкото да му остави нещо за ядене или да разчисти. Желанието й да разговаря с него сякаш се бе изпарило в момента, когато изпусна чинията. А от странната й майка нямаше никаква следа. Дори и един път, откакто пристигна в селото, не я чу, нито я видя. В двора често идваха някакви хора, повечето жени, и влизаха в къщата, но ги посрещаше и изпращаше Загарда.

„Утре ще си купя кон и ще се махна от това затънтено село“, мислеше Ермиар, докато кръстосваше за пореден път градината. Тялото вече не го болеше толкова благодарение на белия мехлем, а ежедневната скука така му омръзна, че бе готов да се махне на момента. Разнообразяваха го единствено догадките, които се опитваше да прави по отношение на мистериозния си съсед. Но колкото и да си блъскаше главата, не успя да намери логично обяснение на странното му поведение и целодневните му разходки. Бързо го умориха и тези мисли. Остана му утехата, че съвсем скоро ще напусне новите си познайници. Дори Загарда, когато го посещаваше, за да му донесе храна, вече не му се виждаше толкова хубава и интересна.

Както се разхождаше, по-скоро първо със сетивата си усети напрежението. До ушите му долитаха звуци, които го обезпокоиха, но той продължаваше да мисли за предстоящия ден и не обърна внимание на обхваналата го, незнайно как и защо, възбуда. Постепенно безпокойството взе връх и той се ослуша внимателно.

Из тесните улици на селото често притичваха нечий стъпки; дочуваше тревожни гласове; вратите на съседните къщи се затваряха и отваряха през странно малък интервал от време. Обзе го любопитство и се запъти към улицата, да провери какво става, но бе пресрещнат от забързаната и задъхана Загарда:

— Артебос е обсаден от уголските войски. Във война сме — тя го погледна с тъмни, разширени от уплаха очи, и продължи: — Ако имате багаж, съберете го, отиваме в пещерите.

— Какви пещери, Загарда? Как разбра за Артебос?

— Дойде пратеник на кан-предводител Издулор. Наредено е да се скрием в пещерите извън селото и там да чакаме още заповеди от Истрос.

— Къде е пратеникът?

— Замина още преди час за съседното село Пулчир.

— Какви са тези пещери?

— Помните ли скалите, дето ви изхвърли реката? По-навътре на брега скалите са образували пещери. При опасност хората от селото намират убежище там. Бързо, побързайте.

И момичето се втурна към къщата.

Ермиар се ядоса:

— Загарда — гласът му бе груб и силен, — спри веднага и се успокой.

Тя се извърна и стреснато го изгледа. За първи път го чуваше да говори така.

— На какво разстояние оттук се намира Артебос?

— Шест-седем дни път с кон.

— Има ли друг обсаден град?

— Не знам — уплахата не слизаше от лицето й.

— Кой е върховен в селото?

— Секубал.

— Къде мога да го намеря?

— На площада, всички се събират там, за да отидем заедно в пещерите.

— Добре, върви. Съберете си багажа и ме изчакайте тук. Ще дойда да ви взема. И стига си се паникьосвала. Артебос е далече.

Ермиар излезе на улицата и се отправи към площада. Не познаваше селото, но се ориентира лесно по хората, стичащи се на тълпи към центъра му, и по високата кула на храма.

Площадът беше във формата на квадрат. В единия му край се издигаше храмът, но Ермиар не успя да види нищо друго, тъй като море от хора го изпълваше и дори тези, които тепърва пристигаха, се принуждаваха да застават по съседните улици. Хората водеха всякакъв добитък и коне, натоварени с вързопи покъщнина. Малки деца ревяха, гушнали полите на разтревожените си майки, а мъжете се събираха на групи и от време на време ги гълчаха, за да млъкнат.

Ермиар с възмущение си пробиваше път сред тълпата. Какъв управител е този Секубал, щом допуска тази бъркотия? Нима в това село няма жрец или някой с повече мозък? Разпита тук-там и накрая едва успя да си проправи път до стълбите на храма, където управителят Секубал, побелял и прегърбен мъж, се караше на някаква жена, която не оставаше по-назад и го ругаеше здравата. Ермиар се стъписа пред тази жалка и комична сцена. Постоя известно време като зрител — сред дюдюканията и подигравките на хората — и със свъсени вежди застана между Секубал и разгневената жена.

— Ти пък кой си? — старецът го изгледа учудено.

Ермиар не си даде труд да му отговаря, а ядосано се развика:

— Не те ли е срам? Какъв управител си ти? Викнал си цялото село за публика на семейните си кавги.

Хората, застанали наоколо, млъкнаха и впериха очи в него. Секубал предизвикателно наклони глава и надменно изгледа Ермиар:

— Кой си ти, вчерашен сополанко такъв, и откъде си, та да ми казваш какво да правя?

— Не си позволявай да говориш така на бъдещия кан-предводител на Онгалада. Аз съм Ермиар, син на Иртхитюин, и те питам кой луд те е направил върховен на Кодили и къде му е бил мозъкът? Жена ти щеше да се оправи по-добре от теб, изкуфял старец такъв. А теб те бива за върховен само на стадо крави.

Дружен смях придружи последните думи на ядосания Ермиар, но когато той изгледа смръщено тълпата, кикотът утихна и спря. Секубал наведе глава и тихо помоли:

— Простете, господарю. Не ви познах. А жената e луда горката, така ме ядоса, че…

Ермиар нетърпеливо го прекъсна:

— Не искам да слушам глупавите ти оправдания. Къде е жрецът на селото?

— Умря преди два дена — наведе глава Секубал.

Ермиар замълча за момент и попита:

— Какви са новините от Истрос?

— Артебос е обсаден от огромна уголска войска. Пратеникът нареди да се скрием и да чакаме заповеди. Ако се наложи, мъжете ни ще заминат за Сатрос, най-близкия до Артебос град, но само ако получим заповед от Издулор.

— Добре. Слушай ме внимателно. Първо, още сега изпрати съгледвачи във всички посоки и веднага махни хората от площада и улиците. Нека всички се приберат по домовете си. Жените и децата да са готови най-късно след три часа да напуснат селото, и то без никакъв багаж и животни, освен конете, които ще яздят. Избери десет мъже, които да ги придружат. Още двайсетина мъже ще трябват за добитъка и багажа. Ще тръгнат утре рано сутринта. Останалите мъже да останат по домовете си, докато реша какво ще правим по-нататък. Намери ми кон и ме чакай тук, скоро ще се върна. И по-живо!

Секубал се поклони, а Ермиар тръгна обратно към къщата на Загарда. Този път не се наложи да разбутва тълпата. Мълвата за присъствието му се разнесе от уста на уста из множеството и хората сами му правеха път.

Загарда очакваше Ермиар, застанала пред къщата. Нетърпеливо се оглеждаше на всички посоки. Видя го да се задава, махна му с ръка и когато той я наближи, заговори припряно:

— Елате, майка ми иска да разговаря с вас. Каза, щом дойдете, да ви заведа при нея.

— Не сега. Донеси ми нещо за ядене.

— Моля ви, елате. Вие не я познавате. Не помня досега да е искала да разговаря с някого. Винаги другите са тези, които искат помощта и съветите й. Сигурно е важно.

Ермиар си припомни подигравателния смях на старицата и го побиха тръпки на неприязън, но любопитството надделя и с нежелание тръгна след Загарда.

Къщата беше мрачна и тъмна. Изкачиха се по дървено стълбище, което жално поскърцваше, и минаха по дълъг коридор, в чието дъно се спряха. Загарда го въведе в претрупано от различни мебели помещение и си тръгна. Ермиар се огледа, но не видя никого. Върху дървени лавици стояха много шишета, стъкленици и бурканчета с най различни течности и мехлеми. Закачени по стените, висяха изсушени снопове растения, върху масата имаше нахвърляни книги. Докато разглеждаше наоколо с интерес, една завеса, която до този момент не бе забелязал, се дръпна и старицата влезе при него. Накани се да я поздрави и тръгна към нея, но тя махна бързо с ръка:

— Седни тук — посочи му една ниска маса с два стола. Върху масата стоеше голяма стъклена купа с вода, на чието дъно забеляза някакви почернели от водата листа.

Ермиар послушно седна на стола. Въпреки краткия си престой при селяните, той привикна към различното отношение на билярите, непознали дворцовите обноски и живота в града, тъй като не беше нито тщеславен, нито самовлюбен. Непринудеността в отношенията дори му се харесваше.

Старата се приближи до него, наведе се и надникна с внимание в очите му:

— Момче, ти чувал ли си за оренда?

— Да, чувал съм — Ермиар не за първи път чуваше тази дума. Бе слушал жреците да я споменават често в разговорите си, но не знаеше значението й.

Ала старицата не обърна внимание на отговора му, а продължи да говори:

— Оренда е сила, която живее у всекиго. Тя може да преминава всякакви граници, да влиза от човек в човек, в предмети и в животни. Оренда е форма и сила, дух и вечност. Тя е в кръвта ни, в сърцето, в главата, но малцина намират пътя към оренда, малцина я познават.

Устните й зашепнаха някакъв стих, който постепенно премина в мелодия:

Чудна, страшна и красива, разперила крила, неописуема, зловеща, по-черна от смъртта. Отровна, злобна, но и мила, по-нежна от роса, могъща, силна, дива като вековната земя. И зла е, но и жива е, по-жива от дъха, по свежа е от въздуха, по-мокра от вода. След стъпките й кървави, разкъсали плътта, ще тръгне пътят към орендата, ела след мен, ела.

Ермиар никога не бе чувал такава музика. Унесе се, тъй като гласът на старата жена бе хубав и нежен, а извивките на мелодията го плениха. Изненадващо тя млъкна, бръкна с ръка в купата и го напръска с водата в лицето. Това го стресна и той започна да се бърше с ръка, а жената отново избухна в странния си смях:

— Ха-ха-ха — седна срещу него и го изгледа хитро с черните си мънистени очи. — Голям мъж, а го е страх от водата, ха-ха-ха…

Смехът й секна така внезапно, както и пеенето. Лицето й придоби сериозно и страшно изражение, когато каза:

— Ти си тръгнал по пътя на оренда. Изправи се и върви, защо се страхуваш?

Ермиар отново се ядоса и бързо скочи на крака. Не се развика само защото тя го бе приютила в дома си, но нямаше намерение да стои там и да я забавлява. Явно е напълно луда, помисли Ермиар с досада. Вече достигна вратата, когато кикотът й спря:

— Забрави нещо, момче.

Ермиар се извърна и видя в ръката й, протегната към него, да блести някаква верижка. На края й висеше нещо, което той не успя да различи. Поколеба се за момент, но се върна и протегна ръка, за да вземе предмета. Тя обаче го дръпна бързо към себе си:

— Преди да го вземеш, да знаеш и да помниш: До вратата друг ще те заведе, но ти трябва да я отвориш!

Старата постави верижката на масата, изправи се и се скри зад завесата, откъдето се бе появила. Ермиар взе верижката и я разгледа. Бе изработена от странен, непознат за него метал, а на нея висеше закачен голям кръгъл медальон от същия метал. В средата на кръга бе гравирано свещеното дърво, заобиколено от надписи на савхи. На обратната страна на медальона изпъкваха само три окръжности, две от тях — близо една до друга, а третата — по-отдалечена от останалите. Всичко това му се стори много странно, но той се замисли за момент, каза си на ум: „Какво пък толкова, ако го взема?“, и закачи верижката на врата си. Измъкна се бързо оттам и слезе внимателно по паянтовите стълби. Загарда го очакваше:

— Оставила съм ядене в стаята ви.

— Благодаря ти — погледна я право в очите. — Майка ти е странна жена, Загарда.

Момичето наведе глава:

— Веднъж тя ми каза, че не сте попаднал случайно тук, а за да възстановите равновесието, но не знам какво означава това. Каза също, че сте с добра душа и затова злото ви е повикало в Кодили.

Тези думи на девойката затвърдиха убеждението на Ермиар за старата. Загарда сякаш усети това и добави:

— Някои казват, че е луда. Струва ми се, че и вие искате да кажете същото.

Ермиар не обичаше да се оправдава и увърта, затова не каза нищо повече, а се запъти към стаята си.

(обратно)

9. Сила

Когато се качи на колесницата и хвана поводите, почувства в себе си огромна сила. Тя го теглеше напред и той забрави, че търси душата си. Всичко останало загуби смисъл освен това, да овладее тази сила и да я използва, за да насочва колесницата, накъдето си поиска.

— Аз хванах живота в ръцете си — помисли той и препусна бърз като вятъра.

(обратно)

IX глава Обсадата

Деница, облегната на прозореца, премести погледа си от препускащите в далечината конници, предвождани от Янкул, Вихтун и Угаин, и го устреми към мястото в градината, където бе видяла Салистар в деня на пристигането си. Птички прехвърчаха по клоните на високото дърво и слънцето шареше с отблясъци едрите му листа. В свежата утрин нямаше какво да я безпокои, но тя се чувстваше по-самотна и по-объркана от всякога.

Кан-предводителят Умар бе тръгнал ден по-рано от синовете си. Дойде новината, че Артебос е обсаден, и въпреки че бе на голямо разстояние от Юртия град, кан-предводителят взе мерки за защита. Всички мъже се събираха на лагер във външния град, откъдето щяха да бранят вътрешните стени на града, приютили жените и децата им и двореца Юртия.

Деница обаче не се притесняваше толкова от войната, колкото от пристъпите, които продължаваха, и от странната поява на Салистар в деня на пристигането. Все повече я свързваше с поличба за нещо лошо. А отношенията им с Вихтун потвърждаваха опасенията й — нещата между тях не вървяха въпреки доброто начало. Тя не можеше да се отпусне пред него, не го харесваше и компанията му я отегчаваше. Само няколко дни след решението си да се опита да го заобича разбра, че това е невъзможно. Янкул й се сърдеше и я отбягваше, както тя бе постъпила с него по време на пътуването. Майката на Вихтун кан-царица Деви се стремеше да се сближи с Деница. Интересуваше се за здравето й, канеше я на дворцови сбирки и по два-три пъти на ден търсеше компанията й. Но Деница изпитваше угризения за това, че не обича Вихтун, и въпреки симпатията си към кан-царицата се стремеше да избягва компанията й. Това поведение я обрече на изолация и самота. Избягвайки Деви, Деница губеше шансовете си да води пълноценен социален живот.

Въздъхна и прокара ръка през косите си. Мислите й се въртяха най-вече около пристъпите, които продължаваха. Единствено личната й ка-придружителка знаеше за тях, но Деница я бе предупредила, че ще я убие, ако каже и дума на някого. Постоянно се страхуваше Вихтун или някой друг да не види припадъците й, затова почувства известно облекчение, когато мъжът й замина за външния град. Едва бе успяла да го убеди, че е сънувал в нощта, когато бе получила последния пристъп. Най-много я измъчваше фактът, че няма към кого да се обърне за помощ. Тя въздъхна и тъкмо когато се извърна да се прибере в стаята си, зърна тъмната и висока фигура на Салистар. Той стоеше на същото място до дървото и я гледаше. Този път Деница отвърна на погледа му и в продължение на няколко минути двамата останаха втренчени един в друг. Салистар пръв извърна очи и се огледа наоколо. Из парка се мяркаха войници, охраняващи двореца; сред храстите и цветните лехи градинарите поливаха, плевяха, подкастряха, окопаваха… И въпреки че Салистар стоеше на видно място, никой не забелязваше присъствието му. След като обходи всичко с поглед, той отново се обърна към Деница, която го наблюдаваше внимателно. Вдигна ръка и посочи към една беседка недалече от мястото, на което стоеше. Беседката бе прикрита почти изцяло от зеленина. Сърцето на Деница щеше да изскочи, толкова силно туптеше. Но тя решително излезе от стаята, с намерение да отиде в беседката и да разбере какво иска този мъж от нея.

Салистар се изправи, когато Деница се приближи, и я поздрави с присъщата си иронична и крива усмивка. Но тя не обърна внимание на изражението му, а се озърна предпазливо. Не видя нищо обезпокоително и тихо прошепна:

— Какво искате от мен? — гласът й бе тревожен, този човек я плашеше.

— Не съм съгласен с вас, Деница — той се наклони към нея и тя усети дъха му. — Вие искате нещо от мен, не аз от вас.

— Грешите — тя направи крачка назад и смело го погледна в очите. — Какво ви кара да го мислите?

— Погледнали сте сива в очите, Деница, а никой не ви е казал, че така не бива — изражението му вече беше сериозно, но погледът и тонът му сякаш бяха предназначени за малко детенце, сторило беля.

Тя се стъписа и го изгледа с разширени от учудване очи:

— Но как… как сте разбрали за това?

— Хм, потърсили сте помощта не на когото трябва. Долното племе на така наречените жреци няма да ви помогне. Те мислят единствено и само за себе си.

— Не ми отговорихте на въпроса. Как разбрахте?

— Не ви отговорих, защото нямам такова намерение. Но мога да ви помогна.

Деница се смълча и замисли. Салистар не й харесваше, но желанието й да се отърве от пристъпите победи над предпазливостта й.

— Как ще ми помогнете? — тихо попита Деница.

— Първо трябва да ми се доверите — разсеяно отвърна Салистар и погледът му се зарея из дворцовата градина, — а след това ще научите истината за сивите и връзката им с жреците.

Любопитството започна да човърка Деница и тя несъзнателно седна на пейката.

— Слушам ви.

— Не тук и не сега — очите му сякаш се впиха в нейните и тя изгуби способността да вижда друго освен тях… Когато се осъзна, от Салистар вече нямаше и следа. Небето бе притъмняло и хладен ветрец разбърка косите й. Деница се изправи и тръгна към двореца. Очите й се напълниха със сълзи. Страхът се запромъква като тънка студена нишка в сърцето й.

* * *

Асура, свита на кълбо, се пробуждаше от краткия си сън. Скоро щяха да се появят сивите, за да й донесат еликсир. Бе ги призовала. Гладът й нарастваше, тя усещаше края. Още няколко дни й оставаха, преди да тръгне на път. Майката се размърда и надигна. От устата и се понесоха задавени хрипове. Асура беше единствената оцеляла. Бе се крила и спотайвала през всичките тези години. А сега бе дошло времето да продължи рода си. Идваше времето на новата майка. Асура помнеше къде е дървото, но пътят бе дълъг.

* * *

Бакуриан, предводителят на Уголия, примижа, оглеждайки външната стена на Артебос. Нямаше много време за губене. Трябваше да вземе важно решение. Той се извърна и хвърли поглед към огромната войска, която бе повел. Вече два дни обсаждаха града и заемаха позиции, но той все още не беше решил дали да атакува. През нощта се срещна с пратеник на неочакван и могъщ съюзник, който се появи изневиделица и му даде идея, която сега обмисляше внимателно. Махна с ръка към придружителя си, който побърза да се приближи.

— Намери Тобел и го доведи в шатрата ми — нареди Бакуриан и с бързи крачки се отправи към срещата с първия си министър, който все още не смееше да се появи пред него от онази нощ, когато го посети учителят Татра.

Министърът не се забави, бързо дотича в шатрата. Бакуриан едва се бе отпуснал върху меките кожи, когато чергилото се отметна и придружителят направи път на Тобел. Бакуриан нетърпеливо прекъсна поздрава му:

— Седни, трябва да обсъдя нещо с теб.

Тобел седна срещу господаря си. В скованата му стойка се усещаше напрежение. Министърът нямаше желание да говори с Бакуриан, чието избухване го бе обидило и озлобило, но нямаше избор и с внимание зачака да чуе какво иска да му съобщи кан-предводителят. Щом Тобел се настани, Бакуриан започна да излага плана си:

— Знаеш, че целите ми са две: Истрос и манастира Карпонили.

Тобел кимна в съгласие. Бакуриан продължи:

— Защо да хвърлям силите си в Артебос тогава?

— Пътят към Истрос минава оттук и ако не атакуваме града, а се опитаме да ги отминем, те ще ни подгонят в гръб и ще попаднем в засада. От Истрос сигурно вече са тръгнали насам. Ще се озовем между двете войски — на Артебос и на Истрос. Не можем да ги подминем.

Бакуриан поклати глава:

— Какво се вижда от кулите на града според теб? — той се изправи. В движенията и в гласа му личеше възбуда.

Тобел не разбираше накъде бие Бакуриан и затова замълча.

— Благодарение на дългите години мир около този град са израсли толкова гори и храсталаци, че едва ли виждат и половината от войската ни. Съдят за броя ни от това, което са видели съгледвачите им, когато бяхме на откритото, преди да навлезем в тази местност.

— Така е — след известно мълчание отговори Тобел.

Артебос бе неголям град, построен върху полегат хълм, около който растеше гъста растителност. Но стената, която го ограждаше, не беше за пренебрегване. Висока, двойна, изградена от белите камъни, добивани в Карпонилските кариери. За разлика от околните градове, които бяха предимно търговски и се охраняваха от малки войскови части, Артебос бе пограничен град, пълен с войници. Бе замислен като отбранителна крепост пред евентуални нашественици, защото преграждаше пътя към столицата на Биляра. Но с войската си от тридесет хиляди пешаци и две хиляди конници Бакуриан имаше реален шанс да превземе града, преди Издулор да стигне навреме, за да подсили защитата.

— Ако оставим една част от хората тук за заблуда, а с другата тръгнем към вътрешността, без да ни видят, ще си спечелим преднина — очите на Бакуриан блестяха. Личеше, че е възхитен от тази идея.

Но Тобел не успя да се въодушеви като него и поклати замислено глава:

— Не мисля, господарю. Какво ще спечелим така? Издулор сигурно е на път и ще ни пресрещне. Само ще разпилеем силите си.

Бакуриан се усмихна:

— Мислил съм за това, но аз ще ти разиграя друг вариант. Несъмнено Артебос поддържа връзка със столицата. Докато Издулор смята, че сме тук и обсаждаме града, без да имаме особен успех, няма да бърза и ще се забави, за да събере по-многобройна войска от близките градове. Така би бил по-сигурен в победата си. А докато той се готви, ние ще настъпим достатъчно навътре, за да избегнем срещата с него и да се разминем незабелязано. Така, той отива към Артебос, а ние удряме Истрос, преди да е разбрал какво всъщност става. Докато се движим към Истрос, негулите ще нападнат манастира от югозапад, а таболите и северните племена ще върлуват по границите и ще отклоняват билярските войски. Ако успеем да превземем столицата, пътят ни към манастира става открит и ще се притечем на помощ на негулите… ако дотогава сангасите не са ги избили. Във всеки случай, дори ако сансгасите победят негулите, както най-вероятно ще се случи, то те ще бъдат достатъчно изтощени след битката. В Карпонили срещу манастира ще ни помогнат и таболците. От нас се иска да бъдем колкото се може по-незабележими, докато не достигнем столицата. Ако успеем с този план, Издулор постоянно ще бъде с няколко дни зад нас и няма да може да направи нищо.

— Но Издулор може да тръгне насам, без да губи време — възрази Тобел, учуден от увереността на Бакуриан.

— Готов съм да рискувам — с присвити очи и замислено изражение отговори Бакуриан. — Имам предчувствие, че планът ми ще се осъществи.

— Падаме в капан, ако ни усетят — не се предаваше Тобел, чиято умора от живота се предаваше и на всичко, с което се захване. Бакуриан бе млад, пълен с амбиции и идеи, с желание да действа, да рискува и побеждава. Но министърът мразеше тази война и младостта на господаря си. Предпочиташе да си стои вкъщи и да се наслаждава на спокойния живот. До последно се надяваше Бакуриан да приеме някое от предложенията на Издулор и когато това не се случи, го налегна тежка депресия. Обзе го мрачно предчувствие — че няма да се върне жив обратно в Уголия.

— Ще се пазим — твърдо отвърна Бакуриан, който вече бе решил и никакви възражения нямаше да успеят да го отклонят.

— Много сме. Не познаваме пътищата. Трябва ни водач — сипеше аргументите си Тобел и в очите му засвяткаха гневни искри от безсилие, че няма власт да спре безумието на господаря си.

— Така е — рязко отвърна Бакуриан. — Но аз съм се погрижил. Имаме водач. След един ден тръгваме — смръщи вежди и замълча за момент. — И искам утре по изгрев да дойдеш, за да можем с теб и командващите да определим колко хора ще останат тук и колко ще тръгнат с мен за Истрос. Дотогава нито дума на никого. Не искам да се разправям с празноглавите си министри.

— А какво ще стане с тези, които останат? — попита Тобел.

Бакуриан разсеяно го погледна. Личеше, си че не се интересува особено от този въпрос.

— Ще се бият и ще отвличат вниманието, докато могат.

— Как ще се спасят от гнева на Издулор, когато разбере, че е изигран?

Бакуриан махна с ръка и смръщи вежди.

— Това е война, а те са войници, ветровете да те отнесат. Какво си се завайкал? Ще нападат нощем, за да не усетят броя им. Ако са достатъчно смели, никой няма да разбере, че са само шепа нещастници.

Бакуриан нервно си отсипа вода в голяма дървена чаша, изпи я на един дъх и с остър тон се обърна към Тобел:

— Свободен си.

Тобел се изправи и бързо напусна шатрата. Въпреки предчувствията на господаря за успех, министърът се прибра, потиснат от предчувствието за надвиснала над всички тях беда.

* * *

Асура призова стадата си и бавно се заизкачва към повърхността. Наближаваше времето да напусне дома, който й бяха осигурявали корените на голямото дърво. Предпазливо се спря, когато лъч светлина проникна в тъмното и блесна в очите й. Тя подуши въздуха. Изключително силното й обоняние не регистрира опасност, но въпреки това се върна малко назад и се сви в очакване. Преди да настъпи нощта, Асура щеше да се нахрани с достатъчно еликсир и тела на сиви, за да си осигури необходимите сили за дългия и рискован път. Майката щеше да остави живи само членовете от последното стадо, за да й помагат в пътуването. Останалите сиви бяха вече ненужни. Предвкусила обилното угощение, Асура облиза муцуната си. Лепкавите й лиги се проточиха по козината и закапаха по земята. Очите й блестяха лакомо и кръвожадно. Предстоеше й да изпълни най-важната мисия на живота си и имаше нужда от много храна и сила. Тя надигна глава. Припряно задуши въздуха и усети, че второто стадо е наблизо. Чудовището изпрати мощен зов в съзнанието на сивите. Лигите отново покапаха по земята, козината й настръхна от възбуда, а туловището и се присви в очакване на сивата водач. С нея щеше да започне угощението.

* * *

Ермиар яздеше уверено коня, който не бе от най-красивите, но бе здрав, набит и кротък. Болките му отшумяха напълно благодарение на белия мехлем. Цяла сутрин със селяните пренасяше багаж към пещерите и сега, когато денят вече преваляше, правеха последния курс. От днес до края на войната дом за кодилците щяха да бъдат пещерите. Ермиар се колебаеше между желанието да остане и да разбере тайната на Безмер и дълга си да поеме отново по пътя за Карпонили — там, където го бе изпратил Иртхитюин. Върволицата мъже яздеха бавно след него. След тях вървяха петима „заличители“, които Ермиар не хареса много, но поради липса на други им се довери. Според повечето мъже в селото тези петимата бяха най-добрите заличители на следи.

По пътя иззад завоя срещу тях се зададоха конници. Това беше неочаквано. Но със силното си зрение Ермиар почти веднага разпозна „сивите вълци“, които бе изгубил незнайно как. Бяха го открили най-накрая. Щеше да разбере какво се е случило с него и как е попаднал в реката, която го изхвърли край затънтеното село. Умората отлетя, обзе го възбуда, пришпори коня и със светнали очи изкрещя:

— Карн веган.

„Вълците“, стъписани от гледката на препускащия селянин — за какъвто го взеха първоначално — също го познаха. Извикаха силно и дружно в отговор и също пришпориха конете. Пръв до Ермиар стигна Булик и със скок слезе от коня. Той бе тридесет и три годишен „вълк“, изкарал целия си живот в казармите на двореца, тъй като и баща му бе войник от същата войска. Бе в по-близки отношения с Ермиар — познаваше го от дете. Двамата се разбираха чудесно. Затова и не скри радостта си, че са открили принца:

— Благодаря на Живото Дърво, че сте добре.

— Добре съм, но не знам какво се случи. Озовах се на брега на река Релсма и последният ми спомен е, как яздим по един път… — Ермиар също скочи от коня, замисли се и добави: — Един доста стръмен път…

Вече всичките „вълци“ го бяха наобиколили и слизаха от конете си. По лицата им се четеше радост и облекчение. Немислимо бе за тях да се върнат в Исиней без Ермиар.

Булик кимна с глава:

— Наистина беше стръмен. Оказа се, че води до паянтов мост, по който вие тръгнахте пръв. Водехте коня след себе си, но нещо стана. Цилок се подхлъзна и полетя в пропастта, а вие не го пуснахте. Скочихте с него.

Ермиар усети упрека в гласа на Булик. Не каза нищо. Заслужаваше го, но в душата му се прокраднаха силна болка и празнота. Той обичаше много коня си Цилок, бе го отгледал от малко жребче. Сега, когато Булик разказа за падането му от моста, паметта му се събуди и започна да рисува познати картини в съзнанието му.

— Конят ми — с надежда попита Ермиар, — жив ли е?

— Не го открихме — тъжно отвърна Булик. — Течението бе много силно, реката дълбока и не вярвам да е оцелял поради височината, от която падна.

Ермиар замълча, наведе глава, очите му се замъглиха от мъката по коня. Знаеше, че това не е моментът да се отдава на болката си. Съвзе се, изправи глава и се постара да покаже на „вълците“ радостта си от това, че са се намерили. А той наистина беше щастлив. Дните, в които бе на легло, се изпариха, все едно не ги е имало.

Когато първоначалната шумотевица от срещата му с „вълците“ премина, Ермиар се огледа и видя очакващите го настрани мъже от Кодили. Повика ги с жест и те се приближиха. След това се обърна към „вълците“:

— Артебос е обсаден от уголските войски. Жителите на селото се местят в близките пещери, където ще очакват новини от столицата. Искам да ги придружа дотам. Ще останем да пренощуваме и ще тръгнем отново към Карпонили.

Ермиар се качи на коня си и потегли към пещерите, последван от „сивите вълци“ и кодилците. Не след дълго пред очите им се разкри невероятно красива местност. Покрай скалите, в които се бяха образували четири пещери, минаваше малък приток на река Релсма, обрасъл с гъста растителност. Войниците не останаха равнодушни към изгледа. Но Ермиар не забеляза красивата гледка. В съзнанието му, още от момента, когато напускаха Кодили, се въртеше една мисъл, която не му даваше мира. И щом отмина еуфорията от срещата му със „сивите вълци“, се завърна с нова сила. Единствено Безмер не отиде в пещерите заедно с останалите, а остана в селото. Отказа да тръгне с тях и заяви, че не се страхува от „уголските баби“. Това изказване и постъпките на Безмер се сториха на Ермиар най-малкото странни. През цялото време, откакто се познаваха, Безмер се държеше нагло и безочливо, въпреки властта, която Ермиар олицетворяваше. Държеше се така, сякаш е над всички и всичко, сякаш не го засягат ред и правила. Независимо че изгаряше от желание да се махне от селото и да продължи по пътя си за Карпонили, нещо в този човек не му даваше мира. Все по-силно усещаше, че трябва да разбере каква тайна крие Безмер и каква е причината за присъствието му в Кодили. Затова, щом се увери, че „вълците“ и кодилците са добре — нахранени и готови за почивка — той повика настрана Булик и му съобщи, че ще се върне в селото. Разказа му за Безмер и нареди да го потърсят, ако не се завърне след ден. Не прие предложението на войника да го придружи и твърдо заяви, че трябва да свърши сам тази работа. Измъкна се незабелязано, само под разтревожения поглед на Булик, и препусна възможно най-бързо към селото.

(обратно)

10. Отшелникът

Докато препускаше, единият от конете се спъна в един камък, падна и колесницата се преобърна. Той се изтърколи и се огледа с недоумение.

— Какво се случи? Та аз бях хванал живота в ръцете си. Имах всичко, а сега този кон преобърна моята колесница!

Изправи се и се отдалечи от злополучното място. Седна отстрани на пътя, по който бе тръгнал, и хвана главата си с ръце:

— Не искам да продължавам нататък, защото ме е страх. Първо трябва да реша дали вината е в мен, или в коня, или в пътя, осеян с камъни. Може би е съдба. Ще седна тук и ще мисля защо се случи така?

Видя, как по пътя минават колесниците на другите:

— Защо на мен, аз не съм завършил пътя си? И други хора също минават по този каменист път!

(обратно)

X глава Медальонът

Деница отвори очи. В стаята цареше сумрак, плътни пердета закриваха прозорците. Чуваха се тихи хлипащи звуци. Принцесата се огледа. Личната й кан-придружителка седеше на стол до леглото й и ронеше сълзи.

— Какво става тук? — попита Деница. Главата й бе празна, нямаше спомен защо е в леглото, при това облечена и наметната със завивка.

— Така сте от сутринта — отговори придружителката, бършейки сълзите си. — Много се уплаших за вас, но вие забранихте да викам помощ, затова ви крия цял ден.

— Какво ми е? — объркана, Деница се изправи и стана от леглото. Леко и прилоша, но бързо отмина.

— Не бяхте на себе си. Издавахте странни звуци, очите ви се въртяха, мятахте се. Както предишните пъти, но сега продължи цял ден.

Деница се приближи до огледалото. Кожата й бе бяла като платно, само две червени петна грееха трескаво върху хлътналите бузи. Под очите се чернееха тъмни кръгове, а на челото й бе прилепнал кичур коса, мокра от пот. Докато гледаше отражението си в огледалото, тя започна да си припомня виденията, в които бе потънала. Цял ден съзнанието й се носеше из тъмни тунели, където грозно чудовище пиеше от устата й. Бе летяла сред ухаещи цветя и бе събирала прашец от красивите им цветове. И бе опитала животворна течност, несравнима с нищо, което бе вкусвала досега.

— Принцесо, трябва да потърсите помощ — изхлипа придружителката.

— Мълчи, глупачке. Ти беше с мен, когато говорих с жреца Батбал — просъска Деница и впери яростен поглед в придружителката си. — Никой не може да ми помогне, не разбираш ли?

Жената се сви на стола и избърса с ръка зачервените си очи. Деница постепенно потисна гнева си и дишането й се нормализира.

— А може би има един човек, който ще ми помогне — каза Деница повече на себе си, отколкото на придружителката.

Случващото се й показа, че няма друг избор, освен да се довери на Салистар. Почувства се слаба и изоставена от всички. Сълзи избиха в очите й, когато си помисли за Янкул. Как искаше сега да е до нея. Но разумът й подсказваше, че освен предводителят на боломитите никой друг няма силите и възможностите да й помогне. И още по-лошо, разбираше, че ако остави така нещата, много скоро всички щяха да разберат за болестта й и да я обявят за луда. Единствените, от които семейството й би поискало помощ, бяха жреците, а тя бе вече наясно, че те или не искат, или не могат да й помогнат. Кан-принцеса Деница Стювиги нямаше друг избор, освен да се довери на Салистар.

* * *

Ермиар достигна селото посред нощ. Влезе в съседен двор, но достатъчно отдалечен от пристройката, която обитаваше през последните дни. Завърза коня си и тръгна пеша по калдъръма към къщата на Загарада. Светлината от кълбетата огряваше пътя, но той се криеше в сенките. Промъкна се възможно най-тихо — прозорецът на Безмер светеше. Огледа се и бързо се шмугна в къщата отсреща, откъдето се виждаха и прозорецът, и входът, през който Безмер щеше да излезе на сутринта. Намери подходяща за наблюдение стая и се отпусна на леглото. Сънят веднага го пребори.

Над опустялото село се стелеше утринна мъгла. Кълбетата светлина избледняваха постепенно на дневната светлина и само птичите песни нарушаваха непривичната тишина. Ермиар тихо изруга под носа си, когато се събуди и разбра, че се е успал, а Безмер вероятно отдавна е излязъл. Времето бе захладняло и студеният вятър го накара да настръхне. Той се промъкна внимателно в двора на Загардината къща и се ослуша. Не се чуваше нищо. Влезе в пристройката и се спря пред вратата на Безмер, почука, но не получи отговор. Отвори внимателно вратата, стаята бе обзаведена също като неговата. Огледа се, порови между дрехите, нахвърляни на един стол, повдигна завивките на леглото, но никъде не откри нищо подозрително или странно. Повтори претърсването и като се убеди, че нищо няма да намери, се отпусна на един стол и се замисли. Единственото, което му оставаше, бе да проследи Безмер, за да види къде отива и какво прави. Изправи се, погрижи се всичко да си бъде, както го е заварил, и излезе на двора. Имаше цял ден до завръщането на Безмер. Запъти се към мястото, където бе оставил коня си, за да го нахрани и напои. След близо час и половина се върна и влезе в къщата, която доскоро обитаваха двете жени. Зачака в една стая на първия етаж завръщането на Безмер. И този път не от умора, а от скука пак заспа.

От дрямката го изтръгна звук от отваряне или затваряне на врата. Повдигна се и погледна през прозореца. Никого не видя. Отиде до вратата на стаята и се заслуша. Ясно долови нечии стъпки в къщата. Едва ли е Безмер, той не се прибираше никога толкова рано. Дочу как стъпките се изкачиха по дървеното стълбище и продължиха по коридора. Ермиар отвори внимателно вратата и излезе в тъмния коридор. Притаи се зад един шкаф и зачака, за да види кой бе влязъл в къщата. Отгоре долитаха звуци от стъпки, шумолеше хартия, скърцаха мебели, дрънкаха стъкленици — някой май ровеше и търсеше нещо. Не след дълго стъпките затрополиха по стълбището и Ермиар с учудване видя Загарда да слиза към него, понесла в ръцете си торба. Успокои се и се поколеба дали да й се обади и да я смъмри, но се отказа. Сигурно е дошла да вземе някои от лековете на майка си… но бе опасно да се връща в селото сама. Когато Загарда затвори вратата след себе си, той се приближи до един прозорец и продължи да я следва с поглед. За негова изненада момичето не си тръгна, а се запъти към ниската постройка и влезе вътре. Ермиар продължи да наднича от прозореца, а тя се бавеше и не излизаше.

Както си чакаше, дочу конски тропот и скоро се зададе и конникът — Безмер. Дали тези двамата нямат среща? — запита се Ермиар и интересът му се усили. Безмер завърза коня под навеса и влезе в постройката. Ермиар остана на мястото си, за да не се издаде. Смрачаваше се и той реши да изчака, докато съвсем се стъмни.

Скоро Ермиар излезе от къщата и се запромъква към пристройката. Мракът извън обхвата на вечната светлина бе плътен и Ермиар достигна без проблеми до прозореца на Безмер. Внимателно надникна в стаята. Безмер се разхождаше около масата, а Загарда седеше на един стол. Двамата разговаряха оживено. До него обаче не достигаше нито думичка от това, което приказваха. Трябваше да влезе вътре и да подслуша на вратата. Въпреки риска да го хванат, любопитството му надделя и той внимателно отвори външната врата. Промъкна се безшумно в коридора и залепи ухо на вратата.

Загарада звучеше развълнувано:

— Колко пъти да ти повторя, Безмер, търсих го навсякъде. Не го е взела със себе си в пещерите, тук също го няма. Единственият начин е да я попитам.

— Сигурна ли си, че майка ти ще се съгласи да ми го продаде? Ще платя в злато колкото трябва.

— Защо да не се съгласи? Не виждам причина да не го продаде, но все пак трябва да я попитам.

— Погледни пак — нещо прошумоля, сякаш разгъваше хартия. — Сигурна ли си, че това е медальонът?

— Да, същият е. И дървото от едната страна, и кръговете от другата — също като на тази рисунка. Но ти не ми казваш защо ти е. И откъде имаш тази рисунка?

Гласът на Безмер стана студен:

— Не ме питай нищо, момиче. Намери го и аз ще платя добре за него. Това е достатъчно. И нито дума на никого. Разбра ли?!

Разговорът на Загарда и Безмер накара Ермиар да си спомни верижката с медальона, който му даде лудата майка на момичето. Извади го от пазвата си и го стисна в юмрук. Дали не говорят за това? Ермиар отново се заслуша.

— Добре, но защо не ми кажеш, нямаш ли ми доверие? — думите й прозвучаха с тон, в който се долавяше такава мъка и горчива безнадеждност, че Ермиар се стъписа. Трябва да е много влюбена, помисли си той, макар че на самият него до този момент не му се беше случвало да се влюби.

Безмер сякаш не чу последните й думи:

— Късно е. Ще те изпратя.

Ермиар бързо се измъкна от къщата и се сви в един храсталак. Изчака да отминат и когато тропотът на конете им заглъхна, се върна в постройката. Първото, което забеляза, щом влезе в стаята на Безмер, бе един лист на масата. Личеше си, че е много стар: краищата му бяха оръфани и като по чудо се крепеше цял, без да се разпадне. Той го разгъна с интерес. На листа бяха нарисувани, доста избелели, но ясни, изображенията на неговия медальон от двете страни. Сега вече се убеди, че това, което търсеха Безмер и Загарда, се намира у него. За какво ли му е на Безмер, та е готов да го купи със злато? Въпросите, довели го тук, станаха с един повече. Ермиар бързо излезе и се върна в къщата. Очакваше го дълга нощ. Не трябваше да заспива, за да последва Безмер на сутринта и да удовлетвори нарастващото си любопитство.

Ермиар прекара неспокойна нощ. Ту заспиваше, ту се стряскаше и проверяваше дали не е дошло утрото. Когато небето просветля, той се изправи и зачака появата на Безмер в двора. Не мина много време и силуетът на Безмер се очерта в отвора на вратата. Мъжът се протегна и дълга прозявка изкриви лицето му. Набързо оседла жребеца си и бавно потегли по улицата. Ермиар изчака известно време, колкото да се увери, че Безмер се намира на достатъчно разстояние, за да не го усети, и тичешком отиде при коня си. Не се наложи да гадае накъде отива Безмер, защото тропотът на коня му кънтеше из самотните улици. Ермиар поведе внимателно своя жребец за юздите, следвайки звука. Когато шумът заглъхна, той се метна на коня и ускори ход. Стигнал до края на селото, Ермиар едва успя да зърне изчезващия сред дърветата Безмер. За радост на преследвача в меката пръст ясно личаха дирите на коня и не се наложи да бърза, за да не го изгуби от поглед. Яздейки по следите, Ермиар забеляза, че водят към реката, и то точно към мястото, където го бе изхвърлила. Спомни си, че тогава Безмер като че ли намери нещо, но когато двамата със Загарда го забелязаха, бързо се изправи и се върна при тях. Този спомен възбуди още по-силно любопитството му.

Следвайки дирите, стигна до нещо, което със сигурност не беше там предишния път. Тревата, по която досега вървеше, свършваше пред широк път от големи каменни правоъгълници. Ермиар скочи от коня и се наведе да го разгледа отблизо. Отстрани на пътя бяха изхвърлени буци пръст и коренища, което го наведе на мисълта, че някой, най-вероятно Безмер, го е разчистил от земята и тревата, които доскоро са го скривали. Качи се отново на коня и продължи да язди встрани от пътя, следвайки посоката му. Премина близо до мястото, където го изхвърли реката, като се оглеждаше внимателно за Безмер, но той сякаш бе изчезнал. Каменната алея го отведе до скалите, близо до брега. На едно дърво в подножието им беше завързан конят на Безмер, но самият той не се виждаше никъде. Ермиар скочи от коня си и го поведе навътре между дърветата. Завърза го така, че да не се вижда, и се върна до скалите. Огледа ги, но не забеляза нищо странно или особено. Никакъв отвор на пещера, нищо. Краят на каменния път опираше в обраслата с бръшляни скала пред него. Той се приближи към скалата и за всеки случай я опипа, натисна, но тя си стоеше непоклатимо на мястото. Продължи да оглежда и с периферното си зрение долови някакво движение встрани от пътя, близо до скалите. Учудиха го буците пръст, хвърчащи иззад храстите. Внимателно се приближи и когато стигна до мястото, разбра, че някой копае яма, и то доста дълбока, като съдеше по това, че копаещият не се виждаше, а бе изцяло под земята.

В този момент пръстта спря да хвърчи нагоре и от дупката се подаде първо главата на Безмер, а после и цялото му тяло. Той намръщено гледаше към Ермиар, без да прояви никакви признаци на учудване. Само промърмори сърдито:

— Знаех си, че ще ми създадеш проблеми. Защо не си вървиш по пътя, а се вреш, където не ти е работа? — и без да се бави се запъти към коня си.

— Чакай — Ермиар тръгна след него, — няма ли да ми обясниш какво става тук?

Безмер невъзмутимо продължаваше да върви.

— Не.

Ермиар го настигна и застана пред него.

— Ще ми обясниш, защото аз имам нещо, което ти трябва!

— Ако имаш пред вид нахалство, грешиш, запази си го за себе си.

— Виж, внимавай как ми говориш! Няма да търпя вечно наглостта ти — отвърна ядосан Ермиар и хвана дръжката на меча си. Бе му омръзнало да си затваря очите за грубите обноски на мъжа.

Но когато Безмер видя, че работите отиват към сериозна свада, омекна и се постара да успокои Ермиар.

— Не искам да съм груб, но аз не преследвам хората и не им се вра в работата — намусено отговори той.

— Слушай, аз наистина имам нещо, от което ти се интересуваш — Ермиар изтегли верижката от врата си и извади медальона.

Безмер го погледна внимателно и ядосано възкликна:

— Откъде имаш това?

— Първо ти ми кажи какво е това място тук и защо ти трябва медальонът?

— Кой ти каза, че медальонът ми трябва? Загарда ли?

— Не, аз ви подслушах вчера, докато разговаряхте в стаята ти.

Безмер се замисли за момент, преди да яхне шарения си кон, изгледа го продължително и каза:

— Последвай ме.

Ермиар се затича да отвърже коня си, яхна го и препусна след Безмер.

* * *

В двореца Юртия царяха смут и суматоха. Кан-царица Деви бе закачила бели пердета на прозорците си в знак на голяма скръб. Принцеса Деница Стювиги бе отвлечена. „Глиганите“ обикаляха на групи по коридорите и общите помещения. Присъствието им в двореца бе утроено, за да пазят останалите членове от семейството на кан-предводителя Умар. Отряди войници обикаляха из града и претърсваха всяка съмнителна къща, кръчма или хотел. Вихтун, когото тази вест завари на лагер във външния град, бе сформирал дружина, с която обикаляше околностите на града вече трети ден. Но от принцесата нямаше и следа.

Слънцето вече преваляше, когато кан-царица Деви получи известие, че Деница все още не е намерена. Тя смръщи вежди. Кан-царицата бе отговорна за официалната кореспонденция на двореца и тъй като считаше, че не е редно да отлага повече, седна да напише писмо до Иртхитюин и Андала. Свидела, сестрата на мъжа й, се наведе над рамото й и погледна към все още празния лист на бюрото.

— Недей, не им пиши още — разтревожено прошепна тя, изправи се и се приближи към масичка в ъгъла, отрупана с напитки.

Кан-царицата я проследи с поглед:

— Рано или късно ще се разбере. Не мога да крия вечно липсата й.

— Може да избухне конфликт, Деви.

— Знам — тъжно поклати глава Деви и въздъхна. — Как е възможно да изчезне точно сега? Та дворецът е с постоянна охрана, а външният град гъмжи от войски. Дори в покоите й бдят „глигани“. Това е лудост. Трябва да има крила, за да изчезне.

Свидела повдигна рамене:

— Нямам представа. Наистина е необяснимо, но е от ясно по-ясно, че Деница сама е избягала.

Деви изненадано я погледна:

— Какво те кара да го мислиш?

— Тя се държи странно още от самото начало. Избягва всички и се усамотява. Вихтун не е щастлив с нея. Според мен, без самата Деница да го пожелае, няма как да я отвлекат оттук. Тя е планирала бягството си.

Деви поклати глава и се загледа замислено в тъмните очи на Свидела.

— Това са силни думи.

— Но верни — Свидела отпи от чаша вода и прямо погледна Деви в очите. — Аз харесвам Деница. Тя е най-красивата жена, която съм виждала, но решителността и независимостта, които излъчва личността й, ме карат да изтръпвам. Плаши ме, Деви, тя не е добра съпруга на сина ти.

— Това са глупости, Свидела. Деница е младо и объркано момиче и аз съм много притеснена за нея. Забравяш, че сме във война. Може да е отвлечена за заложничка и … — Деви замълча и ужасено прехапа устните си. — Каквото и да се е случило, трябва да я намерим. „Глиганите“ я издирват навсякъде. Вихтун също я търси. Моля се на Живото Дърво да е добре и скоро да се завърне.

Свидела едва успя да прикрие презрението си към заключенията на Деви, но се овладя и продължи с равен глас:

— Както искаш, но моят съвет е да не бързаш да пишеш на Иртхитюин за изчезването й.

Деви се замисли, наведе се, написа няколко реда и запечата плика с печата си. Извика една от кан-придружителките и й предаде писмото:

— Да се изпрати на кан-предводител Умар — нареди царицата и се отпусна назад в креслото.

— Нека кан-предводителят реши дали да уведомим двореца Исиней за изчезването на Деница, но аз го помолих да не отлага. Те са й родители и имат право да знаят — каза Деви, когато придружителката излезе.

Свидела кимна:

— Решението ти е правилно. Умар би изчакал, преди да изпрати тази вест в Онгалада. Все още има шанс Деница да бъде намерена.

(обратно)

11. Колелото на съдбата

Докато седеше край пътя, докато размишляваше и съзерцаваше как животът тече покрай него, близо до него спря колесница. Един човек излезе от нея, въздъхна уморено и го попита:

— Може ли да седна до теб да си почина? — но дори не изчака отговора и седна до него:

— Откога си тук?

— Отдавна — отговори той. — Конят ми се спъна в един камък и колесницата ми се преобърна. Сега мисля дали аз съм виновен, дали каменистият път, дали конят, или съдбата?

— Е, след като толкова отдавна мислиш, какво реши? Кой е виновен?

Той повдигна рамене:

— Колкото повече мисля, толкова повече се обърквам.

— Тогава защо продължаваш да мислиш, а не продължиш пътя си?

— Защото ме е страх, че ако тръгна, без да съм намерил отговора, отново ще падна.

Човекът до него поклати глава:

— На твое място аз бих се страхувал не че отново ще падна, а че няма вече да стана.

Той се обърна и някак надуто отвърна:

— Защо? Аз мога да стана, когато си поискам.

— Да, но първо трябва да решиш дали искаш, дали трябва, дали тук е по-добре, или там, където ще отидеш.

Като каза това, човекът се изправи, качи се на колесницата си, махна му с ръка и се изгуби по пътя.

(обратно)

XI глава Гелда Валуния

Докато писмото на кан-царица Деви пътуваше към външния град, двама конници препускаха по прашния път на изток от град Юртия, в подножието на планината Ервелас. Това бе най-краткият път за област Ябрус и Черната планина, но пътуващите в тази посока рядко го използваха, защото бе стръмен и неравен. Край него нямаше нито една кръчма, където човек да се измие, да отдъхне и да изпие чаша квесел, та да накваси прашасалото си гърло. Но тези двамата яздеха уверено, личеше си, че бързат и неудобствата по пътя не ги интересуват.

Бяха изминали вече три дни, откакто Деница избяга от двореца Юртия с помощта на Салистар. Той бе обещал да й разкрие всичко, което знае за сивите, и тя го последва без колебание. Но времето минаваше, а той все още не бе изпълнил обещанието си, защото през деня спираха само за кратко и продължаваха да яздят. Все още бяха много близо до града и имаше опасност да ги заловят. А вечер бяха толкова изтощени, че веднага след като заситеха глада си, заспиваха.

Слънцето клонеше към залез. Тук-там се забелязваха изгряващите вече кълбета вечна светлина. Сенките по земята ставаха все по-тъмни. Деница, на която не й се налагаше да пътува често и с толкова кратки почивки, се чувстваше изтощена, но се стараеше да не го показва. Стоически понасяше дългия и труден път.

Салистар препускаше на няколко крачки пред нея и тя с облекчение видя, че й дава знак да се отбият от пътя. Намериха една закътана поляна, където разседлаха конете. За тях имаше хубава сочна трева, а Салистар успя да събере достатъчно дървета и клони за един голям и топъл огън. През това време Деница отдъхваше от тежкия път, увита в дебела кожа. Въпреки топлите дни, привечер ставаше хладно и остър вятър брулеше клоните на дърветата. Най-после Салистар седна до нея и извади от мешката си големия бут осолено еленско, от което ядяха вече трета вечер. Но поради глада и умората им се стори, че опитват най-вкусното месо. Когато се наситиха и напиха с вода, принцесата подложи един кат дрехи под главата си, уви се плътно с кожата и с уморен глас каза:

— Спокойни сънища.

Салистар я погледна изпод вежди и не отговори. Хванал един клон в ръка, той разгори огъня и се вгледа замислен в пламъците. Деница, не получила отговор, се извърна към него и го погледна:

— Какво има?

— Мисля, че е време да научиш това, което знам за сивите — отговори й Салистар.

Деница се размърда и надигна, умората и сънливостта й сякаш отлетяха:

— Слушам те.

— Знанията, които имам, съм натрупал от различни източници в продължение на години. Някои от нещата могат да ти прозвучат нереално, но те уверявам, че векове наред нашите предци и ние сме живели в заблуда и неведение. Аз разказвам, а ти сама ще прецениш.

Деница кимна в съгласие, а очите й се разшириха от любопитство и нетърпение.

— Учили сме, че всяка една епоха на Живото Дърво продължава триста години, нали?

— Да.

— Така е — отвърна Салистар. — Но ти запитвала ли си се някога, дали такова дърво наистина съществува?

— Дори съм говорила за това с Батбал — засмя се принцесата — преди много години. Още бях дете. Той каза, че Живото Дърво пониква на всеки триста години. Израствало на скрито място някъде в свещените планини Карпонили и за един ден преминавало през всички фази на растеж, докато достигне размери, по-големи от тези на най-големите дървета. На следващия ден изчезвало, за да се появи отново след три века. Благодарение на появата му животът продължавал за още триста години напред. Но, разбира се, това са приказки за деца. Всеки знае, че дървото не съществува. Просто една хубава легенда.

— Но в тази легенда има повече истина, отколкото можеш да предположиш, принцесо — отвърна Салистар и отново разрови огъня с пръчката. — Аз съм виждал с очите си Живото Дърво.

Деница не отговори нищо, а продължи да слуша с внимание Салистар, по чието лице играеха сенки и отблясъци от огъня. Студенината, която той излъчваше, сякаш се бе стопила от топлината на огнените езици и Деница имаше чувството, че говори друг човек — добър и внимателен.

— Но то не израства за един ден, както ти е казал Батбал — продължи Салистар. — Живото Дърво расте и живее като всяко друго дърво. Единствената разлика е, че цъфти и дава плодове веднъж на всеки триста години. Цъфти само едно денонощие, а плодовете му узряват за няма и пет дни след цъфтежа. Било е време, когато Живото Дърво е растяло навсякъде из планината Карпонили, единственото място, където вирее. Но жреците са го унищожили. Организирали са експедиции специално с тази цел. Сега има запазени само няколко екземпляра, които строго се охраняват и се пазят в тайна.

— Но защо? — учуди се Деница.

— Знаете, че ние хората сме се появили за пръв път на Архадиния. Континент, който някога е бил плодороден и богат, с растителност, реки и езера. Ала голям катаклизъм го е потопил наполовина в океана, а оцелялата част се е превърнала в пустиня, негодна за живот.

Деница продължаваше да слуша с внимание, въпреки че Салистар повтаряше неща, които всеки що-годе образован биляр знаеше още от дете.

— Оцелелите се принудили да потърсят друго място за живот — продължи с разказа си Салистар. — Въпреки рисковете и неизвестността те преплували океана с цената на много жертви, но все пак успели да стигнат до нова земя — нашия дом Гелда Валуния — и да донесат със себе си семето на Живото Дърво.

Салистар млъкна за момент и погледна принцесата в очите.

— Всичко, което разказах досега, не е новост за теб, знам това. Но от тук нататък ще чуеш неща, за които не си и помисляла. Жреците са положили много усилия, за да преиначат миналото и да скрият това, което не им изнася да се знае. Когато хората попаднали на Гелда Валуния, те за първи път видели Живото Дърво. Лъжа е, че са го донесли със себе си от Архадиния. Най-малкото, защото това дърво вирее само в планината Карпонили. Стъпвайки на Гелда Валуния, хората открили, че бъдещият им дом вече е обитаван от странна раса, подобна на нашата. Наричали се волобари. Владеели магията до ниво, до което и до днес никой човек не се е добирал. Живеели в земите на днешна Биляра, но волобарската държава се е наричала Дебриагадам. Волобарите били малоброен народ. Жените им можели да раждат само по едно дете през целия си живот, а и това рядко се случвало, защото бездетните сред тях били доста. За сметка на това живеели с десетки години повече от хората и се радвали на дълга младост. Те населявали неголяма територия от континента — предимно държавата си Дебриагадам, рядко се срещали селища или градове извън границите й. Волобарите приели добре хората. Заживели в мир с тях и им помогнали да изградят собствени селища. Дори обучили най-любознателните и способните в тайнствата на магията си. Но все пак били особени, не се смесили с хората. Продължили да водят изолиран от тях живот и не ги допускали да живеят в градовете и селищата си. Волобарите, които управлявали Дебриагадам, владеели най-силната магия и обитавали три свещени места. Едното се е намирало някъде сред върховете на Черната планина в областта Ябрус — там, където отиваме ние. Другото се е наричало академия Лимен Карон, построена в голям град със същото име, а третото е в планините Карпонили — сградата и околността, където се намира сега манастирът на жреците.

Деница слушаше занемяла разказа на Салистар. Огънят играеше по бледото й лице. Очите й светеха, възбудени и попиващи всяка казана дума. От умората й не бе останала и следа. Историята на Салистар бе твърде интригуваща, за да се отдаде на съня.

— И тогава се случило това, което променило завинаги облика на Гелда Валуния. Двадесет години изминали, откакто хората населили континента и заживели добре — в хармония с волобарите и околния свят. И ето че през пролетта на двадесетата година от пристигането им Живото Дърво цъфнало. Скоро след това плодовете му натежали по дебелите клони, сочни и месести, и навред из Карпонили се понесла апетитната им миризма. И тогава се появили те — синовете и дъщерите на Асура.

Деница го погледна озадачено.

— Асура? — смръщи вежди тя. — Какво е това?

— Асура е тайнствено същество, което живее под земята. Притежава огромна сила и инстинктите на див звяр. Майка е на създания, които по особен начин са нагодени към цикъла на съществуване на Живото Дърво. За да роди двуполово поколение, способно да се размножава, Асура се нуждае от плодовете на Живото Дърво. Единствено те дават необходимите вещества на организма й, за да роди синове и дъщери. Щом започне да се храни с плодовете на дървото, тялото й става годно да роди двуполови същества, способни да продължат рода си. Без тази храна тя ражда единствено стада от безполови сиви, благодарение на които се храни и оцелява до следващия цикъл.

— Какво? — Деница се надигна. — Стада от сиви ли каза?

Салистар кимна:

— Да, Деница. Сега ще научиш всичко, което знам за природата на тези древни същества. Майката Асура живее през всичките триста години в равнините, скрита в корените на някое дърво. Ражда стада от сиви, които обикалят и събират прашец и нектар от различни цветя. Така те изхранват майката и себе си с еликсира, който произвеждат. Сивите измират през есента, преди студовете да сковат Биляра, а Асура изпада в летаргия и спи през студените месеци. Напролет се буди от зимния си сън и отново започва да ражда нови и нови стада сиви. И така триста години. Когато дойде времето на Живото Дърво — да цъфне и даде плод — майката тръгва към планината, за да търси плодовете, с чиято помощ ще продължи рода си. Предполага се, че винаги се връща на мястото, където самата тя се е родила, и което помни през всичките триста години.

Салистар замълча и смръщи вежди. Търсеше възможно най-подходящите думи, за да продължи разказа. След минута продължи:

— Важното в тази история, Деница, е, че между Живото Дърво и асурите съществува симбиоза, благодарение на която и двата вида оцеляват. Ако унищожим Дървото, асурите неминуемо ще загинат. И обратно, избием ли асурите, Дървото ще ги последва в небитието. Плодът на Живото Дърво е извънредно интересен. Сякаш е създаден единствено за целите на съвършената симбиоза с асурите. Горната обвивка, или месото на плода, съдържа необходимите елементи и съединения, без които Майката не може да роди полово поколение. А вътрешността, или ядката, на този плод узрява едва след нейната смърт. Докато се храни с плодовете, тя изхвърля още зелените ядки навсякъде из леговището си, където те узряват. Минават дни, месото на плода презрява и изгнива, но Асура е изяла достатъчно, за да роди децата си. Но щом това се случи, тя умира. И когато децата й се появят на бял свят, първата храна, която приемат, са ядките. Без тези ядки те не могат да оцелеят, защото с тяхна помощ придобиват силата да живеят. А защо е важно това за Живото Дърво!? Защото, щом погълнат ядките му, асурите стават преносители на семето му. Те го разпространяват из Карпонили, а семената му покълват единствено, когато са в контакт с изпражненията им. Обаче ядките не са достатъчни, за да може новата Майка да роди асури. Тя трябва да се храни с месото на плода. А плод Дървото ще даде чак след триста години. И ето, цикълът е затворен.

Салистар плесна с ръце, за да онагледи затварянето на цикъла, и продължи да разказва, а очите му светеха в тъмнината, отразили пламъците на огъня.

— След раждането си асурите се групират по двойки. Ако някой женски или мъжки екземпляр не намери половинката си, той е обречен на смърт. Единственият начин асурите да оживеят е като образуват двойки. Всяка двойка започва да се чифтосва и скоро след това женските асури раждат стада от сиви. Щом се сдобият с достатъчно стада, започва войната на асурите. Всяка двойка се бие до смърт с останалите, докато не остане само една двойка асури — най-силните и могъщите от цялото поколение. Случи ли се това, женската разкъсва мъжкия, изяжда го и става Асура — Майката. На нея се пада да опита плодовете на Живото Дърво след триста години и да продължи вида на асурите. Останала единствена от вида си, Асура заспива зимен сън в корените на някое дърво. Докато спи, претърпява невероятна метаморфоза и през пролетта се събужда като див звяр — вече е грозно, космато чудовище. И до следващия цикъл на Живото Дърво ражда само стада от безполови сиви.

— Небеса — възкликна Деница, — откъде знаеш всички тези неща?

— Описани са на савхи в една книга, която открих в библиотеката на Алобоготур. Има и рисунки, на които са изобразени Живото Дърво, плодовете и семките му, Майката и асурите. За съжаление голяма част от книгата е съсипана и не се чете.

— Но каква връзка има това с мен и с това, което ми се случва? — попита Деница и челото й се сбърчи от тревожна гримаса.

— Нека първо ти разкажа всичко, което знам за тези същества.

Тя се смълча и продължи да следи внимателно думите на Салистар.

— Синовете и дъщерите на Асура са невероятно красиви и силни създания, преди единствената оцеляла от тях да се превърне в грозно и отвратително същество. Войната, която водят помежду си, е кървава и жестока. Унищожават всичко живо, което срещнат по пътя си. Нуждаят се от много храна и сили, за да се бият. Изяждат без жал цели стада от собствените си сиви и всяко друго живо същество, което успеят да убият.

Волобарите знаели всичко за войната на асурите и цикъла на Живото Дърво. Но те не се страхували от синовете и дъщерите на Асура, защото силата им била по-голяма от тази на съществата. Асурите бягали, когато срещнели волобар, без значение дали е дете, жена, мъж или старец. Но когато на Гелда Валуния настъпила поредната война на асурите, се оказало, че хората, дошли от Архадиния, нямат защита срещу жестоките и кръвожадни същества, въпреки физическата си прилика с волобарите. Някак си асурите усетили това и стотици човеци били избити и изядени, преди волобарите да разберат и да се притекат на помощ. Тогава хората, оцелели след кървавата мелница, се обърнали с молба към волобарите, да им позволят да унищожат Асура. Но волобарите отказали на хората, заради симбиозата между Живото Дърво и асурите. По някаква причина тази връзка между двата организма била от огромно значение за волобарите и те решили да запазят Асура. Човеците нямали представа защо им отказват. Те били много разочаровани и уплашени от отговора на волобарите.

— Защо просто не са се преселили някъде далече от асурите? — попита Деница, все по-увлечена от историята, която слушаше.

— Никъде не е достатъчно далече от асурите, Деница — усмихна се тъжно Салистар, — те притежават криле, с които бързо прелитат над земята и търсят храна. Представа си нямаш за какви същества става въпрос. Аз също не съм ги виждал, разбира се, но знам, че са изключително кръвожадни, силни и умни.

— Какво направили тогава хората?

— Не било по силите на хората по това време да направят каквото и да е, но за да смекчат недоволството им и за да гарантират сигурността им в бъдеще, волобарите сключили договор с юдите от Черната планина.

— С кого? — озадачено попита Деница.

— Юдите също са същества, населявали Гелда Валуния преди векове. Малко знам за тях. Но според древните източници, до които успях да се добера, една от юдите е още жива и се намира някъде в Черната планина. Преди векове волобарите са се обърнали към юдите за помощ, те имали за задача да помогнат на хората срещу асурите. Ако има някой, който да ни помогне, Деница, то това е юдата на Черната планина.

— Но аз все още не разбирам какво се случва с мен? Какви са тези пристъпи, които получавам?

— Нямам представа, но такива неща са се случвали и друг път. Хората, погледнали сива в очите, губят разсъдъка си. Има още много въпроси, на които не съм намерил отговор, принцесо. Може би щях да успея, ако жреците не бяха усетили, че съм стигнал твърде далече в разгадаването на тайните им. Сигурен съм обаче, че ако на тази земя има някой, който може да ти помогне, то това ще е черната юда. А сега нека поспим, защото ни очаква дълъг път — Салистар се излегна, намести се добре и се уви в кожите си.

Но Деница не успя да заспи. Хиляди въпроси се въртяха в съзнанието й. Взираше се в звездите и се опитваше да асимилира цялата информация, която й предаде Салистар. Накрая не издържа. Понадигна се и попита:

— Какво се е случило с волобарите, Салистар? Защо са изчезнали?

— Хората са ги избили — рязко отговори той. — Заспивай.

Тя легна отново, но остана с широко отворени очи. Чувстваше, че в това, което й разказа Салистар, има истина. Колко много неща са били скрити и потулени. Тя си спомни виденията, които я обземаха напоследък. Знаеше как изглежда Асура. Бе я видяла в едно от виденията си. Побиха я тръпки на ужас. Постепенно обаче умората я победи и тя заспа дълбоко.

Двамата се събудиха още по тъмно. Без да си говорят, се приготвиха за пътуването, оседлаха конете и преди да е изгряло слънцето, отново потеглиха по прашния път. Тъй като яздеха все още бавно поради тъмнината, Деница, която бе на няколко крачки зад Салистар, се изравни с него и попита:

— Вчера ти каза, че си щял да научиш тайните на жреците, ако те не са се усетили навреме. Какво означава това?

— Хм, жреците знаят всичко това, което ти разказах, принцесо, та и повече. Но държат останалото население да остане в неведение. Те са наследниците на хората, които са избили волобарите преди векове. Твърдят, че пазят тази тайна заради доброто на цялото човечество, но ако е така, защо са запазили Живото Дърво и Асура? Защо не са ги унищожили? — Устните на Салистар се изкривиха в крива усмивка. — Ти знаеш вече каква заплаха е Майката за хората. Но въпреки това жреците я пазят и крият. Помниш ли Кюригин, ловеца на сиви?

Деница кимна.

— Преди да стане боломит, Кюригин работеше за жреците. Той е един от тези, които като деца са показали известни умения и са избрани от жреците за обучение, но с годините вместо да усъвършенстват способностите си, са ги загубили. Такива хора те използват предимно за физическа работа, но неговата служба при жреците се състоеше в това, да следи отдалече Асура. Той трябваше да дава информация за местонахождението й, здравето, навиците. И също, да събира изпражненията й. Разказах ти за какво служат.

— Значи те отглеждат Живото Дърво — каза като че ли на себе си Деница, — но за какво им е?

— Сокът на Живото Дърво има чудодейни свойства. Волобарите са знаели това, поради тази причина са отказали на хората да унищожат Асура.

— Какви са тези чудодейни свойства? — с интерес запита принцесата.

— Това е дълга тема, а и аз не знам много. Доскоро смятах, че жреците крият ръкописа, в който е описано всичко за Живото Дърво — Зелената книга. Тя съдържа знания и сила, които само волобарските управители са владеели. Но сега вече имам съмнения, че жреците някога са я притежавали. Който намери тази книга, ще придобие голяма мощ — отговори Салистар.

— Затова ли жреците са те прокудили? Защото си разбрал тези неща?

— Не — бързо отвърна той. — Жреците сами щяха да ми ги разкрият. Те ме обучаваха за един от тях. Но не ми простиха това, че сам стигнах до тези истини още преди да решат да ме посветят, и че не им казах нищо за тези си разследвания. Не ми простиха, че имам тайна от тях, въпреки че тяхната тайна бе много по-голяма.

— А защо не разкри тези неща пред кан-императора или поне пред някой от кан-предводителите? Защо се опълчваш сам срещу жреците заедно с тази сбирщина, наречена боломити?

Тъмна сянка сякаш премина по лицето на Салистар след въпроса на Деница. Някаква вътрешна, стаена злоба се изписа на него, когато отговори:

— Аз сам ще изкова нова съдба не само за Биляра, но и за Гелда Валуния. Кан-императорът е нещастник, щом се е оставил да го водят за носа. Това се отнася за всички вас — прехвалените стети-сантропи. Ха-ха-ха — с гърлен смях завърши думите си Салистар и заби пети в коня си, който препусна напред.

Деница погледа известно време озадачено след него, преди да го настигне. Когато се изравниха, извика, за да я чуе добре:

— Защо правиш всичко това? Защо ми помагаш?

Салистар се обърна към нея и продължително я изгледа в очите:

— Аз не ти помагам. Отначало накарах Кюригин да те доведе на сбирката ни, защото беше с незаконна връзка и нечиста съвест, а това, че си стети-сантропи, те прави добър трофей. Организацията ми щеше да се издигне на друго ниво с твоето присъединяване.

Думите му я жегнаха, ала тя преглътна и спотаи гнева си. Той видя това, но продължи, без да се смущава:

— И понеже съм отдал живота си на това, да разбера всичко за древните обитатели на Гелда Валуния, ти ще ми бъдеш само от полза, когато намеря черната юда.

Деница го погледна с презрение и умишлено изостана с няколко крачки назад. Чувството на самота отново я обзе. Животът й губеше смисъл, откакто се бе срещнала с очите на онова същество. В този момент всичко около нея се завъртя с бясна скорост и мъглата я обгърна. Деница отново потъна в света на сивите. За късмет, точно тогава Салистар се бе извърнал към нея, видя какво става и реагира бързо — успя да я задържи на седлото. Дълбока бръчка проряза челото му, трябваше да вземе Деница на коня при себе си и да я крепи така до Черната планина. Това щеше да ги забави, но друг начин нямаше. А и Салистар не знаеше колко време му остава, преди да стане твърде късно да се спаси Деница. Добре че припадъкът й се случи сега, когато бяха вече далече от Юртия.

(обратно)

12. Справедливост

Той разбра, че е сбъркал и си помисли: Аз се чудех кой е виновен и мислех, че това, което ми се случи, не е справедливо, защото аз паднах, а другите продължаваха пътя си, качени на красивите си колесници. Но аз трябва да следвам пътя си и да не мисля дали е справедливо, или не, защото няма как да науча отговора.

Изправи се и тръгна по пътя си. Докато вървеше и колесниците профучаваха покрай него, той изведнъж разбра отговора:

Справедливо е това, че пред мен има път, както и пред всички останали. Независимо как вървя по него, важното е, че има път.

Като си помисли това, му стана леко и спокойно на душата.

(обратно)

XII глава Черна Юда

Ермиар и Безмер препускаха мълчаливо до селото. Ермиар разбра, че благодарение на медальона Безмер ще разкрие пред него тайната си. Затова реши да не го притиска и дразни с въпроси, докато сам не пожелае да проговори. От своя страна Безмер напрегнато обмисляше ситуацията. Трябваше да измисли правдоподобна легенда за присъствието си в селото и намирането на останките на древния град Лимен Карон. Затова поведе Ермиар обратно към Кодили, печелеше време, преди да прецени какво да му разкрие и как да действа. Тревожеше се доколко наследникът на онгаладския трон е запознат с древната история, но правилно заключи, че представителите на стети-сантропи за разлика от вети-сантропи, жреческото съсловие, не достигат чак толкова напред в обучението си. Образованието в Биляра изцяло се ръководеше, организираше и изпълняваше от жреците, които нямаха интерес от разкриването на някои истини. Но Безмер се безпокоеше. Знаеше, че Ермиар е тръгнал към Карпонили и манастира. Ако той проговори пред Алобоготур или някой друг от пазителите, преди Безмер да намери това, за което е дошъл, мисията му се проваляше. А и медальонът се намираше у Ермиар. Безмер едва се удържа да не изругае, но ако Ермиар знаеше за какво служи, нямаше да го разпитва и преследва. Как се бе озовал в него, на този въпрос Безмер нямаше отговор.

Така, увлечени всеки в мислите си, не усетиха как пред тях изникна портата на Загардината къща. Вързаха конете си под стрехата, напоиха ги с прясна вода и се прибраха в стаята, обитавана от Безмер. Той извади от торбата си пушен бут, наряза го на едри парчета и се обърна към Ермиар:

— Яж.

Ермиар, без да се бави, лакомо се нахвърли върху месото. Безмер седна срещу него и също хапна две-три парчета, но тъй като не беше много гладен, се задоволи само с тях и ги преглътна с помощта на чаша вода. След това изтегна краката си върху един стол, оригна се звучно и с наслада примлясна.

— Така-а-а, питай сега каквото те интересува — обърна се Безмер към дъвчещия си сътрапезник. — Но преди това ми кажи откъде имаш медальона?

Ермиар надигна глава, задъвка бързо залъка си, бързо-бързо го преглътна, преди да отвърне:

— Старата майка на Загарда ми го даде.

Безмер изви вежди и подсвирна:

— Как така ти го даде? Без да каже нищо ли?

Ермиар си спомни, че тя каза нещо за някаква врата, но тъй като не бе запомнил добре какво точно, отвърна:

— Нищо не ми е казвала — махна с ръка, сякаш да подчертае колко маловажно е това, и насочи разговора към Безмер. — А сега е твой ред, кажи ми какво търсиш от толкова време в околностите на Кодили и кой си ти?

Безмер не настоя. Видя, че няма да разбере нищо повече и отвърна:

— Произхождам от ури-сантропи, баща ми и майка ми са земеделци. Роден съм в село Бахалин, област Ябрус. От малък съм мечтал да пътувам и когато навърших деветнадесет години, реших да поскитам по света. Така, докато обикалях от град на град, се запознах с един скитник като мен — Рабаден му беше името. Той издирваше древни градове и ценностите, останали погребани под останките им. Главно от това се прехранваше. Заедно с него намерихме доста ценни вещи и продавайки ги, добре си поживяхме. Но преди година умря от болест. Така и не разбрах каква. — Безмер се умълча за момент и продължи: — Древните останки на града Лимен Карон бяха мечта за Рабаден. Когато го сполетя болестта, бяхме на път да го намерим. Останах сам, но не се отказах. Сведенията, които имах за града, ме доведоха в Кодили, и не сбърках — каменният път, който сам видя днес, е построен от древните обитатели на град Лимен Карон. Река Релсма е минавала точно през средата му.

Ермиар го слушаше с интерес, но не спираше да яде от месото. Когато Безмер спря да говори, той обърса с ръка устата си и попита:

— Откъде разбрахте с Рабаден, че такъв град е съществувал?

— Най-вече от легендите — усмихна се Безмер, — но преди около четири години, когато с Рабаден разкопахме останките на стара къща, открихме документи. По всичко личеше, че са търговски. Между тях намерихме и доста точна карта за разположението на града.

Ермиар кимна, замисли се и продължи с въпросите:

— А скалата, какво има зад нея? Пътят свършва точно там? Какво се опитваше да разкопаеш?

— Не знам, но усетът ми подсказва, че зад скалата се намира нещо ценно. Опитах се да прокопая вход отдолу, но ще е невъзможно. Днес се убедих окончателно. Скалата отива прекалено надълбоко в земята.

— А медальонът? — спомни си Ермиар и издърпа верижката от врата си. — Ти имаш рисунка, на която е изобразен. Видях я.

Безмер се изправи и закрачи с бавни крачки около масата, чудеше се какво да отговори. Усещаше, че се заплита в плитки лъжи, но разчиташе на това, че Ермиар не е запознат с никоя от тайните му. Пък и нямаше друг избор. Медальонът му трябваше. Той отговори сопнато:

— Да, рисунката бе сред документите, които открихме с Рабаден.

— Но за какво служи? Ти изглежда много държиш да го имаш?

Безмер кимна:

— Утре ще тръгна рано, както винаги. Ако искаш, ела с мен и ще видиш сам защо ми трябва медальонът.

— Така да бъде — кимна Ермиар, — ще отложа с ден пътуването си и ще дойда с теб.

В това време откъм двора се чуха конски тропот и гласове. Двамата мъже се извърнаха към прозореца. По пътя към тях идваха трима от спътниците на Ермиар — „вълците“.

Това бяха Булик, Вананд и Крамик. Булик изпълняваше уговорката си с Ермиар и го издирваше из опустялото село. И тримата мъже бяха внушителни като осанка и доста страховити на вид. Особено Крамик, най-младият от тримата, който водеше на дълга верига след себе си седемдесет килограмов светъл вълк. Животното бе с гъста и рунтава козина, здрав врат, едро и много красиво. Самият Крамик също впечатляваше с вида си. Бе с руса коса, която през топлите месеци на места ставаше платинено-руса — това го отличаваше от повечето биляри. Носеше косата си дълга и вързана на опашка, подобно на сангасите. Белег от нож пресичаше по диагонал лявата буза на иначе красивото му и гладко лице. А очите му бяха тъмно-сиви, изпъстрени от по-тъмни и по-светли петънца, с дълбоки черни зеници. Тези особени очи не оставяха никого безразличен, най-вече заради цвета си, който не се срещаше дори при северите. Тялото му бе по-едро и здраво от това на останалите „вълци“, поради увлечението му по тежестите, с които се подготвяха „глиганите“. Крамик, който имаше не един приятел сред тях, използваше по-голяма част от свободното си време, за да участва в тренировките им. Въпреки че бе с приветлив характер и лесно печелеше приятели, Крамик създаваше усещането за нещо недоизказано, сякаш пази от другите някаква тайна, която само той знае и разбира. За това допринасяше и странната му поява преди шест години, за която не спираха приказките и до днес. Бе се появил в казармите на Исиней върху красив черен кон. Придружаваше го огромният светло-сив вълк, вързан за тънка метална верига. Животното бе снажно и страховито на вид. Крамик бе пожелал да се присъедини към Войската на „сивия вълк“ и оттогава неговият вълк Дурум се бе превърнал в нещо като талисман на войската. И въпреки че всички се отнасяха добре с Дурум и го обичаха, вълкът не се доверяваше на никого освен на господаря си. През онези далечни дни бяха отправени хиляди въпроси към Крамик, но той не обичаше да говори за миналото си. За него успяха да разберат само това, че всичките му роднини са умрели, а отглеждането на вълци е стара семейна традиция. Оттогава Крамик не веднъж се бе доказал като добър боец, изключително силен и пъргав, а сивият вълк Дурум неотлъчно го следваше навсякъде.

Като видяха коня на Ермиар в двора на къщата, тримата войници спряха и скочиха от конете си. Ермиар излезе да ги посрещне, докато Безмер гледаше с мрачно примирение след него. В сметките му не влизаха нито „вълците“, нито младият им господар, но нямаше друг избор, освен да ги търпи. Знаеше, че колкото по-бързо задоволи любопитството на Ермиар, толкова по-бързо ще го оставят на мира.

Булик се поклони на Ермиар:

— Вчера не се завърнахте.

— Да, Булик, ще се забавим поне още един ден, защото искам да свърша нещо — Ермиар се усмихна. — Защо не вземете пример от жителите на Кодили. Те се държат непринудено и открито с мен. Не се кланят и не украсяват словата си. Елате — обърна се и към тримата, — ще пренощуваме в къщата, а сутринта ще отидем до останките на един стар град.

Ермиар разказа набързо на тримата „вълци“ за медальона и изчезналия град и се върна обратно при Безмер, с когото имаше да прави още уговорки за сутринта.

Тримата войници влязоха в къщата на Загарда и се настаниха в широката дневна на първия етаж. Разказът за Лимен Карон направи най-силно впечатление на Крамик, който едва прикри възбудата, обзела го при споменаването на медальона и изчезналия град. За разлика от него Вананд остана безразличен към приключенията на Ермиар, той по-скоро се интересуваше от менюто за вечеря и подслона им за сън. Булик бе изслушал с внимание Ермиар и когато той ги остави, за да се върне в пристройката при Безмер, смръщи вежди и се обърна към Вананд:

— Струва ми се, че съм чувал името на този град — Лимен Карон. На теб говори ли ти нещо?

Вананд поклати отрицателно глава:

— За първи път го чувам, Булик. Що за град трябва да е?

Булик вдигна рамене:

— Не ми дава мира чувството, че някога съм слушал нещо за тоя град. Но ветровете да ме отнесат, не мога да си спомня.

Крамик, който чистеше обувките си, седнал върху един паянтов стол, разсеяно ги слушаше. Сивият вълк се бе свил на кълбо в краката му и спеше. Мъжът бавно вдигна глава, преди да заговори, а очите му искряха с особен блясък:

— В моя край вярват, че в изчезналия град Лимен Карон живеят лошите духове. Когато дойде тъмният месец, хората не пускат вечер децата си навън, защото се смята, че тогава духовете напускат Лимен Карон и скитат по земята. И ако видят дете, го отвличат със себе си в изчезналия град — иронична усмивка изкриви чертите на лицето му. — Сигурно си чувал това, Булик, когато майка ти те е крила от лошите духове през тринадесетия месец.

Булик поклати замислено глава:

— Не помня да съм чувал тази история, но е интересна, Крамик. Ти от кой край си?

— Роден съм недалече от тук. Имението ни се намира до езерото Среброискрен пляг в околностите на град Сатрос. Заради тази легенда прекарвах тъмния месец доста самотно. На останалите деца бе забранено да играят навън.

— На останалите деца!? — попита Булик.

— Да — кимна Крамик, — моето семейство считаше тези приказки за глупави и не са ме спирали да излизам.

Вананд се надигна от мястото си:

— Хайде да потърсим легла из тая съборетина. Ако утре ни отвлекат лошите духове, поне да сме се наспали добре.

Булик и Крамик се захилиха и с охота последваха предложението му.

* * *

Принцеса Деница кан Стювиги се изправи рязко с вик на ужас. Отново я измъчваха кошмарни сънища. Цялото й тяло бе в пот. Кръвта от устните й се бе оттеглила, те се сливаха с цвета на лицето й. Очите й заиграха като полудели, скова я ужас. Лежеше върху дузина кожи, гола, покрита с бяло памучно платно. Намираше се в пещера, а близо до нея гореше огън, чийто пламъци изписваха причудливи сенки по каменните стени. Тя не знаеше нито защо, нито къде се намира. Един силует излезе от сянката и се приближи към нея. Деница се уви плътно с платното и загледа уплашено с широко отворени очи. Възрастна жена с побелели коси и тъмно, грозно, сбръчкано лице се приближи до нея.

— Не се плашете, принцесо — гласът й бе мек и топъл. — Няма да ви се случи нищо лошо.

— Къде съм? — тревожно попита Деница. — Какво правя тук и коя сте вие?

Жената се усмихна и Деница потръпна. Зъбите й бяха черни, проядени и лиги се стекоха по брадичката на старицата.

— Вие сте на сигурно място, не се тревожете.

Деница се ядоса:

— Коя сте вие?

Жената се наведе, сложи ръка на челото й и с равен силен глас започна да изрича непознати за Деница думи на древния език савхи, чието ехо някак зловещо отекваше в пещерата. Деница се опита да се дръпне, но не успя. Около нея всичко стана черно и тя потъна отново в мрачните бездни на кошмарните си сънища.

Салистар се появи от сенките и се загледа в отпуснатото й тяло. Наведе се и хвана ръката й. Бе топла и той усети как кръвта пулсира във вените й. Вдигна глава към старицата:

— Юдо, ще я спасиш ли? Скоро ще загуби разсъдъка си, само ти можеш да й помогнеш.

— Ще я спася, но да знаеш, че никога няма да е същата. И ще поискам нещо в замяна.

Салистар се намръщи:

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да е същата, юдо? На мен ми трябва силата й.

Старата се изкикоти. Пещерата пое звука от смеха й и го понесе към дълбините на Черната планина.

— Мръсен човек си ти, познавам те.

Салистар ядно я погледна и почти изсъска:

— Това не е твоя работа, юдо. Не съм те търсил в пещерите на тази прокълната планина толкова време, за да ме съдиш. Не съм и по-лош от теб.

Изведнъж гласът на старата стана силен и могъщ, когато му отговори:

— Аз съм юда, простосмъртни. Законите, на които служа, за теб са опасен грях. Вземи момичето и се махай, докато е време. Да умре, за нея ще е по-добре.

— Кажи какво искаш в замяна на живота й, юдо, и не ми губи времето — гневна гримаса изкриви лицето на Салистар.

Старата поклати глава и отговори:

— Ти си наясно какво ще стане, нали, изменнико. Тези, които се наричат жреци, са ти разказали за мен. Искаш да й вдъхна силата, за да черпиш от нея, защото, ако си сам, ще отслабнеш, невежите ще изпият енергията ти — тя поклати глава. — От векове чаках края си, но сега ти се появяваш с това момиче… — тя простря кльощавата си ръка към тялото на Деница и се смълча. — Ама и вие, хората, мирни не седите — тя каза последното изречение весело и зловеща усмивка изкриви устните й. Салистар се извърна с отвращение. Старицата продължи да говори, а по брадата й отново закапаха лиги:

— Ще го направя. Ще й дам сила, но да знаеш, че за да я покориш, ще трябва да откраднеш булото й. Никак няма да успееш иначе. Ако го откраднеш, тя ще ти се покори, но върне ли си го отново — загубил си. В замяна на нейния живот искам единадесет момичета — млади — те ще й бъдат сестрите. До три дни ги искам, вързани в гората, през която мина, преди да стигнеш дотук. Където искаш ги оставяй, само гледай да са добре завързани, за да не бягат. Това е.

Салистар се замисли, но не след дълго отвърна:

— Ще ти ги дам, но имам едно условие.

Старата го гледаше с присвити очи, а той продължи:

— Когато ги получиш, ще се развилнееш с тях като в миналите векове, юдо, прав ли съм?

Жената кимна и продължи да го гледа:

— Така е, изменнико — отвърна му.

— Вилней колкото искаш, ходи където щеш, но искам планината Карпонили да заобикаляте отдалече — ти и другите единадесет. Само тая — той посочи Деница, която тихо спеше, изтегната върху кожите — да може да ходи там.

— Далече се целиш, изменнико, Карпонили не е ли висок връх за теб?

— Това си е моя работа. От теб искам клетва, че там няма да стъпвате.

— Имаш я — старицата се усмихна и го погледна хитро с невероятно бистрите и живи за възрастта си очи.

— Не ме мисли за глупав, юдо, кървавата клетва искам от теб, че на думите ти вяра нямам.

Юда го погледна злобно и си замърмори под носа, но взе ножа, който Салистар й подаваше, и сряза с него ръката си. Черна кръв шурна, потече и прокапа по скалния под.

— Така както тече кръвта ми, да изтекат дните ми, ако наруша клетвата.

Юдата повтори три пъти тези думи и изведнъж земята се разтресе с мощен грохот, пропука се и пред тях зейна дълга пукнатина. Кръвта на юда спря и раната от ножа се затвори, сякаш никога не я е имало.

— Ето, човече, земята прие клетвата и ще я изпълни, ако аз я наруша. Върви си сега и ми доведи момичетата. Другото остави на мен. След пет дни се върни тук — юдата се приближи няколко крачки към Салистар и посочи с ръка към спящата Деница — и тя ще те чака, но вече няма да е дете на хората.

Салистар кимна мрачно и се загледа в нежното лице на Деница, по което проблясваха пламъците на огъня. След миг се извърна и с широки крачки потъна в мрака на пещерата.

Останала сама с принцесата, юдата се изкиска под носа си и замърмори:

— Мръсен човек си ти, изменнико, но глупав. Клетва за булото не дадох. Как ще ме хванеш сега?

* * *

Първият министър на Уголия — Тобел, се извърна назад. Още няколко часа оставаха до атаката. Заедно с Бакуриан и водача, който се бе появил незнайно откъде, Тобел яздеше в челото на колоната от войници, избрани да потеглят към Истрос. Останалите щяха да атакуват Артебос точно в полунощ. Те не знаеха, че предводителят им Бакуриан ги е изоставил, спяха спокойно в топлите шатри. Тобел въздъхна и отново се обърна напред. Пътят бе тесен и стръмен. Минаваше през гъста гора. Налагаше се да пътуват в колона по един, най-много по двама, за да се придвижват напред.

Кълбетата вечна светлина хвърляха върху тях призрачната си светлина. Клоните на дървета и храсти се навираха в лицето му, задиряха дрехите, скубеха косите му и го изнервяха. Тобел намираше това начинание на Бакуриан за безумно, но нямаха избор — нито той, нито хората, които вървяха след тях. Водачът биляр, кльощав и прегърбен човек с хитра усмивка и жив поглед, ги бе предупредил, че трябва да са максимално тихи и внимателни, за да успеят да се промъкнат незабелязано по пътищата на Биляра и да избегнат съгледвачите на противника. Затова мъжете не разговаряха помежду си, а мълчаливо се движеха по тясната пътека.

Въпреки че бяха тръгнали преди часове, войниците не бяха изминали голямо разстояние поради неудобния път, тъмнината и големия си брой. Стори им се, че е изтекъл цял век, откак си проправят път сред дивия пущинак.

И тогава, след дълго бродене в черния мрак, Тобел ги чу. Неочаквано, като по команда, колоната от конници зад него спря и всички наостриха слух. Другарите им, останали в лагера, нападаха Артебос. Виковете им, макар и слабо, достигнаха до тях. Войната започна.

* * *

Юда усети момичето. Днес бе утрото на първия ден от уговорката със Салистар и той вече бе довел една от девойките. Макар и далече от гората, седнала в мрачната си пещера, черната юда почувства страха на жертвата. Блясък просветна в очите й. Блясък, който отдавна се бе загубил заедно с миналото, в което кръстосваше навред земята, яхнала своя сура. Сега отново имаше шанс да се възроди, да поведе посестримите си из билярските гори и планини. Но този път ще се пази от хората, няма да ги подцени отново.

Тя се изправи и се затътри към един камък до стената. Преди да го повдигне, се огледа. Деница спеше тихо до огъня. Юда, сумтейки, измъкна изпод камъка остра кама. И щом се допря до оръжието, юда се разпадна на черен прах, изви се в шеметна вихрушка и полетя като хала към гората.

Момичето хлипаше тихо и се оглеждаше на всички страни. Беше около петнайсетгодишна, нисичка, с лешникови дълги коси и кръгли тъмни очи. Лицето й бе мургаво, пълничко и луничаво от постоянното излагане на слънце. Работеше заедно с многобройните си братя и сестри на полето по цял ден, което едва ги спасяваше от пълна мизерия. Днес, докато отиваха на работа, тя изостана назад, увлечена в своите си мисли и мечти. Така и не разбра откъде се появи конникът, който я вдигна с едно движение при себе си на седлото, заплаши я с нож, да не вика, и я довлече в гората. Не й направи нищо, само я завърза с тежка верига за едно дърво и си отиде, без да каже дума. Бе крещяла за помощ известно време, но сега, вече уморена и обезсърчена, тихо хлипаше и преглъщаше горчивите си сълзи. Увлечена в нещастието си, доста време не забеляза, че една старица я наблюдава иззад един храст. Когато накрая я видя, надежда проблесна в зачервените й очи. Обърна се с тънък глас към възрастната жена:

— Моля ви, помогнете ми.

Черната юда се приближи към момичето:

— Как се казваш?

— Малена.

Юда се приближи още към нея, извади от пазвата си парче плат и го разгърна:

— На колко си години?

— На петнайсет.

Девойчето с интерес наблюдаваше старицата, в чийто ръце, разлюляно от вятъра, се появи тънко було от невероятно красива материя. Бе полупрозрачно, светло, но под определен ъгъл на слънчевата светлина по него пробягваше дъга с преобладаващо синьо-зелено оцветяване. Малена ахна удивено. За първи път виждаше подобна тъкан. Старата жена вече бе на дъх разстояние от момичето и прошепна нежно в ухото й:

— Не се плаши, Малена, от днес вече ще се наричаш Смита и ще бъдеш господарка на горите — черната юда метна булото върху главата на момичето с едната си ръка, а с другата размаха камата и я заби право в сърцето й. С едно рязко движение старата разпори гърдите на Малена, бръкна и извади туптящото още сърце от тялото й. Изправи се, държейки го високо над себе си, и нададе силен, нечовешки крясък. Ехото го разнесе навред из леса, уплашени птици се разхвърчаха на всички посоки. След миг, в който сякаш гробна тишина падна над гората, юда дочу приближаващия се тропот на копита. Бавна усмивка се разля по устните й, когато прошепна:

— Сура.

Измежду дърветата се появи огромен благороден елен, близо тристакилограмово животно с масивни разклонени рога и гъста козина около врата, подобна на грива. Умните му тъмни очи гледаха юда право в лицето. Еленът се приближи на една ръка разстояние до старицата и сведе надолу глава. Юда свали ръце и положи сърцето на момичето на земята, точно под муцуната на красивото животно. Еленът изяде сърцето, дъвчейки бавно непривичната храна. Когато свърши, сура облиза окървавената си муцуна и се приближи до тялото на Малена. Животното подви краката си и легна до бездиханния, но още топъл труп на момичето. Юда се наведе, вдигна от земята камата си, тялото й се изви в черна пясъчна вихрушка и отлетя. Тук вече нямаха нужда от нея. Сура щеше да се погрижи за Смита, новата й сестра.

Когато старицата изчезна, еленът се наведе над отворената рана в тялото на момичето и сълзи покапаха от очите му. Те падаха върху тялото една по една, после все повече и повече, докато накрая измиха кръвта, от която не остана следа. И бавно, след час и повече, когато слънцето си проправи път сред клоните и огря с лъчите си трупа, дълбоката рана беше заздравяла и изчезнала. Тялото й се изпъна, някак наедря на ръст и гладки мускули изпъкнаха под кадифената кожа. Под топлите милувки на слънцето и сълзите на сура тъмните коси на момичето бяха станали светли, почти бели, по-дълги и невероятно гъсти, а от дясната им страна в дебела плитка се бе вплело булото, което старицата бе хвърлила върху нея. То проблясваше на светлината и по плитката й играеше дъгата, вплетена в нишките му. Лицето й се източи, стана красиво, без следа от луничките и тъмния загар. Прасковена руменина покри страните и устните й. Еленът стоеше до нея и спокойно наблюдаваше метаморфозата. Очите му бяха влажни, но от тях вече не капеха сълзи. Когато тялото на девойката изсъхна от сълзите, той се наведе и я близна по лицето. Юдата Смита отвори очи, зелени като горските поляни, и го погледна.

* * *

Асура се движеше само нощем. Криеше се от живата светлина на кълбетата в сенките на високи дървета и гъсти храсти и бавно, но сигурно вървеше към целта си. Денем копаеше дупки и се криеше под земята в корените на някое дърво. Не представляваше трудност за нея да изравя всяка сутрин твърдата земя. Силата й бе голяма. Сивите я следваха отдалече, събираха еликсир от различни цветя и всяка вечер, преди Асура да потегли на път, го носеха в леговището на майката. Така, без да чувства глад или жажда, чудовището все повече се приближаваше към времето и мястото, където го водеха инстинктът и съдбата му.

* * *

Четиримата мъже, яхнали конете си, следваха Безмер по древния път. Дурум тичаше далече напред, но не ги изпускаше от поглед. Крамик с интерес се взираше в каменните плочи под тях.

— Не знам дали лошите духове живеят тук — обърна се Вананд към яздещия до него Булик, — но е видно, че такъв град наистина е съществувал.

Булик кимна в знак на съгласие и се огледа наоколо:

— Кой знае още на какви съборетини може да се натъкнем в тези околности — промърмори той и посочи с глава към яздещия напред Безмер. — Що за човек би се занимавал с това? Та това не е работа като работа. Мен, ако питаш, прилича ми на скитничество.

Вананд вдигна рамене:

— То и нашето не си е работа, Булик. Живот по казармите или на път. Не сме повече стока от него. Пък и той поне е свободен. Ходи, където си поиска. А ние — където ни пратят.

— Не е същото Вандо, знаеш го — възрази му Булик със сериозно изражение.

— Знам — след известно мълчание отговори Вананд, — но понякога завиждам на такива като него.

— Защото си един завистлив пръдльо — със смях му отвърна Булик.

Вананд също се засмя гръмогласно.

Безмер се обърна. Двама от изтърсилите се вчера войници силно се кикотеха. Ядосано ги стрелна с очи, но бързо се овладя и се обърна отново напред. Ако всичко върви както трябва, скоро ще се отърве от тях. Безмер бе наясно, че те имат задача и не могат да я отлагат вечно. Трябваше му само още малко търпение, докато се освободи от присъствието им.

Не след дълго стигнаха до скалата — там, където свършваше древният път. Безмер и Ермиар първи скочиха от конете си и ги завързаха. Тримата им спътници също се смъкнаха от седлата и ги последваха. Всички мълчаха, сякаш предстоеше нещо тържествено, което не бива да се прекъсва с приказки.

Мъжете се приближиха до скалата. Безмер, който бе най-отпред, я огледа внимателно. Явно търсеше нещо, известно само на него. Когато го намери, хвана с ръка няколко клона от бръшляна, покриващ скалата, и ги отмести. Продължи да отстранява внимателно растението, а останалите с интерес забелязаха, че под изтръгнатия бръшлян в скалата се разкрива отвесна цепнатина. Сякаш скалите бяха две, плътно прилепени една до друга.

— Приближи се — обърна се Безмер към Ермиар.

Ермиар се приближи и погледна към мястото, което му посочи мъжът. Там, изсечен в скалата, беше образът на Живото Дърво, заобиколен от надписи на савхи. Ермиар не се замисли и за миг откъде му е познато това изображение, а с едно движение свали от врата си медальона и го приближи до скалния му двойник. Единствената разлика между двата образа бе в това, че върху скалата изображението бе изпъкнало, докато на медальона бе вдлъбнато. Ермиар погледна въпросително Безмер, който му кимна. И двамата си мислеха едно и също. Ако медальонът бъде поставен върху скалния релеф, може би ще се случи нещо. Ермиар намести медальона върху изображението, да провери какво ще стане. Мъжете бяха заинтригувани от ставащото и никой не забеляза промяната в застаналия най-отзад Крамик. Лицето му бе придобило изключително сериозно и съсредоточено изражение и бе бяло като платно.

В момента, когато Ермиар намести медальона и отдръпна ръката си, проехтя тежък грохот над главите им. Небето потъмня, смрачи се и светлината от няколкото кълбета, които плуваха около тях, ярко се открои. Задуха вятър, студен и парещ едновременно, и плътен глас се разнесе наоколо, дошъл от… никъде. Те не го разбираха, но знаеха, че говори на савхи, древния език. И тогава от процепа в скалата срещу тях лумна ярка светлина, която се разширяваше все повече и повече. След миг светлината изчезна, вятърът спря и небето отново просветля. Загадъчният глас бе замлъкнал. Срещу тях в скалата зееше процеп, широк приблизително толкова, колкото през него да мине човек. В този момент вълкът седна на задните си крака, вирна муцуна към небето и нададе продължителен вой. Кръвта във вените на мъжете се смръзна и тръпки полазиха по кожата им.

— Волобарската магия — прошепна Крамик и пристъпи няколко крачки напред към процепа.

— Какво? — Булик, който бе най-близо до него, го изгледа въпросително. — Знаеш ли какво беше това?

Всички се обърнаха към Крамик, който вече се бе съвзел и спокойно отвърна:

— Волобарска магия трябва да е. Чувал съм за нея като дете. В два предмета се вгражда заклинание и се разделят. Когато предметите се съберат отново, заклинанието бива изречено. Разбира се, мислех това за измишльотина, но се оказва вярно.

Ермиар го попита:

— Опасно ли е да влезем?

Крамик вдигна рамене:

— Не зная, господарю. Това е всичко, което съм чувал за волобарската магия.

Безмер изгледа подозрително Крамик, смръщи вежди и си помисли, че този „вълк“ май е нещо повече от обикновен войник, щом знае за волобарската магия.

(обратно)

13. Жертва

Веднъж, докато вървеше по пътя си, до него спря голяма, богато украсена колесница. Вътре седеше една много красива жена. Той никога не бе виждал такава красота, дори не си бе представял, че може да съществува. И въпреки че от нея лъхаше студ, той й се възхити. Тя забеляза това и го попита:

— Харесва ли ти колесницата ми?

— Да — отговори той, — как може да не ми харесва? Тя е голяма и просторна, конете са великолепни.

— Искаш ли да се качиш при мен? Ще те повозя.

Той се зарадва на предложението й, краката му бяха изранени от дългия път, раменете му бяха увиснали, цялото тяло го болеше.

— Искам — отговори с надежда той.

— Имам само едно условие — усмихна се красивата жена.

— Какво е то? — посърна той.

— Ще взема най-ценното, което носиш.

— Но аз нямам нищо — погледът му помръкна заедно с надеждата, да се повози на красивата колесница.

— Съгласен ли си да взема най-ценното ти? — попита отново тя.

— Да, разбира се — отговори той, защото нямаше нищо ценно и му бе все едно какво ще вземе красивата жена от него, носеше само едни дрехи върху себе си.

— Качвай се тогава — усмихна се приветливо красавицата.

Той се качи и седна в колесницата. В същия миг се случи чудо. Раните му заздравяха, тялото спря да го боли и раменете му се изправиха. Видя се облечен с красиви дрехи, подобни на тези, които носеше жената. Колесницата препусна, бърза като вятъра.

— Накъде си тръгнал? Имаш ли цел? — обърна се към него хубавицата.

Той се замисли, но нищо не му хрумваше. Имаше усещането, че преди да се качи в колесницата, е знаел накъде отива и е имал цел, но кой знае защо чувстваше, че това вече няма значение. Пък и колкото и да се напрягаше, не можеше да се сети.

— Не знам — отговори той.

Лукава усмивка премина по лицето на жената:

— А искаш ли да дойдеш с мен тогава? — попита тя.

— Ти къде отиваш? — поиска да узнае той.

— И аз като теб нямам цел. Нося се по течението, натам накъдето духа вятърът. При мен всичко е лесно и приятно. Няма да полагаш усилия. Ще живеем добре и в разкош.

„Че кой не иска да живее така?“, помисли си той.

— Искам да дойда с теб — каза усмихнат и очите му светнаха от щастие.

(обратно)

XIII глава Съзвездия

В тъмната пещера под Черната планина се изви пясъчна вихрушка и юда се появи, стиснала в ръка камата си. Огледа се и видя, че Деница лежи спокойно. Огънят бе почти изгаснал, а юда не обичаше вечната светлина. Тя приближи ръка към устата си, духна и насочи с длан дъха си към мъждукащите пламъци. Те се разгоряха силно и светлината им сякаш преобрази пещерата. Бе вечерта на втория ден от тридневния срок, който постави на Салистар. Оттогава девет млади юди вече бяха яхнали своите сури. Оставаха още две, но черната не се съмняваше, че съвсем скоро и те ще поемат по пътя на господарките на горите. Сега деветте пътуваха в различни посоки, за да изработят оръжието си и изплетат одеждите си, но скоро щяха да се съберат и да останат заедно завинаги.

Старата взе една от кожените постелки, натрупани за легло на Деница, и се затътри с нея към камъка, който й служеше за скривалище. Постла до него кожата и отмести парчето скала. Изпод нея измъкна дълга бяла дреха. Погали я с ръка, сгъна я и я постави върху постелята. От същото място извади и красив колан, меки сандали с дълги върви и малка торбичка — всичките изработени от кожа, и ги нареди внимателно до дрехата. Когато привърши, юда се изправи и се приближи към Деница. Усмивка изкриви устните й, когато се обърна към спящата жена:

— Време е с теб да поделим едно тяло, принцесо — старицата се наведе над нея и прошепна в ухото й: — От днес името ти ще е Ирника и ще бъдеш господарка на горите.

Черната юда извади камата с едната си ръка, а с другата хвана дебелата си побеляла плитка, по която проблесна дъга, и с едно движение я сряза. Когато плитката се отдели от главата й, юда изохка и се строполи на студения под. С треперещи ръце разплете булото си и едвам се провлече до лежащата Деница. Метна го върху главата на принцесата и хвана камата с две ръце. С малкото останали й сили старицата се хвърли върху гърдите на младата жена и натисна камата с помощта на цялото си тяло. Трудно се справи юда. Старото й тяло едва се движеше без булото, но скоро стоеше изправена с туптящото сърце на Деница в ръце, призоваваща с немощен глас елена.

И той отвърна на призива й. Появи се, сякаш изникнал от нищото, и бавно задъвка кървавото сърце, което юда постави пред муцуната му. Когато изяде всичко, еленът вдигна глава. Преградила пътя му към Деница, изправена срещу него, стоеше старицата. Очите им се срещнаха и тя проговори тихо на древния език:

— Асме юрум сура.

Еленът я разбра, наведе глава напред и силно я мушна с гигантските си рога право в корема. Тялото й се преметна, увисна във въздуха, където се разпиля на черен прах и се посипа върху окървавеното тяло на Деница. Еленът подви краката си, легна до топлия труп на момичето и едри сълзи закапаха от очите му.

След един дълъг час, през който огънят бе почти загаснал, Ирника отвори очите, зелени като горските поляни. До нея лежеше еленът и я гледаше с влажния си поглед.

— Хо кадам сура — каза властно Ирника и животното се изправи на краката.

Тя също се надигна. Разгоря с дъха си огъня и светлината отново прогони мрака. Руси, гъсти и дълги коси обрамчваха още по-красивото лице на някогашната Деница, когато се изправи. Платното, с което бе покрита, се изхлузи и на светлината от огнените пламъци се откроиха гладки, релефни мускули, сякаш извайвани с години. Тя прокара ръка по плитката си, по косите и тялото си. Весел смях звънна в пещерата — Ирника отново бе силна, млада и красива. Черната юда получи ново тяло.

Тя се приближи към постелката, където бе приготвила одеждите си, и плавно нахлузи бялата рокля. Препаса колана и върза сандалите си. Накрая затъкна острата кама в колана и закачи на него кожената торбичка. Приближи се до сура, хвана го за козината на врата и с един скок го яхна. С мощен и плътен глас заговори на древния език Ирника от гърба на силното животно:

— Иш меленис зеляни. Суб вига меленис гита.

Когато звукът от думите й заглъхна, от всички посоки към нея изпълзяха дълги и тънки зелени змии. Пропълзяха нагоре по краката на елена, който спокойно стоеше, вплетоха се една в друга и изплетоха върху тялото му юзда, която Ирника взе в ръката си и викна с плътния си глас:

— Хо ириш сура — и се понесе на гърба на красивия елен, за да си вземе лъка и колчана, които бе изоставила отдавна.

* * *

Петимата мъже продължаваха да стоят пред отворилия се в скалата процеп. Всеки от тях, с обърканите си впечатления от волобарската магия, се опитваше да осъзнае и приеме случилото се. Магия владееха жреците. Това го знаеше всеки, но никога не бяха виждали магия, която се задейства от предмет без прякото участие на човек.

Двама от тях, Безмер и Крамик, знаеха много повече, отколкото показваха, но и двамата криеха това от спътниците си и мълчаха. Пръв наруши настъпилата тишина Ермиар:

— Мисля, че трябва да влезем — той отправи поглед нагоре по скалите над тях, които се издигаха високи и бели, устремени към синьото небе, — но ще трябва да уловим вечна светлина. Тази омагьосана дупка май ще ни заведе на тъмно място.

— Аз ще вляза, за да проверя. Може и да не се наложи. Виждал съм много пещери в подобни места. Някои от тях са достатъчно светли, поради процепите, образувани в скалите над тях. Но ако продължава твърде много навътре, тогава ще се наложи да хванем някой от тези светулковци — отговори Безмер и затърси с поглед кълбетата вечна светлина.

— Защо да не влезем заедно? — не се съгласи Ермиар и смръщи вежди. — Ти влез пръв, но ние ще те последваме. Ако се наложи, някой от нас ще се върне за светлина.

Булик, Вананд и Крамик слушаха разговора им отстрани, но при последните думи на Ермиар, Булик се приближи с няколко стъпки до господаря си и се намеси:

— Простете, но скитникът е прав за едно — думите му жегнаха Безмер; той стрелна с очи грубия войник, който обаче никак не се притесни, а продължи: — не знаем каква е тази волобарска магия и какво може да ни причини, влезем ли там. Ако питате мен, най-разумно е да се разделим. Едните ще влязат първи, а другите едва след като се уверят, че е безопасно. Не си струва да се затрием всички накуп, особено това се отнася за вас.

— Булик е прав — не се стърпя Крамик и излезе напред. — Аз ще вляза заедно с този човек вътре, а вие тримата останете. Хванете вечна светлина, за да сме подготвени, и когато ви повикам, ще дойдете при нас. Знаем, че Вандо добре се справя с кълбетата. Мисля, че не след дълго ще е хванал поне три от тях.

Ермиар нямаше как да не признае, че това е правилното решение, въпреки че любопитството го изгаряше отвътре и нямаше търпение да види какво крият скалите на Лимен Карон. Затова кимна в знак на съгласие към Крамик:

— Не се бавете — каза Ермиар и се отдръпна от входа в скалата.

Безмер не показа с нищо какво е отношението му към решението на Ермиар. Обърна се с гръб към четиримата мъже и потъна в процепа на скалата, без да каже дума. Крамик поведе настрани Дурум, погали го по врата и закачи веригата му за клона на едно дърво наблизо. Прошепна му няколко думи в ухото и се запъти след Безмер. Вълкът остана да гледа тревожно след него. Крамик погледна към другарите си, усмихна се широко и махна небрежно с ръка, преди да навлезе в процепа. Но точно преди да потъне в пещерата, погледът му бе привлечен от блясък в скалата. Слънцето се бе отразило в медальона, който все още стоеше върху белия камък.

— Може ли да го взема? — обърна се Крамик към Ермиар и посочи с ръка медальона.

— Вземи го — след кратък размисъл отвърна Ермиар, — може да ви потрябва. Но го пази. Крамик издърпа медальона от камъка и го окачи на врата си. След това бързо хлътна в черната пролука.

Когато се намери сред прохладните стени на скалата, той застана на място за минута, оставяйки очите си да привикнат с тъмнината, и едва след това продължи напред. Крамик, който беше волобар — един от последните останали на Гелда Валуния, можеше да настрои така погледа си, че да вижда в тъмното все едно е ден. Ала избягваше да го прави, защото след това получаваше силно главоболие, и използваше дарбата си само в най-критични случаи. Чуваше стъпките на Безмер пред себе си, но силуетът му бе трудно различим в мрака, който ставаше все по-плътен, колкото по-навътре отиваше. Крамик се хвана с една ръка за стената, за да си помага и да не се препъва, а с другата измъкна възможно най-тихо кръстатата си сабя. Промъкваше се, отначало бавно и внимателно, но тъй като не срещаше никакви препятствия, увеличи скоростта. С изненада установи, че вече не вижда и не чува пред себе си Безмер, въпреки че зрението му бе привикнало към тъмнината достатъчно, за да го различи, ако е на няколко стъпки пред него. Съвсем скоро разбра, че за това си има причина. Тунелът, в който се намираше, правеше рязък завой и продължаваше само още няколко метра напред. Всичко това той видя ясно след като мина завоя, защото срещу него се процеждаше, макар и много слабо, светлина. Не бяха изминали и пет минути, откак се намираше в процепа, и вече бе стигнал края му. Крамик не се изненада особено. Още от момента, когато видя каменния път и високите скали, предположи, че се намират сред останките на древната волобарска академия Лимен Карон. Дядо му винаги бе твърдял, че съдбата на Крамик сама ще го върне към корените му. Вече бе загубил вяра в думите на дядо си. Но изминаха шест години и ето че предсказанието му се сбъдваше. Според разказите на стареца академията представлява галерия от огромни каменни пещери. Очакваше процепът в скалата да отвежда до някоя от тези пещери и не се излъга. Озова се в овална зала с високи каменни колони. Това успя да различи на слабата светлина, която се процеждаше от различни процепи в скалите над главата му. Веднага забеляза Безмер, който стоеше на няколко крачки от него и внимателно оглеждаше мястото, а когато усети чуждото присъствие зад себе си, се извърна назад. Двамата мъже се спогледаха и в този момент Крамик вдигна и насочи сабята си към него:

— Кой си ти? — гласът му прокънтя заплашително.

Безмер измъкна светкавично своя меч и се приготви да посрещне неочакваното нападение на Крамик.

— И не ми разправяй приказките, които си разказал на господаря Ермиар.

Изричайки това, Крамик атакува. Безмер отби удара и отскочи настрани, но Крамик освен силен бе и достатъчно пъргав, за да го следва без проблем. Започна изтощителна борба за едрия, но слабо подвижен Безмер, в която Крамик дори не се задъха. Но Безмер не се даваше лесно, а и силата му не бе за пренебрегване. Въпреки това, след десетина минути Крамик успя да опре острие в гърлото на мъжа и да го принуди да хвърли оръжието си.

— Отново те питам кой си и какво търсиш тук? — ядосано повиши тон Крамик и натисна със сабята си врата на мъжа.

— Боломит съм — отговори задъханият Безмер. — Търся Зелената книга на волобарите.

— За какво ти е? — попита Крамик и продължи да натиска с оръжието си.

— Салистар я иска.

Крамик отстрани меча си от гърлото на мъжа и го прибра. Изражението му бе сериозно и съсредоточено. След няколко минути обмисляне той се обърна към Безмер:

— Ако ти е скъп животът, сега ще излезеш навън и ще кажеш на останалите, че вътре не е опасно, но е тъмно. Нека хванат вечна светлина и тогава да влязат. А ти не се връщай с тях, измисли нещо и се махни колкото е възможно по-бързо от селото и местността.

Безмер бе наясно, че Крамик има лична причина да не го предаде на Ермиар. Но не бе в положение да се интересува и пита каква е тя, въпреки че много му се искаше да разбере. Ако Крамик беше обикновен войник във Войската на „сивия вълк“, щеше да го изобличи веднага пред Ермиар. Не беше и агент на жреците, защото щеше да направи всичко възможно да премахне Безмер или поне да разбере чрез него нещо за Салистар и останалите боломити. Но той не направи нищо такова. Не попита какво представлява Зелената книга на волобарите — значи бе посветен в тайни, до които не всеки имаше достъп. Може би е агент на Салистар, но тогава защо да не се разкрие пред Безмер, щом работят за една кауза!? Колкото и да си блъскаше главата, не разбираше какъв е този човек. Затова реши да направи най-доброто за себе си — да се възползва от ситуацията и да се измъкне невредим. Най-добре е да тръгне още днес към мястото на срещата със Салистар. Безмер прецени, че колкото и да знаеше този Крамик за книгата, времето нямаше да му стигне да я намери в каменния лабиринт на Лимен Карон, щом на другия ден „вълците“ заминават за Карпонили. А за него стана опасно да продължава начинанието си сам. Щеше да поиска още мъже от Салистар, с които да се върне, за да продължи издирването на Зелената книга. Затова, без да задава въпроси, Безмер се отправи към прохода в скалата, който щеше да го отведе навън.

Когато се убеди, че наистина е останал сам, Крамик се огледа. Трябваше да действа бързо, преди да дойдат другарите му. Замисли се за миг за боломитите. Каза си, че ще се наложи да се запознае по-добре с тях, щом му остане време. Но тъй като нямаше време за губене, той насочи вниманието си към каменната галерия.

Извади от пазвата си медальона, вдигна го и го насочи към един лъч светлина, проникнал от пролуките в скалите над него. Срещнал металната повърхност, слънчевият лъч се пречупи нагоре към тавана на пещерата. Крамик изрече с висок глас едно от заклинанията на савхи, които още от дете бе научил наизуст:

— Гранета идиум асме телерис.

Думите проехтяха из цялата пещера, а в мига, в който заглъхнаха, над Крамик изгря нощно небе. Сякаш скалите изчезнаха и нощта настъпи. Но навън си бе ден, а скалите не бяха помръднали. Древна волобарска магия създаде неповторимата илюзия за небе, изпъстрено от различни съзвездия и луни. На светлината им мъжът видя реалните мащаби на волобарската зала, чиито каменни колони се губеха сред магическия космос. Тя бе огромно кръгло помещение с двайсетина изхода във всички посоки. Изходите с форма на арки не се различаваха с нищо един от друг, поне на пръв поглед, и бе лесно човек да се заблуди. Крамик взе един камък и го сложи по характерен начин до най-близката арка, за която знаеше, че ще го изведе навън, защото през нея бе влязъл, и отново се захласна по небето над себе си.

Много бе слушал за тази магия, знаеше какво ще се случи, но нищо не можеше да се сравни с гледката, която му се разкри след като изрече заклинанието.

Но Крамик нямаше време за губене, скоро Ермиар и „вълците“ щяха да го намерят, затова бързо и съсредоточено затърси с поглед съзвездието Юда. Бе научен веднага да го открива сред многото звезди и мъглявини — както него, така и останалите съзвездия, които са използвали волобарите. Скоро очите му откроиха изрисувана от звездите фигура на жена, яхнала елен. Тялото й бе извърнато назад, а в ръцете си държеше опънат лък. Стрелата му сочеше безпогрешно една от арките. Крамик се втурна натам, но преди да напусне залата, изрече на висок глас думите:

— Акмеле те гата.

Небето, изпъстрено със звезди, изчезна така, както се бе появило, и сумракът се възцари отново в пещерата. Крамик изчезна под арката, посочена му от стрелата на юдата.

* * *

Кан-император Издулор смръщи вежди и яростно удари по масата. Висок близо два метра, едър и широкоплещест, владетелят бе внушителна личност въпреки петдесетте си години и побелелите вече коси. Докато войската му лагеруваше в град Брусар на път за Артебос, вестоносци на Умар от Чаладара му донесоха за нападенията на северните племена. Деница, дъщеря на кан-предводител Иртхитюин и жена на кан-принц Вихтун, втори наследник на Умар, бе отвлечена. Никога до сега севери не си бяха позволявали да предизвикат гнева на Биляра чрез отвличане на високопоставена личност от двореца. Бойците на цяла Чаладара се бяха мобилизирали за отбрана от северите, които някой бе обединил и въоръжил добре. На Издулор не му беше много трудно да се досети кой е този някой. Явно Бакуриан добре се бе подготвил за войната с Биляра и Иртхитюин опасно го бе подценил, не вярвайки, че ще нападне. Чуха се и слухове за домогвания на негули от югозапад и въпреки че още не бяха потвърдени, Издулор не се съмняваше във верността им.

Той се изправи и закрачи из стаята. Съветниците му стояха смълчани и унили.

— Не вярвах, че Бакуриан ще тръгне наистина на тази война. А той дори е обединил северите, без да разберем? — гръмко се обърна Издулор към тях и започна да мести поглед от едно лице на друго.

— Защо не знам нищо за обединението на северите? — владетелят продължи ядно да говори, повишавайки тон.

Министър Кордил, отговорен за Войската на „змиите“, се размърда притеснено на мястото си.

— Кордил — повика го Издолур.

Министърът вдигна очи и погледна владетеля.

— Не си ми докладвал за северите, а за негулите ще кажеш ли нещо?

Кордил пребледня. По лицето му изби студена пот. Не знаеше какво да отговори на Издулор. Тези от шпионите, с които имаше връзка, не съобщаваха нищо. Но слуховете сред народа и войниците говореха за обратното. Той наведе глава за момент, ала все пак намери сили да вдигне очи и да отговори:

— Носят се такива слухове, но никой от шпионите ни не ги е потвърдил.

Издолур го изгледа умислено. От вниманието му не убегна смущението на Кордил. Първоначалният гняв на владетеля вече се бе уталожил и той тихо попита:

— А ти какво смяташ?

Кордил открито погледна кан-императора на Биляра в очите и каза:

— Аз мисля, че Уголия има споразумение с негулите. Те ще нападнат от югозапад в момента, в който ние стигнем Артебос. Всячески Бакуриан ще се опита да разпилее силите ни в различни посоки. Явно това е тактиката, на която залага в тази война.

Издулор кимна с глава и каза:

— Ако никой не спре негулите, те лесно ще достигнат Карпонили и манастира. Мислиш ли, че Бакуриан цели да ги изправи срещу сангасите?

— Това би бил умен ход от негова страна — кимна Кордил.

В това време Заберган, представителят на жреците сред съветниците на Издулор, се размърда и с интерес насочи вниманието си към разговора.

— По този начин негулите ще му свършат черната работа. — продължи с разсъжденията Кордил.

— Заберган — каза с ясен глас Издулор, от чието внимание не убягна реакцията на жреца при споменаването на манастира и сангасите. — Какво мислиш?

Заберган, нисък, с много набръчкано лице, гола глава и черни живи очи, бе ексцентричен и особен човек. Говореше странно, с писклив глас и множество възклицания, а това не се харесваше особено на събеседниците му. Той не се вписваше много сред членовете на кастата си и не бе добре приет сред жреците, особено сред двадесет и двамата избрани от манастира. От години те поддържаха с него студени служебни отношения и ползваха Заберган единствено за официални съобщения между императора и върховния жрец. Той бе от тези хора, които за всяко нещо имат собствено виждане и не се поддават на влияние. Между него и императора съществуваше силно приятелство и затова многобройните опити на върховния жрец Алобоготур да отзове Заберган от службата му в двореца Истрос и до днес не бяха успешни.

Заберган се поглади по гладката брада и отговори по типичния си начин:

— Хе, хе, какво мисля? Няма какво толкова да му се мисли. Така е, както казвате.

Издулор се смълча за момент, обмисляйки думите му, и каза:

— Посъветвай се с Алобоготур. Кажи му, че очаквам нападение от негули срещу манастира. Искам да знам неговото мнение. Ще се справят ли сангасите?

Заберган само кимна с глава в знак на съгласие и веднага изгуби интерес към разговора, защото от широкия му ръкав се подаде едно космато носле и подуши въздуха. Това бе любимата мишка на Заберган, наречена Гаго, която бе постоянен обитател на дрехите му, когато жрецът се намираше вън от дома си. Все още имаше хора от обкръжението му, които не можеха да свикнат с тази ексцентричност на жреца, но той открито демонстрираше обичта си към мишока и не се интересуваше от хапливите подмятания и подигравки. Още повече, че самият Издулор проявяваше благосклонност. Той дори често се интересуваше за здравето на косматия приятел на Заберган.

Жрецът погали с пръст мишока по главата и му зашепна:

— Хе, Гаго, прибирай се, нямаш работа тук, любопитко.

В първия момент Гаго не повярва на Заберган, а се подаде почти изцяло навън. Наостри уши и огледа внимателно обстановката. Но тъй като нищо не задържа интереса му, бързо се врътна и се скри обратно в дрехата на жреца. Тогава Заберган отново насочи вниманието си към останалите, тъй като внезапна мисъл го осени и той почти прекъсна министър Звиницис в момента, когато разясняваше обстановката в град Артебос, който до момента без проблеми удържаше обсадата на уголците.

— Владетелю — обърна се Заберган към Издулор, — мисля си за таболците. Те също ни имат зъб заради територията, от която бяха прогонени от вашия баща, могъщия Тарасий. Биха могли да се възползват от войната с Уголия, за да си я възвърнат.

В този момент Гаго подаде муцуна от пазвата на жреца, но за разлика от друг път Заберган не му се зарадва, а небрежно го побутна обратно в гънките на широките си одежди. Възмутеният Гаго заприпка бързо с пъргавите си крачета и проправяйки си път под дрехата, се прехвърли през рамото на мъжа и потърси нови територии за обхождане откъм гърба му.

Издулор не отговори, а погледна към Кордил, който се прокашля и каза:

— Помислили сме и за това. Изпратил съм хора, поддържам някои връзки, но и оттам няма новини — дълбока бръчка проряза челото на Кордил. Личеше си, че е страшно притеснен от липсата на всякаква информация относно враговете на Биляра, която да представи на съвета.

Този отговор на министъра направи силно впечатление на Заберган. Той реши да се разрови в темата въпреки неудобството за Кордил. Затова попита:

— Хе, Кордиле, шпионите ти ли не съобщават за нищо нередно, или нямаш връзка с тях?

— С някои нямам връзка, Заберган, на такива места са, че е опасно за тях да изпращат вести — малко троснато му отговори Кордил. — А тези, от които имам новини, не съобщават за нещо подозрително.

Заберган не каза нищо повече, но в изражението му пролича притеснение.

— Императоре — прозвуча глас отляво на Заберган, и всички обърнаха главите си към министър Рез, който отговаряше за търговията. Неясно бе защо Рез последва императора в похода му срещу Бакуриан, тъй като военните дела бяха далеч от обичайните интереси и дейности на Рез. Ала явно Издулор държеше на присъствието му и не започваше нито един съвет без негово участие.

— Слушам те, Рез — отвърна Издулор.

— Виждам, че чакалите са започнали да ръфат Биляра от всички страни. Не е ли време да изпратим вест за помощ? Раха е най-близо от тези, които биха ни помогнали.

— Може би е време, Рез, може би е време — замислено отговори Иртхитюин. — Не бих искал да ги викам за нещо, с което мога да се справя и сам, но все пак… — той като че ли се сепна изведнъж и каза с по-ясен и силен глас: — По-добре е да пратим вест до Язник, нека тръгне към северната граница в помощ на Иртхитюин и Умар. Вярвам, че притежаваме достатъчно сила, за да смажем главата на Бакуриан без помощ от Раха.

След близо половин час, когато съветът на министрите свърши, жрецът Заберган изостана от другите и направи знак на Издулор, че иска да говорят. Кан-императорът на Биляра се приближи достатъчно до жреца, за де не бъде разговорът им лесно дочут. Заберган наклони глава към Издулор и тихо каза:

— Владетелю, не искам да поставям под съмнение лоялността и способностите на министър Кордил, но има нещо нередно в това, което се случва с него. Самият Кордил го разбира и се чувства притеснен. Искам да ви помоля за разрешение да се поразровя из тази гнила работа, може пък да я оправя. Страхувам се, че Кордил е изправен пред нещо, с което няма да може да се справи сам.

— Какво може да е то? — попита с внимание Издулор.

Заберган вдигна рамене:

— Ветровете да ме отнесат, ако знам, но работата не е чиста.

Владетелят се замисли за минута и отговори:

— Направи каквото сметнеш за добре, Заберган, но да си остане между нас.

— Хе, господарю, дори Гаго не чу какво си казахме.

(обратно)

14. Смърт

Той продължи да пътува с красивата жена в голямата й колесница. Носеше хубави дрехи, хранеше се добре и се забавляваше, защото я канеха на много и различни места, кое от кое по-интересни. В замяна той и помагаше, грижеше се за конете, поддържаше колесницата, придружаваше я навсякъде и й правеше компания.

Чувстваше се горд и щастлив от това, че ги гледаха с възхищение и завист. Имаше всичко, което поиска. Ласкаеше се от мисълта, че мнозина биха дали всичко, за да са на негово място. С всеки изминал ден той все повече забравяше откъде е тръгнал и какъв е бил, преди да срещне красивата жена Имаше усещането, че цял живот е живял с нея. Мислите му се въртяха единствено около красавицата и желанията й, защото чрез нея получаваше чувство за превъзходство над останалите. Той започна да живее чрез нея и забрави себе си. Красивата жена го обсеби и взе от него най-ценното, което притежаваше, когато тръгна по пътя: целта да намери душата си.

(обратно)

XIV глава Зелената книга

Еленът с Ирника на гърба си се катереше ловко по стръмните пътеки на Черната планина. Планината на юдите, в чийто пещери преди известно време я откри Салистар и всъщност я върна към живота. Той изпълни уговорката. За три дни единадесет млади момичета умряха и единадесет млади юди, господарки на горите, се родиха. Вече щяха да я следват и да й бъдат другарки. Преди това обаче, тя трябваше да вземе оръжието си и да се отплати на Салистар, но по начин, който той не очакваше.

Черната планина издигаше могъщите си върхове в най-северния край на област Ябрус. Хората я избягваха, защото бе коварна и опасна. Особено през студените месеци. Снежни вихрушки и тежки лавини брулеха склоновете й. Но за юдите планината бе дом. Тези същества, без сърца и с черна кръв, не усещаха нито студ, нито жега. Препускаха волно из поляни, гори и планини и нищо не ги плашеше.

Красивата Ирника грациозно яздеше сура, взела в ръце юздите от живи змии, с развети руси коси и бяла дреха, преметната над мускулестите бедра. Имаше един ден път до волобарския олтар, за да прибере лъка си и още толкова — за обратния път. Точно навреме за срещата със Салистар.

Пътуването мина неусетно за юда. Хилядите проблясъци на вечната светлина изгряваха сред сумрачното вече небе, когато тя достигна Юдина поляна. Бяха минали векове, откак Ирника не я бе зървала, но тя бе все така красива, тиха и приказна, каквато винаги е била.

— Хо тален сура — прошепна юдата.

Еленът спря на място. Юда скочи с ловко движение от гърба му и се огледа. Поляната бе скътана сред вековни дървета и нежни храсти. Светлозелена трева я покриваше, мека като килим, а в северния й край с тих ромон бълбукаше бистър поток. Накъдето и да обърнеше поглед, над високите дървета, приютили поляната, се издигаха величествените върхове на Черната планина, които сред мрака на настъпилата нощ раздираха небето като тъмни и зловещи кули. В средата на поляната се издигаше волобарския олтар — купчина бели камъни, висока около два метра, отразяваща светлините на кълбетата вечна светлина. Ирника тръгна с бавни крачки към него. Бе му поверила лъка, стрелите и колчана си, когато преди векове страшната мъка разяде душата й. Сестрите й — волните юди, господарките на гората, бяха избити до една от проклятието на кървавата клетва. На нея се падна по-тежката участ — да старее и умира в самота векове наред, оплаквайки ги. И тъкмо когато бе убедена, че краят й скоро ще настъпи, се появи Салистар, понесъл в ръцете си младото тяло на Деница. Сега черната юда отново ще кръстосва горите заедно с другарките си и верните сури.

Щом Ирника достигна до основата на олтара, вдигна високо ръцете си и с неземен шепот, който прошумоля в клоните на дърветата, погали стръковете трева и отекна сред дъбравите, изрече на древния език:

— Ремени нетала идиум лана.

В момента, когато думите заглъхнаха, от олтара на волобарите проблесна слаба светлина. Белите камъни се разместиха с пукот, завъртяха се като торнадо и сух вятър обрули листата на храсти и дървета. Освободени от камъните, в небето се издигнаха три предмета, завъртяха се един около друг и се спуснаха плавно в краката на юдата. Тя вдигна единия, огледа го добре и го вдигна над главата си. Устните й зашепнаха на древния език, предметът се издигна във въздуха и изчезна. Него Ирника върна обратно в олтара, там, където бе на сигурно място. Постепенно камъните се скупчиха отново на поляната в обичайния си вид. Двата предмета останаха да лежат в тревата. Това бяха дървеният й лък и коженият колчан, пълен със стрели. Лъкът бе сравнително малък, но много красив. От тъмно дърво, украсен с дърворезба, той бе най-ценният предмет за Ирника, която клекна и прокара пръсти по дървото от радост, че го вижда отново.

Русата юда извърна глава към мястото, където бе оставила елена си. Той стоеше изправен с вперени в нея черни очи. Тя знаеше, че сура ще я чака там, където го е оставила, докрай и че само смъртта би му попречила да се притече на зова й. Настана време за почивка, затова Ирника се изтегна на меката трева, затвори очи и се унесе в лекия сън на юдите, в очакване да настъпи утрото.

Когато слънцето погали с първите си лъчи лицето на Ирника, тя се събуди. Изправи се, преметна колчана на рамо, взе лъка и се спря за миг, загледана в белите камъни на олтара. Приближи се до тях и се наведе, за да избере някой по-дребен камък. Намери един подходящ, заоблен и гладък, не по-голям от дланта й и го сложи в торбичката, закачена за колана й.

— Хо сура — гласът й проехтя всред поляната и преди още да заглъхне, се чу тропотът от копитата на елена. Тя го хвана за козината на врата, преметна се отгоре му, взе живите юзди в ръце и препусна към пещерата си.

Ирника не се обърна да погледне отново Юдина поляна. Нещо й подсказваше, че скоро ще я види пак.

* * *

Крамик вървеше опипом сред черния мрак, обгърнал прохода. Времето му бе ограничено и той се стараеше да бърза толкова, колкото му позволяваха липсата на светлина и неравният път. Всеки момент Ермиар, Булик и Вананд щяха да проникнат в академията, а той трябваше да се върне в централната галерия, преди това да се случи. Не след дълго срещу него проблесна слаб лъч. Той ускори крачките си и бързо навлезе в новата галерия, в която го изведе проходът. Тя не беше голяма колкото първата, а малка и с нисък свод, подобно на обикновена стая. Бе доста по-светла, едната й стена бе осеяна от процепи, през които нахлуваха слънчевите лъчи, и Крамик ясно дочу шума от течаща вода. Явно река Релсма минаваше до самата галерия. Нищо особено нямаше в това помещение, което приличаше на най-обикновена пещера. Ала благодарение на волобарския си произход Крамик не се заблуди. Прекалено много време бе прекарал, още от невръстно дете, в изучаване на заклинанията, с които да се придвижва из великата волобарска академия. И въпреки че отдавна бе изгубил вяра, че ще му се удаде случай да ги употреби, съдбата го изненада и той трябваше да се възползва максимално от момента.

Мъжът застана в центъра на помещението и със силен и ясен глас изрече:

— Турама иделиус кавадара, турама иделиус дваман.

Докато изричаше тези думи, в една от каменните стени, неогрята от лъчите, проникващи в пещерата, проблесна кръг от синя светлина, който угасна в мига, в който Крамик замлъкна. Но мъжът бързо се втурна натам и след известно взиране в камъка успя да различи върху него същия релеф, изобразяващ Живото дърво и древните надписи, чрез който бяха проникнали в академията. Надписите на савхи около дървото бяха от клетвата на великия Каршашаранал, основателя на академията.

Крамик бързо извади медальона и го намести върху скалното изображение. В първия момент не се случи нищо. Но след миг земята под него сякаш се разтресе от земетресение, в помещението притъмня и плътен глас се разнесе от нищото. Крамик усети върху лицето си странния вятър, съпровождащ заклинанието, едновременно парещ и студен. В скалата срещу него грейна ярък пламък и когато всичко утихна, той видя пред себе си малък процеп. Провря се през него и изумен се спря на място. Попадна в идеално кръгло помещение, чийто гладки стени сами излъчваха мека светлина. В средата на помещението стоеше красива каменна маса на един крак, покрита с мек плат. Отгоре й лежеше Зелената книга на Живото Дърво. Въпреки че нямаше време да я разгледа добре, той бе сигурен, че е тя. Сърцето на Крамик щеше да изскочи от гърдите. Той рядко се вълнуваше, но това, което му се случи в днешния ден, бе толкова невероятно, че дори и изправен на метър от Зелената книга, той не можеше да повярва на очите си.

Бързо свали и развърза кожената мешка, която носеше на гръб. Пъхна вътре книгата, която бе доста тежка, поради металния обков, обрамчващ тъмно-зелените й корици. Метна на гръб торбата си и бързо излезе през процепа, защото когато отдели книгата от каменната маса, светлината, която излъчваха стените, постепенно изчезна и в помещението се възцари черен мрак. Озовал се в предната галерия, Крамик измъкна медальона от скалата, окачи го на врата си и бързо хукна към голямата зала на академията, където трябваше да се появят другарите му.

Успокои се, когато видя, че каменната зала е все още тъмна и пуста. Тръгна покрай стената, взирайки се внимателно във всеки изход и търсейки камъка, който остави за знак, че арката ще го изведе навън. Потомъкът на волобарите можеше да се ориентира и по съзвездията, но се боеше, че „вълците“ и господарят Ермиар могат да се появят всеки момент. Докато търсеше, чу шум от гласове и дрънчене на оръжие. В следващия миг през една от арките, хванал с две ръце едно кълбо вечна светлина, нахлу Булик и започна да се оглежда. След него в залата влезе Ермиар и накрая — Вананд, понесъл още едно светещо кълбо.

— Крамик — гласът на Булик прокънтя сред каменните колони на огромната зала.

— Тук съм — отвърна им той и се запъти към тримата мъже.

— Какво е това място, ветровете да го отнесат? — смаяно се огледа Булик и пусна кълбото вечна светлина да се рее свободно сред каменните стени на огромната пещера.

— Знам ли — вдигна рамене Крамик — Странно е, нали?

— Хм — невъзмутимо отбеляза Вананд, докато пускаше във въздуха и другото кълбо вечна светлина:

— Това ли е мястото, където живеят лошите духове?

— Невероятно е — Ермиар бе най-впечатлен от тримата. Волобарската академия му направи изключително впечатление. Той тръгна с бавни крачки да обхожда галерията.

— Накъде ли отвеждат тези арки? — запита се той на глас.

— Господарю — обърна се към него Булик, на когото това приключение не харесваше още от момента, в който скалата се разцепи пред тях благодарение на волобарската магия.

— Има нещо гнило в това място, а и тези арки си приличат като две капки вода. Ако тръгнем да обикаляме, може никога да не се озовем отново навън.

— Така е — Крамик потвърди думите на Булик, — докато ви чаках пообиколих наоколо. Всеки изход прилича на останалите. Трудно бихме се ориентирали без помощ. Моят съвет е, ако искате да разгледате мястото, да се върнете с достатъчно хора, факли, въжета и инструменти. Ако тръгнем сега, рискуваме да се загубим.

— Това не би ме спряло, баби такива — отвърна им Ермиар със смях. — Но имаме задача и трябва да тръгнем възможно най-бързо за Карпонили. Жалко че за да разгледаме това място, ще са нужни дни. Някой ден ще се върна тук, но сега Биляра има нужда от нас. Във война сме.

По лицето на Булик премина облекчение и той дори се усмихна. Но Вананд се бе замислил за нещо, прокашля се и се обърна към Крамик:

— Не ми стана ясно какво се случи с онзи скитник, който ни доведе дотук? Ти знаеш ли нещо? Какво му стана?

Крамик свъси вежди:

— Не — отвърна лаконично. — Мислех, че ще се върне с вас. Какво се е случило?

Ермиар се намеси:

— Беше много странен наистина. Един такъв раздърпан, пребледнял и потен. Каза, че му се налага да се прибере до къщата, и хукна като гламав натам.

— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Крамик, — може да е ял нещо развалено на закуска.

— А може и да се е препънал в някой камък и да се е натъкнал на меча ти? — хитро го изгледа наблюдателният Булик и се закикоти. — Май нещо сте се посдърпали двамата?

Крамик се засмя още по-силно и понеже не обичаше да лъже, особено приятелите си, с облекчение отвърна:

— Може да се e спънал, ако не е внимавал.

И четиримата се закикотиха. Спречкването между двама мъже си беше лично тяхна работа и ако Безмер беше имал неблагоразумието да се заяде с Крамик, значи заслужено си бе отнесъл боя. С такова впечатление останаха другарите на волобарския потомък.

— Да тръгваме — каза със съжаление Ермиар и хвърли последен поглед на каменната зала.

Те потеглиха един след друг към изхода. Когато излязоха навън, видяха, че слънцето се е издигнало високо в небето. Мъжете примижаха, за да привикнат очите им към дневната светлина. Само Крамик се запъти веднага към мястото, където вълкът го очакваше вече толкова време.

Когато развърза Дурум и се присъедини към останалите, Ермиар се обърна към него:

— Върни ми медальона. Щом войната свърши, ще се върна тук, за да разгледам останките на град Лимен Карон — той изгледа тримата „вълци“ един по един, — надявам се да ме придружите и вие.

— Ще ме прощавате, господарю — изпъшка Булик, — но тези двамата младежи са по-подходящи от мен. Ако оживея, бих се върнал в Исиней при вечно бременната си жена.

Ермиар се усмихна и кимна с разбиране. Всеки знаеше, че Булик има шест деца, и то само от една жена, а седмото беше на път. Оставаха му още две години във Войската на „сивия вълк“. Той се бе отказал от по-висока длъжност и предпочете да се задоволи с пенсията си на обикновен войник. Не беше лека службата на „сивите вълци“, но поне ги освобождаваха млади и с добра пенсия, така че да изживеят прилично остатъка от живота си.

Крамик измъкна медальона от пазвата си и понечи да го върне на Ермиар. Но една мисъл го възпря.

— Изчакайте, господарю — рече и бързо се върна до входа на академията. Сложи медальона на мястото му в скалата и прошепна, за да не го чуят останалите:

— Варда Лимен Карон.

Небето над тях отново помръкна и вятърът затанцува сред дърветата. От процепа в скалата блесна светлина и входът на академия Лимен Карон с грохот се затвори. Тогава Крамик извади медальона от скалата и го занесе на Ермиар.

— Реших, че ще е по-добре, ако това място остане затворено.

— Добре си се сетил — отговори Ермиар и окачи верижката на врата си.

А Крамик се раздели с медальона, без да съжалява особено, защото бе получил това, което искаше — Зелената книга на Живото Дърво.

* * *

В гората беше тихо и спокойно. Само песните на птиците нарушаваха тишината, а лек ветрец галеше лицето на Салистар. Бе избрал да пътува сам. Не искаше да споделя с някого плановете си за Деница. Дори момичетата, които обеща да даде в жертва на черната юда, бе отвлякъл сам, без чужда помощ.

Още не повече от час път го делеше от пещерата на юдата. Той приглади косата си с ръка и потупа отривисто черния кон по задницата. Конят ускори ход, а Салистар се приведе леко към него. Докато препускаше, дочу встрани от себе си тропот на копита, но когато се обърна, не видя нищо друго освен храсти и дървета. Продължи да язди, като помисли, че му се е сторило, но не след дълго до слуха му ясно достигнаха женски говор и смях, последвани отново от тропот на копита. Той дръпна леко юздите на коня си и отново тръгна бавно, като се оглеждаше на всички страни. Но накъдето и да се обърнеше, виждаше само дървета и птици и нито следа от човек.

Така продължи пътят му почти докато стигна пещерата. Усещаше нечие чуждо присъствие, долавяше постоянно движение около себе си и дочуваше тропот от препускащи копита, но през целия път не успя да види никого. Салистар не се уплаши, но любопитството го изгаряше отвътре. Ако срещата с черната юда не беше толкова важна за него, щеше да се втурне да търси тези, които го следваха, без да се показват. И въпреки че през главата му мина мисълта, че това може да са юдите, когато срещу него изникна руса хубавица, яхнала елен, той с изненада спря на място и стъписано я заоглежда.

Косите й падаха, гъсти и светли, по широките рамене. Дълга бяла дреха, преметната над загорели от слънцето мускулести бедра, покриваше здравото и едро тяло на юдата. Очите й, огромни и зелени, го гледаха втренчено и дори надменно, а в ръката си, отпусната отстрани, държеше дървен лък.

— Кой си ти? — гласът и проехтя с необикновена сила.

— Казвам се Салистар — отговори спокойно мъжът.

— Мини тогава — отвърна юдата и се скри сред дърветата, правейки му път.

Салистар бе поразен от вида й. Огромният елен с гъста грива и гигантски разклонени рога, змиите, увити като юзди, и необикновената мощ и красота на жената го впечатлиха силно. Той знаеше, че тя е една от тези, които бе принесъл в жертва на черната юда, но му бе трудно да го повярва. Момичетата, които бе отвлякъл, бяха невзрачни и слаби същества и според него — ненужни никому. А тази, която видя преди малко пред себе си, бе невероятно красиво и много силно създание. Това го накара да се замисли за съдбата на Деница. Дали принцесата на Юртия бе станала също толкова хубава и силна жена. Съвсем скоро му предстоеше да разбере, защото входът на пещерата вече се намираше само на няколко крачки от него. Салистар скочи от коня си и го завърза за едно близко дърво.

Смесени чувства бушуваха в гърдите му, докато вървеше към входа на пещерата. Той имаше нужда от Деница. Бе усетил енергията й и знаеше, че с малко помощ ще се разкрие силата, която притежава. Жреците не обучаваха жени, нито стети-сантропи, но Салистар бе сигурен, че не един от тях е усетил заложбите й. Ала той се нуждаеше от нея не само за да не загуби уменията си. Обичаше я от времето, когато бяха деца. Деница дори не подозираше, че той я познава отдавна, а още повече, че изпитва и чувства към нея. Със саркастичното си и надменно държание той ги бе прикрил добре.

Салистар, или както бе истинското му име Гостед, произхождаше от ури-сантропи, кастата на простолюдието. Баща му бе коняр, но тъй като бе много добър в занаята си, а успя да направи и някои влиятелни познанства, постепенно се издигна до царски коняр и заедно със семейството си отиде да живее в двора на двореца Исиней. Така като дете Гостед, който бе с няколко години по-голям от принцесата, бе имал възможността да я наблюдава много пъти. Още от онези дни й се възхищаваше заради силния дух и любовта й към конете, които, като дете на коняр, обичаше и той. Постепенно, когато Деница израсна и красива, освен всичко друго, Гостед осъзна, че ще я обича винаги, макар да знаеше, че е безнадеждно, защото тя бе стети-сантропи.

Тъй като бе от простолюдието, единственият му шанс да стане нещо повече от коняр като баща си бяха или жреците или военните. И този шанс му се усмихна, въпреки че бе навършил вече цели десет години, когато жрецът Батбал откри у него умението да отваря канала на душата си. Стана съвсем случайно, но оттогава животът на Гостед се промени коренно. Единственото, което остана от стария му живот в двореца, бе любовта му към принцесата. И всяка година, когато се прибираше за десетте дни почивка, на които имаше право като ученик на жреците, се убеждаваше отново и отново в любовта си.

Когато навлезе в пещерата на юдата, цареше гъст мрак, но както винаги в далечината светеха пламъците на огъня, който черната палеше винаги, когато се намираше вътре. Салистар с бавни крачки се отправи към светлината.

Ирника го очакваше сама, изтегната спокойно до огъня. Юдите не усещаха студ, нито топлина, но чувстваха близостта на огъня, която им беше приятна. Тя усети Салистар, преди да влезе в пещерата и да чуе стъпките му. Надигна се леко и устреми зеления си поглед в мрака. Очите на юдите виждаха и в най-черната нощ така ясно, както през деня. Но докато Ирника знаеше кого да очаква, то Салистар беше силно изненадан, когато видя, че вместо старата юда го очаква млада и красива жена като онази, която го пресрещна пред пещерата.

В първия момент поради голямата промяна Салистар не позна принцесата на Юртия. Той се приближи към нея и се поклони учтиво:

— Името ми е Салистар. Черната юда ме очаква.

Лека усмивка премина по лицето на Ирника, когато отговори:

— Ние всички, аз и моите сестри, се наричаме черни юди — черна кръв тече във вените ни. Но аз съм тази, която те очаква днес.

Салистар позна гласа на Деница и внимателно се взря в лицето й:

— Деница!?

— Името ми вече е Ирника, изменнико, Деница умря.

— Ти ли си, юдо? — с ужас я запита Салистар. — Ти си взела тялото й.

Смехът на Ирника прокънтя в пещерата:

— Изменнико, не помниш ли, че ти ми предложи принцесата?

Гняв се надигна в Салистар и тъмна сянка премина по лицето му:

— Аз исках да й вдъхнеш от силата си, за да не умре. В замяна ти дадох единадесет момичета, както пожела. Защо ме измами? Защо не взе някоя от тях?

— Успокой се — властно нареди юдата. — Не мога да й дам от силата на юда, без да й дам душа на юда. Има тринадесет юдийски души на този свят, изменнико, и никой не може да има от силата им, без да носи в себе си душа и име на юда и без да е бил принесен в жертва. Ти ми я принесе в жертва, аз й дадох име и душа.

Салистар наведе глава. Но не от мъка или съжаление, а от ярост и гняв. Черната юда го бе измамила.

— Ти имаше своя шанс, изменнико — продължи юдата. — Но прибърза и не обърна внимание на думите ми. Ала все пак ми помогна и аз ще ти се отплатя. Душата на тая, която се е наричала Деница, не се е погубила съвсем. Ще ти позволя да говориш с нея и нека тя да реши каква ще е твоята отплата.

В момента, когато изрече тези думи, Ирника вдигна високо ръката си. От тъмнината изникнаха две руси красавици в бели дрехи и застанаха на равно разстояние от двете й страни. Вдигнаха лъковете си и ги насочиха към Салистар.

— Те ще ме пазят, изменнико. Не смей да ме приближиш, защото при първата ти крачка стрелите им ще те поразят — заплаши го Ирника.

Салистар забрави за момент яда си и с изненада погледна към двете жени, насочили оръжията си към него. Той не бе направил нито едно движение, което да се изтълкува като заплаха към Ирника. И въпреки това тя се почувства застрашена. „Защо ли?“ запита се Салистар. Докато се чудеше с какво е провокирал поведението на юдите, той забеляза, че Ирника е наклонила глава и разплита плитката, вплетена сред разкошните й коси. Когато я разплете, в ръката й остана парче плат, по което проблесна за миг дъгата. Тя го сгъна и го прибра в кожената торбичка, висяща на колана й. След това вдигна очи и погледна Салистар. И той разбра, че пред него вече стои Деница. В този момент си спомни думите на старата юда, изречени преди пет дена в същата тая пещера, когато се съгласи да спаси живота на принцесата. Тя бе казала тогава:

„Ще го направя. Ще й дам сила, но да знаеш, че за да я покориш, ще трябва да откраднеш булото й. Никак няма да успееш иначе. Ако го откраднеш, тя ще ти се покори, но върне ли си го отново — загубил си.“

Ето защо се почувства заплашена черната юда — за да върне Деница в тялото си, бе свалила булото. В очите на Салистар просветна надежда, но той се постара да прикрие чувствата си и спокойно отвърна на погледа й.

— Какво искаш от мен, Салистар? — тъжно го попита тя. — Защото аз не искам нищо от теб. Черен за мен е бил денят, в който те срещнах.

— Опитах се да те спася. Погледът на сивата щеше да те подлуди, знаеш го. Не смятах, че юдата ще вземе тялото ти. Не исках да стане така.

— Трябваше да ме оставиш да умра, проклетнико. Сега си ме обрекъл на вековен и тъмен живот — тя люто го изгледа и очите й замятаха яростни искри.

Салистар изправи глава и я погледна смело. Бе решил, че е настъпил моментът да бъде откровен с нея:

— Как да те оставя да умреш, като те обичам?! — в гласа му болката пролича толкова ясно, че Деница се сепна. Но тъгата отново се върна на лицето й, когато отговори:

— Това вече е без значение, Салистар. Иди си.

— Ти можеш да дойдеш с мен. Нуждая се от силата ти и те обичам. Дай ми булото, с което юдата те държи, и ще бъдеш свободна, Деница.

В момента, когато изрече тези думи, двете красавици опънаха тетивите на лъковете си. Той забеляза как мускулите им се напрягат, а очите присвиват, но не им обърна внимание. С копнеж се обърна към жената, която винаги бе обичал.

За един кратък миг видя, че в зениците й просветна надежда, но секунда след това тя наведе глава, а той си помисли, че е станала невероятно красива с русите коси и зелените очи, които й бе дарила юдата.

— Аз видях в бъдещето, предводителю на боломитите — прошепна Деница, — мрачни дни ще надвиснат над нас. Няма да избягам, най-малкото с теб. Аз познавам вече сърцето ти — то ламти за власт. Юдите ти дължат отплата и ще я получиш, Салистар, но никога повече не се връщай тук. Не си добре дошъл.

Деница се развълнува, гласът й проехтя в пещерата. Двете юди го гледаха втренчено, опънали лъковете си, без да помръдват, подобни на статуи.

Той понечи да отговори, но тя го прекъсна:

— Не казвай нищо повече.

Извади от торбичката си белия камък, който бе взела от волобарския олтар, и го търкулна в краката на Салистар.

— Носи този камък винаги в себе си и силата ти няма да се изчерпи. А сега си върви и никога не се завръщай отново.

Салистар се наведе и вдигна камъка от земята. Когато се изправи видя, че Деница вплита булото в косата си. Той се извърна и напусна пещерата с мрачно и изкривено от злоба лице.

(обратно)

15. Умереност

Дните му отминаваха неусетно всред блясък и лукс. Ала постепенно в сърцето му започна да се прокрадва някаква странна тъга, която оставяше дълбока празнина в ежедневието му. Той се мъчеше да я прогони, но колкото повече дни минаваха, толкова по-голяма ставаше тя.

И тъй като това чувство започна да го притеснява, той реши да го сподели с красивата си спътница:

— Напоследък се чувствам тъжен понякога — каза й той един ден.

— Че защо? — учуди се тя. — Какво ти липсва?

— Нищо, но въпреки това съм тъжен — отговори й той.

— Ха-ха-ха — засмя се звучно красавицата, — ще ти мине — каза тя и го хвана за ръката:

— Ела да видиш, ушила съм си нова рокля, ще ти покажа как ми стои. Ще бъда изключителна в нея. И за теб има нови дрехи. О, колко елегантни ще бъдем.

— Но аз не искам нови дрехи — намръщи се той, — искам да разбера защо съм тъжен.

— Тъжен си, защото не си ги видял. Те са прекрасни и ще ти стоят невероятно — весело изчурулика тя и продължи да го дърпа за ръката.

Той издърпа бавно ръката си и с обида в гласа отговори:

— Всеки ден сменяме нови дрехи, нови неща и захвърляме старите, но откакто се познаваме, аз не зная нищо съществено за теб и ти не знаеш нищо съществено за мен. А днес, когато има мъка в сърцето ми, ти отново я лекуваш с лъскави вещи. Но ако те са толкова важни, защо ги захвърляме с лекота за нови и по-хубави?

От този ден между двамата се настани отчуждение и съмнение загложди мислите му: Нима нищо не е по-ценно и по-важно от скъпите дрехи и разкошната колесница? Той смътно се досещаше за нещо, което му се е струвало важно преди, но тежка мъгла забулваше спомените му.

(обратно)

XV глава Оренда

Салистар не обърна внимание на красивите юди, които стояха около входа на пещерата, когато я напусна. Яхна коня си и препусна възможно най-бързо към Лексинта Варнас. Бе изгубил ценно време за Деница, която го унижи и отхвърли любовта му. Но камъкът от волобарския олтар бе изключително ценна придобивка. Вече няма да се притеснява да не изгуби уменията си. Салистар бе чувал за този олтар и чудните свойства на камъните му, но никой не знаеше къде се намира и как се стига дотам.

Въпреки камъка, тъмна злоба разяждаше мислите му. Черната юда щеше да му плати, Деница също — за потъпканата гордост, но сега имаше по-важни дела за него там, където войната бушуваше.

Докато препускаше, мислите му се отнесоха далеч назад, в деня, когато жрецът Батбал го повика за придружител в разходката си до Малка Търкулница.

Батбал обичаше да скита из горите, а най-голяма слабост имаше към събирането на разни твари и треви. Можеше да седи с часове и да наблюдава някой бръмбар или мравка или да прекара цели дни в бране на никому ненужни бурени. А когато се прибираше, понякога след няколкодневни разходки, дълго описваше видяното в дебелите си тетрадки. Събираше хербарии, рисуваше всякакви гадини и буболечки и се зариваше в купища дебели книги и ръкописи на тези теми.

Обикновено компания в разходките му правеше неговият личен придружител. Ала един ден се случи придружителят да е болен и възложиха тази задача на Гостед, който по това време нямаше работа и се мотаеше из градините на двореца. Жрецът Батбал забеляза десетгодишния хлапак и го повика:

— Младежо, ела насам.

Гостед се приближи към жреца, без да го гледа в очите. Притесняваше се, а и показваше по този начин уважението си към него.

— Къде е баща ти?

— В конюшните е, жрецо Батбал. Подковават кобилата Канти, тази, която е любима на кан-царица Ситара.

— А ти с какво си губиш времето?

Гостед се изчерви. В игрите си сред парка на двореца Исиней той се виждаше като велик кан-император начело на голяма войска от хиляди войници. Поразяваше всеки враг, изпречил се на пътя му, а негова любима жена бе Деница. Това съвсем не му се виждаше като губене на време, но предпочиташе да умре, отколкото да признае на някого мечтите си.

— Играя — отговори кратко той и наведе още по-ниско глава.

— Тичай да кажеш на баща си, че днес ще ме придружиш до Малка Търкулница, и си облечи нещо по-дебело. Има много трънаци, ще се надереш с тия разголени дрехи. Връщаме се след три дни. Чакам те на източната порта след половин час.

Гостед се затича към конюшните. От една страна, стана му неприятно, че прекъсваха военния му поход така безцеремонно, но от друга, разходката с жреца из Малка Търкулница можеше да предложи на момчето нови и интересни приключения. Баща му нямаше нищо против, а и да имаше, не би посмял да откаже на жреца, така че след по-малко от половин час Гостед се бе изтъпанчил пред източната порта на вътрешния град и подритваше разни камъчета, докато чакаше да се появи жрецът.

Батбал не закъсня, метна една обемиста, но не особено тежка торба върху гърба на Гостед и двамата се запътиха към външния град. Чакаше ги дълъг път. Малка Търкулница беше красива гориста местност, осеяна със стръмнини, на изток от град Исиней. Двамата вървяха мълчаливо. Времето бе хубаво и слънцето къпеше в топлите си лъчи града. Хората, които срещаха по улиците, навеждаха глави, отдавайки почит на жреца. Гостед, подтичвайки до него, въртеше любопитните си очи на всички посоки. Рядко му се удаваше да излезе извън стените на вътрешния град. Майка му го вземаше понякога, когато излизаше на пазар, но много рядко, затова хлапакът с жив интерес наблюдаваше всичко около себе си. Ала когато стигнаха външната стена и напуснаха града, интересът му се изпари и на негово място се настаниха досада и скука. Вървяха по прашен път, чийто край не се виждаше. Ако с него бе майка му или поне баща му, Гостед би се оплакал, но жрецът му вдъхваше респект и той се въздържа.

Докато вървяха, се случи нещо странно. Постепенно, въпреки негативната си нагласа, Гостед започна да се успокоява. Усети някаква топлина, нямаща нищо общо със слънцето, което грееше над тях. Тя сякаш го сгря отвътре с един особен гъдел и той бе разтърсен от силна енергия, която се разбушува из тялото му. Почувства импулс да се затича с всичка сила. Присъствието на Батбал едва го възпря да му се подчини. В този момент жрецът го погледна внимателно, сякаш разбираше, че с хлапето се случва нещо особено. Гостед извърна глава и зарея поглед в далечината, смутен от очите на жреца, които го гледаха втренчено:

— Как си, младежо? — попита Батбал.

— Добре съм, жрецо Батбал — смънка момчето.

— Бил ли си друг път в Малка Търкулница?

— Не, никога — поклати глава Гостед.

— Е, сега ще имаш възможност да я видиш. Очарователна местност е.

Гостед не можа да измисли какво да отговори, затова замълча. Двамата продължиха да вървят. Но енергията, която изпълни дребното тяло на момчето, продължи да го изгаря отвътре и от усилието да го прикрие ситни капчици пот избиха по челото му, а устата му пресъхна от силна жажда. Жрецът периодично му мяташе съсредоточени погледи, изпълнени с интерес, докато стигнаха една отбивка, която беше много тясна, но пък значително съкращаваше пътя. Наложи се Гостед да мине отзад, а жрецът да води. Пейзажът около тях се бе променил. Вместо сред голо поле, двамата вече ходеха из гориста местност, изпълнена с прохлада и свежия мирис на борове, извисили клоните си над тях.

— Жаден съм — най-накрая Гостед не издържа сухотата в устата си.

Жрецът спря, свали торбата от рамото си и извади отвътре малка бутилка. Отвори запушалката и я подаде на момчето, което я сграбчи с две ръце и я приближи към устните си. Но преди да отпие, жрецът го спря:

— Чакай, младежо.

Гостед замръзна на място.

— Изпий само една глътка, не повече. Ще се утолиш.

Гостед преодоля импулса да излее цялата бутилка в гърлото си и отпи една малка глътка от шишето. Никога не бе опитвал подобна течност. Сладникава, с леко кисел привкус. Гостед не беше сигурен, че му е харесала, но му се искаше да опита още от нея заради свежестта й. Жрецът обаче издърпа бутилката от ръката му, запуши я и я върна в торбата си.

— Е, как е, напи ли се? — попита той момчето.

— Да — измънка Гостед, учуден, че жаждата му изчезна от малката глътка, — каква е тази напитка?

— Билкова отвара — отвърна разсеяно жрецът и зарея поглед в далечината. — Да тръгваме, остана ни още малко път.

Жрецът метна торбата си на рамо и двамата продължиха да навлизат навътре в гората. Въпреки че бяха вървели с часове, Гостед не усещаше глад. Енергията продължаваше да го изгаря отвътре. Червенина заля лицето му и капчиците пот ставаха все повече и повече. Но сухотата в устата му бе изчезнала напълно благодарение на напитката, която му даде жрецът.

Не след дълго сред дърветата се показа малка дървена къща, живописно разположена до висока скала.

— Пристигнахме — обяви жрецът и свали торбата от рамото си.

Гостед с интерес заоглежда къщата.

— Живее ли някой тук? — попита той, въпреки че мрачните прозорци му подсказаха отговора.

— Не — отговори жрецът, — построих тази къща, за да има къде да преспивам, когато идвам насам. Не е нещо особено, но ще ни предпази от вятъра, който духа по тия места през нощта.

— Хубава е — с възхищение каза Гостед.

Той смяташе, че е велико да имаш къща в гората, в която да ходиш, когато си поискаш.

— Е, влизай, младежо, щом ти харесва. Трябва да запалим огън в камината. Въпреки хубавото време вечер става студено. Ще хапнем и ще стане време за сън. Утре тръгваме по тъмно.

— Къде ще ходим? — не се стърпя момчето и попита, а жрецът, който в това време отваряше вратата на къщата, му отвърна с весели искри в погледа:

— Ще търсим „куцо коренче“. Казват, че придава неповторим вкус на гъбената супа, ако се настърже вътре, докато е още топла. Не съм успял да го намеря досега. Дано да си ми на късмет.

— А защо се казва „куцо коренче“?

По устните на жреца премина загадъчна усмивка.

— „Куцото коренче“ е грудка, която има формата на човек, който си има глава, ръце и тяло, но често се случва да е с един по-дълъг и един по-къс крак. Рахиняните го наричат мандрагора и по техните земи се среща често, а не като у нас. От години го издирвам, пусто да остане. Утре ще ми помогнеш да намерим този корен и ще видиш колко е особен всъщност.

Момчето се замисли. Надяваше се утрешният ден да е по-интересен от днешния. В къщата Гостед усети особена миризма — на дърво и някаква плесен — усещаше се влага. Явно наскоро в Малка Търкулница се бяха изсипали дъждове, проливни като тези, които бяха валяли и в Исиней. Жрецът запали огън в огнището, който огря и стопли дървената стаичка, обзаведена скромно — само с две легла и маса. Докато двамата се хранеха с хляб и мазно сирене, слънцето се скри и сред черния мрак изгряха светлините на кълбетата. Батбал извади отнякъде две дебели одеяла и подаде едното на Гостед.

— Хайде, младежо, завивай се и заспивай, че утре ни чака дълъг ден.

Момчето взе одеялото и се изтегна на твърдото легло. Продължаваше да се чувства странно, топлината го изгаряше отвътре и го затресе в треска като тая, която го повали на легло за цели десет дни миналата зима. Но постепенно сънят го унесе и той заспа, увит в дебелото одеяло. И тогава се случи това, което промени живота му завинаги.

Присъни му се същият път, по който стигнаха до Малка Търкулница. Гостед отново вървеше редом с жреца. Ходеха мълчаливо и бавно, а слънцето грееше, светло и жарко, над тях. Тогава той почувства странната енергия да го изпълва отново, както наяве през деня. Хиляди тръпки разтърсиха тялото му и той усети как топлината го изгаря отвътре. Но в съня си не замълча и не прикри това, което му се случваше, а се обърна към жреца:

— Жрецо Батбал — повика го момчето.

Възрастният мъж се обърна към него и погледите на двамата се срещнаха. Тогава момчето тихо каза:

— Помогнете ми.

Веднага след това нещо силно го разтърси и Гостед отвори очи. Батбал го бе хванал за раменете и го будеше.

— Ставай, младежо, и ми кажи какво става?

Гостед се разбуди и объркан се огледа. В огнището още гореше огън и осветяваше смръщеното лице на жреца. Момчето се уплаши.

— Криеш нещо от мен през целия ден — продължи с висок глас жрецът. — Казвай какво ти е?

— Не знам — сълзи избиха в очите на момчето, стреснато от съня и от надвесения над него Батбал. Треската продължаваше да го изгаря отвътре — по-силна от всякога.

— Ти отвори канала на душата си и се свърза с мен. Казвай, момче, какво ти е?

— Имам треска, жрецо Батбал, май се разболявам — проплака Гостед, — нещо ме гори отвътре.

Жрецът се успокои, приседна до леглото на момчето и се усмихна:

— Защо не каза по-рано, момче? Нищо ти няма, не го мисли.

Батбал се протегна, вдигна от земята торбата си и извади отвътре висока бутилка.

— Ето, пийни си. Това е царски квесел.

Гостед избърса с ръкави сълзите си и надигна с облекчение бутилката. Напи се хубаво и я върна на жреца.

— Усети треската, когато напуснахме града, нали, младежо? — Батбал се наведе към момчето и погледна в очите му.

Гостед кимна с глава:

— Да, жрецо Батбал.

Сега ще ти кажа какво се е случило. Когато останахме само двамата и ти съсредоточи вниманието си единствено върху пътуването с мен, си усетил енергията ми, защото аз не си сложих бариера. Когато сме сред хора, ние слагаме бариера пред енергийния си поток, или орендата си, защото иначе тя се разпилява сред тези, които нямат толкова силна енергия и несъзнателно я изсмукват от такива като нас, чиято оренда е голяма. Но теб подцених и виж какво се случи — засмя се Батбал. — Моята оренда е предизвикала треската ти, защото се е сблъскала с твоята. Ти не си научен да управляваш силата, която имаш, и затова тялото ти реагира така. А ти имаш изключителна сила. Не всеки успява да отвори канала на душата си като теб още при първия сблъсък с енергията. Аз например не успях дори от десетия път, въпреки че се сблъсках с духа на самия Алобоготур.

Гостед гледаше жреца с широко отворени очи и попиваше всяка негова дума.

— Вярно, че сокът на Живото Дърво помогна, но все пак си изключение — продължи жрецът. — Нужно е да тренираш тази сила, младежо. Трябва да се научиш да слагаш бариера пред енергията си и да я управляваш и направляваш правилно. Иначе с годините хората ще я изпият от теб, а не си струва да я попилееш така. Ще те изпратя в Карпонили, откъдето ще те насочат към школата, подходяща за теб.

— В Карпонили — ахна момчето, повтаряйки думите на Батбал, — наистина ли?

Жрецът го погледна строго:

— Не бързай да се радваш. Няма да ти е лесно там, младежо.

Но Гостед бе прекалено възбуден от думите на жреца и с чисто детска надежда попита:

— А ще стана ли сангас?

Жрецът се засмя от сърце и се премести на другото легло, където се уви добре с одеялото.

— Заспивай сега, а какъв ще станеш утре, зависи единствено от теб.

Това бе първият досег на Гостед с енергията. И ако тогава мечтата му бе да стане сангас, то сега, препускайки на бързия си кон, той гонеше друга мечта — да придобие магията на древните волобари и да се добере до техните тайни.

* * *

Тъй като не бързаха, Ермиар и тримата му спътници Вананд, Булик и Крамик се завърнаха при останалите „вълци“, когато слънцето вече залязваше, озарило с огнени отблясъци хоризонта. Щяха да пренощуват в пещерите и да се възползват още една, последна, вечер от гостоприемството на кодилците. Апетитна миризма погали обонянието на четиримата мъже след като се промъкнаха през тесния вход на една от пещерите. Вътре ги посрещнаха весела глъчка, топли огньове и казани, пълни с гореща чорба. Навсякъде бяха разхвърляни завивки и кожи, а тук-там писъците на някое дете огласяха и без това шумната пещера. Щом се появиха на входа, Загарда ги видя, отдели се от групата жени, с които до този момент водеше някакъв оживен разговор, и се втурна към Ермиар.

— Здравей, Загарда — усмихнат я срещна той, — как си?

— Добре — отговори Загарда и се огледа. Видя, че Ермиар е придружен от тримата „вълци“, но явно погледът й търсеше още някого, защото не успя да прикрие разочарованието си.

— Безмер не е ли с вас? — попита момичето, видимо притеснено.

Ермиар поклати глава:

— Не, изчезна нанякъде — отвърна й разсеяно той и добави: — Гладни сме. Ще организираш ли нещо, та да хапнем по-скоро?

Загарда кимна и тръгна с бързи крачки обратно към групата жени, с които говореше допреди малко. Наведе се, каза им няколко думи и две от тях се изправиха. Със сръчни движения жените набързо постлаха шарено платно до един от огньовете, около който сладко спяха три малки дечица. Отрупаха платното с хляб, сирене, месо и топла супа. Когато трапезата за Ермиар и спътниците му бе сложена, жените гушнаха в прегръдките си децата и ги отнесоха със себе си. Четиримата се настаниха около огъня и лакомо се нахвърлиха върху храната. Дурум също опита от месото, седнал в краката на господаря си, и когато се нахрани, се запъти към изхода. Сивият вълк обичаше да скита нощем сред тъмните дебри, а Крамик не го спираше. На сутринта Дурум винаги се завръщаше.

След четвърт час върху платното бяха останали само трохи и празни съдове. Ермиар, доволен от обилното ядене, се изтегна до огъня и очите му зашариха из препълнената с кодилци пещера. Глъчката от разговорите бе значително утихнала, тъй като повечето от тях заспиваха, увити в дебели кожи и одеяла. Тримата му спътници също вече спяха около огъня, а гърленото хъркане на Булик се разнасяше и сливаше с останалите шумове в пещерата. Погледът на Ермиар се спря на крехката фигура на Загарда, легнала наблизо. Лицето й бе полуосветено от гаснещите вече огньове. Равномерното й дишане му подсказа, че е заспала, но по руменината на бузите й и неизсъхналата още сълза разбра, че е заспала, плачейки. Той се досети защо плаче Загарда. Момичето бе влюбено в Безмер, който, освен че не отговаряше на чувствата й, бе изчезнал, без някой да разбере къде и защо.

Ермиар я погледа още известно време и се обърна към стената. Преди да заспи, той си каза, че като свърши войната, ще се върне и ще я вземе за жена. И друг път, макар и рядко, се бе случвало мъж от стети-сантропи да си вземе за жена момиче от ури-сантропи. Той знаеше, че за него е определена Бендидора от Ябрус и за да спази традициите, щеше да вземе нея за първа жена. Но сърцето му искаше Загарда, макар и да знаеше, че в момента девойката обича друг. Втората му сватба щеше да е със Загарда. Ермиар не се съмняваше в това.

Дежурният войник го събуди рано на другия ден. Слънцето още не беше изгряло и кодилците спяха дълбоко. Другарите от отряда му се облякоха набързо, измъкнаха се тихомълком от пещерите и оседлаха конете си. Събраха се всички на поляната и тъкмо когато Ермиар се накани да нададе бойния вик на „вълците“, чу зад себе си звук от тичащи стъпки. Загарда бързаше задъхана към него, а косите и се вееха назад от силния вятър. Момичето не продума и думичка, само се повдигна на пръсти и го целуна по бузата, после се извърна рязко, бързо се затича назад и изчезна обратно в пещерата. Той гледа известно време след нея и когато тя се изгуби, се качи на коня, извика:

— Карн веган — и се понесе устремно напред сред възклицанията на другарите си.

(обратно)

16. Демонът

Един ден той бе излязъл на разходка, когато срещу него се зададе ездач.

— Колко странно — помисли си той, защото бе свикнал да вижда единствено колесници. Не му бе хрумвала мисълта, че конете могат и да се яздят.

Но когато ездачът спря до него, учудването му се смени с изумление, примесено със страх. Той никога досега не се беше сблъсквал с подобни кон и ездач:

Конят бе необикновено едър, с черна, лъскава козина и ясно изразени мускули. Гривата и опашката му бяха гъсти и дълги, а очите му, дълбоки и тъмни като нощ, пронизваха с острота и интелект, сякаш човешки. Ездачът също беше едър и висок, целият в черни дрехи. Дълга, тъмна и лъскава коса падаше върху раменете му. Ала лицето му бе невероятно. Когато го погледна, първо, забеляза как се сменя цветът на очите му. Те ставаха ту пъстри, ту ярко– или наситено-сини, ту зелени или тъмни почти до черно. После осъзна, че освен тях не може да различи нищо друго. Чертите на лицето му бяха някак размити, без точни линии и очертания. Колкото и да се опитваше да види формата на устата или носа му — не успяваше, сякаш бяха забулени в мъгла. Единственото място, където можеше да съсредоточи погледа си, бяха очите на странния ездач.

Тръпки полазиха по гърба му, прииска му се да побегне, но в този момент черният конник го заговори:

— Търся вода. Има ли някъде наблизо?

— Има — отговори той и показа с ръка, — зад онзи хълм, там тече река. Не е далече.

Ездачът благодари с жест и се накани да отмине.

И в този момент, въпреки първоначалния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с този конник:

— Никога не съм виждал човек да язди кон. Как го научихте?

Черният ездач го погледна и отговори:

— Аз не съм човек, а това не е кон. Това е душата ми, приела форма на кон.

— Щом не си човек, какво си тогава? — попита той и отново усети страх да се прокрадва в сърцето му.

— Аз съм демон — отговори ездачът, засмя се зловещо и подкара коня, за да отмине, но тогава той се затича към него и извика:

— Щом си демон, тогава знаеш защо живеем ние, хората.

Демонът се обърна през рамо към него и отвърна:

— Не, не знам. Само Великият съдия знае отговора, питай него.

И продължи по пътя си.

Тогава той усети силна болка и мъка в себе си. Не разбра за какво му говори демона, не знаеше какъв е този Велик съдия, не му се искаше да се връща назад при колесницата и красивата жена, където се чувстваше самотен. Не помнеше миналото си, не знаеше за какво живее. Пое дълбоко въздух и се провикна след демона:

— Демоне, вземи ми душата, не ми се живее вече.

Демонът го чу, обърна се и зловещият му смях прозвуча отново, преди да отговори:

— Как да взема нещо от теб, когато не го притежаваш? Намери душата си и може би някой ден ще се срещнем отново.

Той видя как демонът препусна като вихрушка и се изгуби зад високия хълм.

(обратно)

Глава XVI Вълци

Няколко часа оставаха до съмване. Долу, пред стените на град Артебос, все още свистяха стрелите на уголците. Управителят на Артебос, Трацимир и петима от военно-командващите се бяха събрали в една от закритите кули в крепостта на външния град. Вътре бяха наредени няколко дървени стола и една паянтова маса, а от тавана висяха десетина гнезда на нощни харлии, чиито обитатели тревожно прехвърчаха напред-назад, обезпокоени от шума на битката, която се водеше отвън. Пет-шест кълбета на вечната светлина осигуряваха осветление в помещението. От покрива на кулата долитаха виковете на войниците, които отбраняваха крепостта.

— Кан-императорът ще се появи всеки момент, а уголците не се отказват — Трацимир се изправи и се приближи към бойницата, откъдето се загледа в битката навън. — Проклети самоубийци — добави той и се върна на масата при останалите.

— Може да е капан — предположи Гаран, командващият „ястребите“.

— Капан, но какъв? — почуди се Трацимир. — Съгледвачите ни са навлезли с километри в уголска територия, но не са видели да имат подкрепление. Те са банда безумци, водени от ненормалник. Нямам друго обяснение.

— Така е — намеси се с боботещ глас Брегун, възедър и обилно окосмен мъж, който бе водач на „дивите котки“. — Сумати жертви дадоха проклетниците и какво постигат?! Срутиха на две места стената, но то е нищо. Луди са — и за да демонстрира колко са луди, вдигна топчестия си показалец, заби го в твърдата си четина, несресвана от дни, и го завъртя усърдно.

— Нещо не е както трябва. Винаги нападат нощем, що за мания. А и откакто се бием, не се хвърлят в битката с цялата си сила. Струва ми се, че ни напада една трета от войската им. Ако излезем навън, ще ги сразим без проблеми, не е нужно да чакаме кан-императора — поклати глава Гаран.

— Може би искат да мислим точно така и ни примамват да излезем — повдигна вежди Трацимир.

— Едва ли — намеси се Сувар от войската на „сивите вълци“, — мисля, че пазят силите си. Знаят, че кан-императорът ще ни се притече на помощ, за да ги отблъсне, докато са още на границата, и чакат да се появи.

— Не се връзва — смръщи вежди Гаран. — Бакуриан знае, че Артебос е малък град. Силите ни не са големи. Трябваше да ни атакува бързо и с пълните си възможности. Всеки ден забавяне от негова страна е ден преднина за кан-императора. А и енергията на хората му се похабява.

— Бакуриан е глупак — избоботи Брегун.

Гаран го изгледа изпод вежди, но не каза нищо.

— Както и да е — каза Трацимир, — ние изпълнихме задачата си и удържахме Бакуриан на границата до идването на императора. Скоро тези безумци отвън ще бъдат довършени до един — той се изправи. — Какво ще кажете, да се присъединим към войниците отвън, а?

Пръв след него се надигна Брегун и с доволна усмивка отвърна:

— Не бих изпуснал възможността да пратя в отвъдното още от тези уголски гадове.

Мъжете се изправиха и последваха Трацимир извън кулата. Всеки от тях се запъти към различни части на крепостта, там, където се биеха войските им. Самият Трацимир тръгна след Гаран по витата стълба към покрива на кулата. Хоризонтът бе почнал да просветлява. Залегнали зад бойниците, петима стрелци от „ястребите“ обстрелваха уголците. Изкачили стъпалата, двамата военноначалници се снишиха зад бойниците, за да не ги улучи някоя вражеска стрела, и внимателно погледнаха навън. Въпреки тъмнината с просто око се виждаше, че уголците изнемогват. Биеха се вече шест нощи. И както бе казал Гаран, ставаха все по-малко. Това се дължеше на жертвите, които даваха в боя всяка нощ. Бакуриан бе изоставил част от войската си пред стените на Артебос с обещанието, че ще се върне. Той, разбира се, нямаше такова намерение, но уголците се бореха храбро и самоотвержено с надеждата, че помощта ще дойде.

Небето съвсем просветля и кълбетата вечна светлина се стопиха невидими из въздуха. Тъмнината се отдръпна от бойното поле, а с нея и уголците. Те се скриха в шатрите си сред дърветата, изпълнявайки последната заповед на Бакуриан, отпреди да ги напусне — да нападат винаги нощем под прикритието на тъмнината.

Но Трацимир не разпусна хората от местата им, защото очакваше всеки момент кан-императорът да се появи. Нареди на Сувар да строи конницата пред портата, за да може да излезе веднага по даден от него знак. Пешаците също се строиха в очакване на кан-императора, а стрелците останаха на местата си по бойниците и стените на града. Въпреки безсънната нощ Трацимир чакаше на мястото си, без да се чувства уморен. Надяваше се всичко да приключи днес, това го крепеше свеж и бодър. И ето че четвърт час след прекратяването на уголската атака, оправдавайки очакванията на артебосци, императорът се зададе начело на четирихилядна конница и двадесет хиляди пешаци. Войската му се разположи отвъд гората, в която се криеха враговете им, и се разгърна така, че да отцепи всеки възможен изход за уголците.

Войниците от артебоската крепост видяха сънародниците си и тук-там се разнесоха въодушевени възгласи. Пътят за бягство на уголците бе отрязан. Сега вече можеха да излязат от външния град и да нападнат оградения отвсякъде Бакуриан. Трацимир даде знак с жест и Сувар, който само това чакаше, извика с пълен глас:

— Карн веган.

Качените на конете си „сиви вълци“ поеха бойния вик на ротата си и като ехо го повториха няколко пъти, докато портите на Артебос се отворят. Конницата се втурна навън, следвана от пешаците и се нареди по протежение на гората. „Вълците“ извадиха оръжия и зачакаха търпеливо, докато „котките“ се втурнаха с диви крясъци сред дърветата, грабнали брадвите и кинжалите си. Но когато се озоваха сред лагера на Бакуриан, устремът им спря и виковете постепенно заглъхнаха. Уголците ги очакваха, прави, с вдигнати ръце и захвърлени оръжия. Обградени от всички страни, те разбираха, че съпротивата е излишна. Вече не можеха да заблуждават нито за броя си, нито за силите, които не им бяха останали.

Близо час след това лагерът на уголците бе разтурен и купчини от ненужни вещи, изпочупени шатри и трупове бяха завлечени на полето и запалени. Лумналите огньове разнесоха тежка миризма и черен пушек из околностите на Артебос.

Кан-императорът сбърчи нос и се огледа. Застанал на една от кулите на външния град, придружен от Заберган, от управителя Трацимир и от двама „глигани“ от личната му охрана, гледаше как войниците издигат лагера си около стените на Артебос, защото градът трудно би поел всички тези хора. В дълга редица окованите уголци вървяха към портите на външния град. Нещастниците ходеха с наведени глави и прегърбени рамене. Бяха малко на брой. Странно малко. Всичко се бе развило прекалено бързо и прекалено добре, за да е нормално. Бе изпратил министър Звиницис да търси Бакуриан сред пленените, но нещо му подсказваше, че днес не е денят, в който ще се срещне очи в очи с предводителя на Уголия.

Отдолу по стълбите на кулата се чуха стъпки и скоро при тях се появиха един млад войник от войската на „ястребите“ и министър Звиницис, който, макар и задъхан, не изчака да си поеме въздух, а на пресекулки почти извика:

— Бакуриан си е заминал още преди уголците да нападнат, преди шест дни. Оставил е част от войската си тук, а с другата е навлязъл в Биляра.

Издулор не каза нищо, но веждите му се сключиха в грозна гримаса. Заберган се почеса замислено по брадата:

— Хе, този Бакуриан се оказва по-дързък, отколкото очаквахме. Тръгнал е към Истрос.

Издулор се извърна към Трацимир и го погледна с ярост:

— Ти си виновен за това.

Трацимир наведе глава.

— Предай на заместника си управлението и се приготви. Утре сутринта тръгваш с войската ми към Истрос като пешак. Това ще бъде наказанието ти.

Трацимир продължаваше да стои с наведена глава.

— Какво чакаш, тръгвай — ядно извика Издулор.

Управителят на Артебос се сепна, обърна се и бързо изчезна надолу по стълбите.

— Глупак — процеди с тънък глас Звиницис зад него.

Кан-императорът погледна изпод вежди Звиницис и му каза с леден глас:

— Разгласи сред главнокомандващите, че утре сутрин тръгваме обратно към столицата.

Министърът се поклони и с пребледняло лице се отправи да изпълни нареждането на императора.

Издулор поклати глава след него и замислено каза:

— Твърде дълго живяхме в мир. Загубили сме способностите да воюваме. Трябваше да предвидя това.

— Вината не е ваша — каза Заберган. — Трацимир не е прозрял, че има нещо гнило в тази обсада. Самодоволството и гордостта от това, че успява да задържи Бакуриан, са го заслепили и не е разбрал, че е измамен.

— Да, но правя грешка след грешка от самото начало на всичко това. Още щом разбрах, че Бакуриан готви война, бе нужно да потегля насам. Дадох му прекалено много време и ето какво се случи.

— Станалото станало. Никой не вярваше, че война наистина ще има. Не го мислете повече. Важното сега е да успеем да се притечем на помощ навреме — отговори Заберган, видимо притеснен. — Столицата остава слабо защитена, а уголците са със сериозна преднина пред нас. Не мога да не призная, че Бакуриан добре е планирал ходовете си.

— Така е, ветровете да го отнесат, ще му откъсна неблагодарната глава, щом го докопам — ядно каза Издулор. — Да вървим.

Мъжете тръгнаха надолу по стълбите към стаите, подготвени за почивката им. Пръв кан-императорът достигна до отредените му помещения в кулата на външния град. Той повика с кимване Заберган да го последва вътре. Двамата „глигани“ застанаха прави от двете страни на вратата, а войникът от войската на „ястребите“, който не бе поканен, продължи по мрачния коридор да търси място, където да получи свястна храна, каквато не бе опитвал, откак напуснаха град Брусар.

Заберган и кан-императорът се настаниха удобно от двете страни на отрупана с ястия маса и мълчаливо започнаха да се хранят. Усетил какво се случва, Гаго, постоянният спътник на Заберган, се подаде от пазвата му и жадно задуши въздуха наоколо.

— А, Гаго — усмихна се Заберган, — ето ти, момче, хапни си.

Мъжът отчупи малко парче сирене и го подаде на мишока, който ловко го взе с лапички и озъртайки си любопитно наоколо с черните си мънистени очички, започна да го гризе сладко, сладко.

Издулор само погледна мишока, но не му обърна повече внимание. Вместо това избърса с една кърпа устата си, облегна се назад, а един придружител му донесе пълна до горе чаша с квесел. Кан-императорът отпи голяма глътка и се обърна към все още ядящия Заберган:

— Е, Заберган, какво мисли Алобоготур за негулите и таболците? Ще успее ли да удържи манастира?

Заберган преглътна набързо и с усмивка каза:

— Хе, хе, императоре, не мислете за това. И група ученици биха удържали манастира. Сградата е построена така, че искам да видя коя войска, била тя и многобройна, ще успее да я превземе.

Издулор кимна с глава и замислено се загледа в чашата с квесел.

— Не сме ли прекалено самоуверени? Досега тази самоувереност ни струваше много.

— Що се отнася за манастира — не! — отвърна този път със сериозно изражение Заберган. — Разположението му е непревземаемо, и при това го пазят сангасите. На ваше място бих се притеснявал повече за столицата. Алобоготур ви изпраща послание — да не се тревожите за манастира, негулите не го плашат.

Кан-императорът отпи още една глътка от чашата:

— А какво е положението със шпионите ни? Откри ли нещо?

— Мисля, че вече се досещам какво се случва с Кордил и защо не получава новини от агентите си — очите на Заберган просветнаха с особен блясък, — но ви моля да изчакате още малко, за да мога да съм напълно сигурен в предположението си.

— Така да бъде — каза уморено Издулор и отново надигна чашата. Допи я на един дъх и се изправи:

— Нахрани се добре, Заберган, бъди мой гост. Аз обаче ще отида да спя.

Заберган се изправи и се поклони почтително, докато Издулор напускаше помещението. Останал сам, той продължи да опитва от вкусната храна, като не забрави, разбира се, и скрития в дрехите си Гаго.

* * *

Нощта бе тъмна в гъстата гора, където не проникваше светлината от кълбетата. Крамик се огледа. Вече бе изминал час от дежурството му, а Дагобин все още бе буден. Всички останали дишаха равномерно, увити в тежките си кожи, а огънят тлееше слабо, всеки миг щеше да угасне. Крамик се размърда и забеляза как Дагобин отвори очи и го погледна. Крамик опипа с ръка мешката си. Усети ръбовете на Зелената книга под пръстите си. Вече три дни изминаха, откак напуснаха село Кодили, а все още не му се бе удала възможност да разгледа книгата. Надяваше се, че тази вечер, когато му се падаше дежурство, най-после ще успее да разлисти страниците й, но един от войниците — Дагобин, продължаваше да се върти, без да заспива. Крамик се облегна отново назад и зачака с вперени в мрака очи.

Толкова години бе очаквал този момент, че още няколко минути няма да са от значение. Вече можеше да се отправи към Кабур Далет, родината, която толкова искаше да види. Мисията му бе изпълнена, Зелената книга отново бе в ръцете на волобарите. Но първо трябваше да се освободи от клетвата към „сивите вълци“ и да намери възможно най-подходящия момент за това.

Ето че не изминаха и двадесет минути, а Дагобин вече спеше дълбоко. Тогава Крамик бавно извади книгата, оглеждайки се. Положи я върху разстланата на земята кожа и започна да я разглежда внимателно. Волобарският потомък настрои очите си да виждат в тъмното. Книгата бе голяма и тежка, с твърди, тъмнозелени корици. Бе обкована в сребрист метал, който се виеше в сложни фигури около кориците. Точно в средата Крамик различи изображението на Живото Дърво, вписано в правилен кръг, заобиколен от надписи на савхи. Това го накара да смръщи вежди и да вдигне бързо книгата. Опита се да я отвори, но тя не поддаде. Обърна я със страниците нагоре и видя, че металният обков ги е заключил от горе до долу. Потърси мехнизъм, с който да си послужи, но го направи просто ей така. От момента, в който видя, че върху книгата стои надписът с клетвата на великия магьосник Каршашаранал, родоначалника на волобарите, разбра, че за да я отвори, ще му е нужен медальонът. Крамик се ядоса на себе си. В бързината, когато я намери, бе пропуснал да помисли, че книгата на волобарите, събрала древни знания и тайнства, няма да се отвори толкова лесно — просто с разгръщане. А медальонът бе в ръцете му тогава. Крамик поклати глава със съжаление и понечи да прибере книгата отново в мешката си. Но преди да я пусне в торбата, един надпис на задната корица привлече вниманието му. Бе написан на савхи, леко протъркан и замазан на места, но се четеше ясно:

Ти, който надписа четеш

и тази книга искаш да отвориш,

едно ще трябва да научиш най-напред,

преди с листата й да заговориш:

Три книги са, що силата владеят,

три книги власт ще донесат —

на този, дето притежава за всяка от кориците ключа.

Но истината тук ще кажа и клетва давам да я помниш ти,

на зло душата си недей отдава, завета ми в сърцето си пази.

Че няма на света душа, която притежава мощ такава —

на трите книги знанието да придобие,

и да остане цяла.

Затуй разкъсах я на три таз сила, власт невиждана що дава,

недей събира я за миг дори, за да не дойде зло накрая.

Крамик препрочете няколко пъти написаното и върна книгата в мешката. Оказва се, че има още две книги — помисли си той — книги, които не бива да се притежават заедно. Това бе напълно ново за него, но не променяше нищо. Крамик нямаше намерение да придобива власт и да търси другите две книги. Стигаше му да знае, че е изпълнил дълга си към волобарите и обещанието, което даде на дядо си.

На няколко крачки от него лежеше Ермиар. Верижката с медальона се показваше от врата му. Беше сравнително лесно да отиде и да я свали незабелязано оттам. Но Крамик се бе клел да служи на Ермиар, докато е войник във войската на „сивите вълци“. А кражбата бе посегателство, не служба. Налагаше се да изчака, за да се ориентира какво да прави от тук нататък. Безполезна е книгата без медальона, затова трябваше да намери начин да върне в Кабур Далет и двата предмета. Крамик се намести удобно и зачака търпеливо да свърши дежурството му. Вятърът духаше слабо и сред високите дървета цареше тишина. Бяха навлезли вече в пределите на Карпонили и пътят им беше станал по-стръмен и труден. Дурум бе тръгнал на редовната си разходка из горите, Крамик предположи, че ще се върне няколко часа преди зазоряване и ще се сгуши при него в кожата. Но не стана така. Миг след като помисли за вълка, той се появи сред дърветата и се втурна към него.

— Дурум — прошепна Крамик, — рано се връщаш тази нощ.

Вълкът седна на задните си крака и го погледна в очите, сякаш искаше да проговори. Крамик смръщи вежди. Конете изведнъж също станаха неспокойни, пръхтяха, въртяха се и тъпчеха на място. Разбра, че има нещо нередно, и се опита и да проникне в мислите на Дурум. Но въпреки че волобарският потомък носеше в себе си много от способностите на предците си, изолацията бе обрекла планинците от Кабур Далет да загубят голяма част от уменията си. След няколко неуспешни опита самият вълк се отказа от общуването и шумно изпръхтя. Изправи се на крака и нададе зловещ вой към небето.

Всички мъже от малкия отряд на Ермиар се събудиха, скочиха и извадиха оръжията си.

— Какво, ветровете да го отнесат, става? — извика Булик и се обърна към Крамик и виещия вълк.

Но още преди Крамик да каже каквото и да било, от всички страни към тях се втурнаха вълци. Те не бяха толкова едри, колкото Дурум, но приличаха на него по широката глава и дългата изострена муцуна. Цветът на козината им беше червеникав, не сив, а задницата им, както на всички вълци, бе по-ниска и опашките им висяха до земята. Вълците се наредиха, обърнали муцуни към дърветата, без да обръщат внимание на хората, а Дурум спря да вие. Войниците гледаха объркано, някои от тях изглежда мислеха, че сънуват. И тогава Крамик разбра. Втурна се към огъня и моментално го изгаси.

— Ще ни нападнат — каза той уверено.

Ермиар се огледа, не видя нищо обезпокоително в тихата тъмнина, но нареди с висок глас:

— В кръг.

Мъжете се наредиха в кръг и зачакаха. Черната нощ ги обгръщаше и те присвиваха очи с надежда да съзрат нещо. Крамик настрои погледа си, мракът се отдръпна и ги видя. Негулите се криеха сред дърветата. Той прибра кръстата си сабя и извади лекия арбалет, закачен на гърба му. Зареди ловко и стреля. Сред дърветата проехтя вик и мъжът, по който се целеше, се строполи на земята. Крамик не се забави, а продължи да стреля с най-голямата бързина, на която бе способен. Още две тела се изтърколиха на земята, преди негулите да разберат какво става. С яростни възгласи те се втурнаха към кръга от мъже. Бяха поне тройно повече от „вълците“. Докато ги обстрелваше с арбалета си, Крамик помисли, че е един от отрядите, с които пътуваха негулите. Поне се молеше да е така и да не са се събрали заради войната. Негулите винаги пътуваха на малки групи, за да бъдат трудно забележими, и се събираха заедно само когато готвеха нападение. Всеки отряд имаше име и главатар, но всички отряди бяха подчинени на един човек, който не принадлежеше към никоя група, а пътуваше ту с една, ту с друга. Така оставаше по-трудно уязвим, никой не знаеше в кой отряд се намира главатарят на негулите.

Щом негулите нахлуха на няколко метра от кръга, Крамик хвърли арбалета, измъкна ръкава на ризата си, който увисна на шнуровете на рамото му и хвана сабята. Тази риза, наречена чипаг, бе специално шита за битки. Ръкавът се смъкваше, за да е по-подвижна ръката. Бе подарък от дядо му заедно с кръстата сабя. Необичайно за войската оръжие, за разлика от тежкия меч, сабята бе гъвкава и лека с изключително здраво кръстовище, което му помагаше да отблъсне меча на противника, ако двете оръжия се кръстосат. Тежкият меч се приплъзваше по сабята и попадаше в кръстовището, откъдето не бе трудно да бъде изтласкан. Лекотата на оръжието му помагаше да е подвижен и бърз, можеше да нанася два удара в един такт с един въртелив замах.

Щом освободи ръката си и хвана сабята, видя как от всички страни към негулите се втурнаха вълците. Животните се целеха в гърлата на мъжете, и ако успееха да докопат шията, без да бъдат посечени, с човека бе свършено. Негулите нададоха не един вик на ужас и болка. Безстрашни воини иначе, те за първи път се сблъскваха с вълци в битките си. Ала първоначалната изненада бързо премина и негулите се съвзеха. Схватката стана ожесточена, и ако вълците, повикани от Дурум, не се бяха притекли на помощ, за да забавят устрема на негулите, от билярите едва ли щеше да остане жив човек.

Крамик се биеше уверено с двама от негулите. Бързината и ясният поглед в тъмното му даваха предимство и те не успяваха да го засегнат, но около него другарите му изнемогваха. Очите му спряха за миг на Ермиар, който храбро се биеше също с двама негули, но Булик, застанал от другата му страна, бе ранен, от ръката му капеше кръв. Едва удържаше нападналия го негул, нуждаеше се от помощ. Крамик се съсредоточи максимално и издебна единия си противник в момента, когато с две ръце замахваше с тежкия си меч. Извъртя се, сниши се бързо и със светкавичен замах промуши негула още докато се засилваше, за да нанесе удар. След това се извъртя изненадващо и посече крака на другия си противник. Негулът падна на една страна и Крамик използва момента, за да го промуши в гърлото. Кръвта бликна и го опръска по лицето и дрехите. За момент през съзнанието му премина мисълта, че не е трябвало да го допуска, но след това миризмата на кръв проникна в мозъка му и го завладя. Очите и косите на Крамик станаха черни, тъмни сенки ги покриха. Подобно на вихър той развъртя сабята си и негулите започнаха да падат един след друг, сякаш парцалени кукли. Нечовешките сили, влели се в кръвта му, го изправяха пред трима-четирима негули наведнъж. Те падаха след секунди, неуспели да замахнат дори веднъж с мечовете си. Билярите гледаха онемели как Крамик поваля всичко пред себе си с лекота. Изведнъж пред него изскочи Дурум. Вълкът втренчи очите си в Крамик и между зъбите му прозвуча тихо ръмжене. Постепенно черният цвят се отдръпна от косите и очите на волобара и погледът му се проясни. Той се огледа, вече спокоен. Само неколцина негули бяха успели да се измъкнат от сабята на Крамик и да побягнат в гората. Всички останали лежаха съсечени. Ермиар се приближи до Крамик, гледайки го с недоумение, и попита:

— Какво беше това, човече?

Крамик наведе глава. Нямаше какво да каже, волобарската му природа се бе проявила. Но някак си трябваше да се прикрие. Докато обмисляше какво да отговори, отвсякъде се чуха възторжени възгласи. Войниците се приближиха към него сред труповете на негулите, хванаха го и го метнаха два-три пъти във въздуха. Някой от тях го прегръщаха, други го потупваха по раменете.

— Понякога в тежки моменти човек отключва неподозирани способности — каза Булик и го потупа по ръката, — голям дявол си бил.

Крамик се засмя малко пресилено, но облекчен, че всичко се е разминало. Благодарение на нощта никой не видя, че сенките покриха очите и косите му, докато се биеше с негулите.

— Вижте — извика Вананд и насочи вниманието на войниците към глутницата вълци, която им се бе притекла на помощ.

Животните се хранеха настървено с труповете на негулите. Кръв се стичаше по озъбените им муцуни. Ермиар и неколцина други сгърчиха лицата си в гримаса.

— Трябва ли да позволяваме това? — попита някой с отвращение.

— Оставете ги — намеси се Крамик — те се биха за нас.

— Но защо? — недоумение се четеше в погледа на Ермиар — Как ги накара?

— Дурум ги извика — отговори Крамик и потърси с поглед сивия вълк. Сребристата му козина се белееше в мрака. И той като останалите вълци се възползваше от труповете на негулите и късаше от телата им едри парчета плът, които сдъвкваше с наслада.

— Ти и твоят вълк ни спасихте, Крамик. Когато се върнем в Исиней, ще се погрижа да получиш достойна отплата — сериозно каза Ермиар, докато гледаше с пребледняло лице как Дурум се храни.

— Върша това, което трябва — отговори тихо Крамик.

(обратно)

17. Кулата

И когато демонът изчезна от погледа му, той тръгна след него. Бе решил да не се връща обратно в удобната колесница.

— Искам да намеря себе си — каза си той, — искам да разбера какво е важно за мен и искам да яздя като демона, дори ако трябва сам да стана демон.

Минаваха дни, той продължаваше да върви, без да знае накъде отива, но с надеждата, че е на прав път и ще открие това, което търси.

Веднъж, вървейки по една широка пътека, видя срещу себе си висока каменна кула. Тя се издигаше нагоре в небето, самотна и обрасла в бурени. Той се приближи до нея, огледа тухлената стена и започна да я обхожда, с намерението да открие врата и прозорци. Чудеше се дали има обитатели и какво е предназначението й на това място, където от часове не бе срещнал жива душа. Едва направил няколко крачки, забеляза голямата метална врата. Бе масивна и тежка, проядена от ръжда. Вратата се отвори лесно. Вътре, на светлината, проникнала отвън, се откри широко каменно стълбище с метални перила. Той се поколеба, но реши да се изкачи до върха на кулата.

Стъпало по стъпало той вървеше нагоре, хванал парапета за ориентир поради тъмнината, която го обгръщаше. След известно време, през което според възприятията му трябваше да е стигнал върха на кулата, той спря. Беше се изморил, но тъй като считаше, че е стигнал върха и всеки момент ще се озове на края на стълбището, почина за кратко и продължи да се изкачва.

Но грешеше. Времето минаваше, той се катереше, но стълбите нямаха край. Все по-често той се спираше да почине и си казваше — още малко, краят е близо — но стъпалата следваха едно след друго, едно след друго и тих ужас започна да го обзема. Въпреки че бе отделил много от времето си, да се изкачва, той реши да се върне обратно, защото имаше нещо зловещо в тази кула, чийто връх не можеше да бъде достигнат.

Но когато се обърна и се опита да стъпи върху долното стъпало, се натъкна единствено на въздух и нищо друго. Студена пот изби по челото му, а ръката, хванала металното перило, се разтрепери неудържимо и той едва се задържа на краката си. Единственото, което му оставаше от тук нататък, бе да се катери нагоре. Проклинайки се, че не отмина кулата, когато я видя на пътя си, той продължи да се изкачва по зловещото стълбище.

(обратно)

XVII глава Чертозите на демона

Ермиар и войниците оставиха осеяната с трупове поляна на вълците и тръгнаха да търсят друго място за пренощуване. Наблизо можеше да има още негулски отряди, затова не бяха в безопасност. Бавно и тихо вървяха сред дърветата, тъмнината им пречеше. Дурум бе останал с глутницата вълци, но Крамик знаеше, че още преди зазоряване ще намери следите им, за да пътуват заедно през деня.

След близо час ходене се спряха на закътана от две скали и борова гора поляна. Кълбетата вечна светлина над тях хвърляха достатъчно светлина, за да успеят да превържат ранените. Скоро всички бяха налягали по земята, но малцина успяха да заспят, превъзбудени от нападението на негулите. Крамик, чието дежурство бе свършило, заспа веднага, защото болките в главата от това, че използва умението си да вижда в тъмното, започнаха. Единственият начин да се спаси от тях, бе да заспи дълбок и ободряващ сън.

На около два метра от него лежаха Ермиар и Булик, но те не успяваха да заспят. Болката в крака пречеше на Булик, а Ермиар обмисляше случката и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше.

— Булик — прошепна Ермиар, за да не събуди останалите, които спяха.

— Да — изпъшка Булик и се обърна към него.

— Какво търсят проклетите негули в Карпонили?

— И аз се питам същото, господарю — отговори Булик и поклати глава в недоумение.

— Сигурно се възползват от войната с Уголия — каза Ермиар повече на себе си, отколкото на Булик — и плячкосват наоколо.

— Хм, простете, но ми се вижда малко вероятно — възрази Булик. — В планината няма какво толкова да се плячкосва. Струва ми се, че друга е целта им.

— Манастирът?!

— Може би, господарю, може да са се съюзили с Бакуриан.

— Но ако е така, трябва да изпратим възможно най-бързо вест до Алобоготур, за да е подготвен.

— Трудно ще е, нямаме пощенски гуги, господарю — отговори Булик. — А сега с ранените ще се придвижваме още по-бавно.

Ермиар въздъхна и зарея поглед в небето, където бавно се носеха кълбетата вечна светлина.

— Изпратете Крамик — обади се отново Булик, — той има най-голям шанс да стигне до Карпонили жив, дори и негулите да са напълнили тези гори. Дурум ще го пази, а конят му е най-бързото животно, което съм виждал, а съм виждал много, повярвайте ми. Дори вашият Цилок не можеше да се мери с него. А той бе великолепен жребец.

Споменаването на Цилок натъжи Ермиар. Булик разбра това и съжали, че заговори за коня, който се изгуби във водите на Релсма.

— Може да го изпратя — кимна Ермиар. — Алобоготур трябва да научи, че негулите са плъзнали из Карпонили.

Мъжете се смълчаха и всеки потъна в мислите си. Небето започна да се развиделява, когато сънят успя да ги победи, а кълбетата вечна светлина просветляха и се стопиха на дневната светлина. Дурум, сивият вълк, се подаде иззад едно дърво и започна напрегнато да наблюдава войниците. След известно време се промъкна с тихи и бавни крачки до господаря си и се намести до него в топлата кожа. Крамик се размърда за момент, усетил присъствието му, но отново се отпусна, спокоен в съня си.

* * *

Уголската войска, предвождана от Бакуриан, напредваше бързо към столицата на Биляра. Още ден и половина път ги делеше от Истрос. От дни вече не се криеха в горите, а необезпокоявани вървяха по големите пътища. Минаваха спокойно през селата, повечето безлюдни, напуснати от жителите си заради войната. Уголците нямаха от какво да се боят. Имаха дни преднина пред войските на кан-императора. Столицата Истрос оставаше открита и самотна, без помощ отникъде.

Цялата северна граница на Биляра бе нападната от обединените северни племена. Военните сили и на двете области, Онгалада и Чаладара, бяха принудени да защитават земите си от нашествениците. Негулите бяха плъзнали из Карпонили, за да отвличат вниманието на сангасите, а Язник, кан-предводителят на област Ябрус, трябваше да премине с войската си през пустинята Лахира, за да успее да се притече на помощ за толкова кратко време. Пък и самият Издулор го бе изпратил да помага на кан-предводителите, които се биеха на границата. Естествено, през Лахира не се минаваше току-така и никой, колкото и смел да е, не би повел хората си през зловещата пустиня. На пръстите на ръцете се брояха тези, преминали я от край до край и останали живи.

— Оказа се, че прехваленият Издулор е глупак, а Тобел? — обърна се към министъра си Бакуриан, доволен от новините, които му донесоха агентите на Салистар. Двамата ходеха по широк път, хванали конете си за поводите, защото животните, а и хората имаха нужда да починат от ездата. На стотина метра пред тях вървеше водачът им, а зад тях се точеше върволица от хора и коне, чиито закачки, викове, смях и дрънчене на метал се сливаха в постоянен монотонен шум. На Тобел му стана неприятно от самодоволството на Бакуриан, но овладя изражението си и внимателно възрази:

— Издулор просто не вярваше, че наистина ще го нападнете.

Тобел помисли със съжаление за столицата на Уголия — Тарес, която бе негов дом. Искаше да си е вкъщи, да се разхожда в централния градски парк и да се пазари отново с търговците на кашерови ядки, които опъваха шарените си сергии насред пътеките на парка. Кашеровите ядки, препечени на слаб огън и посипани с билковата смес, приготвена от готвачката, бяха любим деликатес за Тобел и семейството му. Внасяха ги от Биляра, защото кашеровите храсти растяха в областта Ябрус — на границата, където свършваше пустинята Лахира. Сега всякаква търговия с Биляра бе преустановена. Министърът въздъхна с носталгия.

— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Бакуриан и прекъсна мечтанията на Тобел, — не е вярвал, защото е надут глупак — продължаваше да се перчи Бакуриан, раздразнен от дългия път и скуката.

— Може би сте прав — отвърна Тобел само за да се отърве от размислите на господаря си.

Продължиха да вървят в мълчание. Слънцето се издигна високо в небето. Времето бе тихо и спокойно, птички прехвърчаха около тях. Вдясно от пътя растяха високите дървета на Губилес, дива и тъмна гора, простираща се на хиляди декари площ. Състоеше се предимно от широколистни високи дървета с огромни корони и възлести стволове, с клони, които им придаваха чудни, дори страховити форми.

Тобел продължи да мисли за дома си. За децата си, челядта му бе многобройна, за жените си и спокойните вечери на голямата тераса, където отпиваше първокачествен квесел и четеше любимите си книги. Къщата му бе в близост до двореца на Бакуриан, изградена от красив червен камък и разположена сред живописен парк.

Изведнъж от унеса го изтръгна особено чувство. По врата му премина тръпка и всеки косъм от тялото му настръхна. Някакъв странен полъх долетя от дълбините на Губилес и Тобел го усети с цялото си същество. Нещо тъмно и зло се спотайваше сред вековните дървета.

— Какво ти е? — попита го Бакуриан. — Изглеждаш така, сякаш си видял смъртта пред себе си.

— Не знам — отговори обърканият Тобел, който нямаше често подобни усещания, — тази гора е доста зловеща.

Бакуриан огледа високите дървета с пренебрежение.

— Гора като гора, не се вдетинявай — отвърна уголският предводител, метна се на коня и препусна бързо напред. Като по даден сигнал войниците го последваха и хукнаха след него, а с тях и Тобел, опитващ се да забрави обзелото го чувство.

Асура ги наблюдаваше със светнали очи, скрита сред зеленината на Губилес. Обонянието й, изострено до крайност, усети миризмата на войниците и техните коне още преди да се покажат на пътя. Бе призовала сивите, да й донесат еликсир. Очакваше ги, скрита в студеното си леговище, когато усети, че хора вървят към нея. Завлачи се внимателно към повърхността на земята, подаде се сред корените на дървото и с напрежение зачака да се появят човеците. Понякога те ловяха сивите й, а Асура не искаше да ги изгуби. Не и сега, когато пътува и се нуждае от всичките си сили, за да тича нощем през горите. Вълни от черен страх и омраза излъчиха жълтите й очи. Всяка сутрин майката копаеше леговище за през деня, което също отнемаше от енергията й. Ако човеците заловят сивите, ще остане без еликсир, а за да роди ново стадо, се нуждае освен от сили и от време. Но време майката нямаше. Трябваше да бърза, защото Дървото скоро щеше да цъфне. Но явно тези хора не се интересуваха от стадото й. Бяха много и бързаха. Асура остана още известно време на повърхността, наблюдавайки ги, и отново се върна в леговището, да чака завръщането на сивите.

* * *

Крамик препускаше бързо. Бе отвързал Дурум от веригата, за да тича далече пред него и да разузнава за негули или други врагове. Пътят ставаше все по-стръмен, колкото по-нагоре се изкачваше, а въздухът освежително захладня. Потомъкът на волобарите щеше да види за първи път манастира Карпонили. Някога, когато волобарите построили сградата, присвоена днес от жреците, я наричали Чертозите на демона. Но за Чертозите на демона, за разлика от академия Лимен Карон, той не знаеше почти нищо. Щеше да му е интересно да научи повече за това място, свещено, както за предците му, така и за хората.

Волобарът носеше съобщение от Ермиар за жреца Алобоготур. Това пътуване му даде възможност да остане сам с мислите си. Нещо, от което имаше нужда, за да успее да планира внимателно бъдещите си действия. Той си спомни за дядо си. През годините, когато остана без него, често мислеше за времето, което прекараха заедно. Бяха щастливи години. Крамик не помнеше баба си, с която на времето дядо му се заселил в каменното имение. Двамата напуснали Кабур Далет, най-високата и стръмна планина на Гелда Валуния, част от планинската верига Сарандила, където живеели последните волобари планинци. Взели със себе си Крамик и се заселили в равнините заради един сън видение. Планинците, както преди векове, така и до ден днешен не се интересуваха много от живота в равнините. Това, че бяха изолирани, ги бе спасило от геноцида на хората срещу волобарите. Дълги години планинците дори не разбрали, че са останали единствените от своята раса. Но когато научили тази новина, тя не променила с нищо живота им, освен че предприели мерки да останат още по-скрити и изолирани от останалата част на света. Планинците били добри ловци, смели и храбри мъже и жени, но не владеели добре магията. Естествено, в сравнение с хората, магията им била могъща, но и на половина не се доближавала до уменията на волобарите от градовете.

Дядото на Крамик — Салавик, израснал с почит към великия магьосник Каршашаранал, родоначалника, и с гордост от принадлежността си към волобарския народ. Бе слушал за държавата Дебриагадам и трите свещени места — академия Лимен Карон, Чертозите на демона и Юдина поляна. Но животът му протекъл като на всеки един планинец. Когато навършил тридесет години, го харесала волобарката Кадаша, бабата на Крамик, и си го избрала за мъж, както повелявал обичаят на планинците. Инициативата по любовните въпроси винаги поемали волобарките. Двамата се сдобили с дъщеря Иршине, която на тридесет и пет години харесала и избрала за мъж четиридесет и две годишния ловец Одик. Десет години след това, когато вече не вярвали, че ще имат дете, Иршине забременяла и родила Крамик. Но за нещастие само пет дни след раждането на сина си, Одик загинал. Паднал от една скала, ловувайки диви кози, които били основно препитание за волобарите планиници. Иршине не могла да преживее загубата на мъжа си и няколко дни след трагедията последвала Одик и се хвърлила от същата скала. Така Крамик останал сирак и грижата за него поели баба му Кадаша и дядо му Салавик. Може би животът на Крамик щеше да протече така, както на останалите планинци. Да стане добър ловец, да си намери жена и да изживее живота си сред високите планински върхове. Но една нощ, скоро след смъртта на дъщеря си Иршине, Салавик сънувал сън видение. Призовал го самият Каршашаранал, родоначалникът на волобарите, техният бог и пазител на академия Лимен Карон. Казал му, че волобарите трябва да намерят Зелената книга и да я преместят в Кабур Далет, последното волобарско убежище, където няма да е достъпна за хората. По думите на Салавик родоначалникът за една нощ му предал знания за академията, до които волобарите планинци никога не са имали достъп. Заклел го в името на волобарския род да заведе и отгледа Крамик в равнините, сред хората, там, където някога се намирала Дебриагадам, защото Каршашаранал избрал Крамик за пазител на Зелената книга. Той трябвало да е волобарът, който да намери книгата и да я занесе в Кабур Далет. Салавик не се поколебал, а още на следващия ден започнал да се готви за предстоящия дълъг път заедно с жена си Кадаша. Той знаел, че сънят видение не бива да се пренебрегва. Взел със себе си само най-необходимите вещи и много от метала злато, за който знаел, че е извънредно ценен за хората. Не минали и десет дни от нощта на съня видение, когато тримата волобари тръгнали към Биляра заедно с вълка на Кадаша и вълчицата на Салавик, бъдещите родители на Дурум. Крамик още бил бебе и по това време нямал свой вълк. Когато достигнали благополучно пределите на Биляра, решили да се представят за жители на Раха, тъй като рахиняните били народ, за който много малко се знаело. Било им трудно отначало, защото не познавали нито езика, нито нравите на билярите. Харесали си местността до езерото Среброискрен пляг и благодарение на златото, което притежавали, построили каменното имение. В деня, когато Крамик навършил три години, Кадаша издъхнала, стъпкана от кон, докато се опитвала да го обязди. Волобарите планинци не отглеждали коне. Единствените животни, с които живеели в хармония, били сивите планински вълци от Кабур Далет. Това били най-едрите и силни представители на този животински вид. Изключително умни и верни, свързани с волобарите от дълбока древност и обвързани с неразрушима магия. Но както Кадаша, така и Салавик били силно впечатлени от красивите коне и начина, по който ги яздели хората. Решили да изучат ездата и закупили три прекрасни коня. Ала поради неопитността си избрали наистина красиви, но много буйни, своенравни и доста диви животни. И въпреки че няколко години след този случай Салавик добре овладял ездата и нрава на конете, жертвата била дадена и бабата на Крамик загинала. Салавик и невръстният Крамик останали сами. Тогава Салавик се сдобил с придружители от пленените севери, за да се грижат за домакинството в каменното имение, и се отдал единствено на Крамик.

Научи го на древния волобарски език савхи, който днес използваха и жреците; на нововъзникналия билярски, взел за основа савхи, но значително опростен; и на родния кашали — наречие, което използваха волобарите планинци. Крамик овладя безпроблемно и говора и писмеността им. Салавик му предаде всички магии, които умее, а в стаята си Крамик имаше нарисувани на стената съзвездията, по които се ориентираха волобарите. Дядо му твърдеше, че е научил тази карта от великия Каршашаранал в нощта, когато му се явил в съня видение. А каквото не можеше да научи от дядо си, Крамик научи от учителите по различни предмети, на които Салавик плащаше добре, за да го посещават всекидневно в имението.

Салавик особено държеше на обучението на Крамик в боя със сабя, тъй като самият той бе майстор на това оръжие. Не минаваше ден, без двамата да се упражняват поне час.

Други умения, които придоби Крамик още от невръстен, бяха язденето и стрелбата с лък и с арбалет. Обучението му не отстъпваше по нищо на това, което получаваха членовете на стети-сантропи, дори го надвишаваше, защото Крамик се ползваше с две предимства — индивидуалното обучение и това, че е волобар.

През тези години често излизаха на лов из дивите околности на езерото след като Крамик се сдоби с вълка Дурум. А ловът за Крамик бе голямо и с нетърпение чакано удоволствие.

Но в известна степен младостта му премина в изолация, тъй като Салавик се стараеше да не се сближават много с хората, изпитваше към тях недоверие и неприязън, които не можеше да скрива. За всички петдесетина жители из околността на езерото Среброискрен пляг двамата господари на каменното имение — старият и младият — си оставаха странни чужденци, обгърнати в тайнственост.

Салавик се постара Крамик да научи всичко за волобарите, за обичаите и вярванията им. Още от дете започна да му внушава идеята, че трябва да издири Зелената книга и да я върне на волобарския народ според повелята на Каршашаранал. Често му припомняше историята с унищожаването на волобарите в градовете, за да не се доверява никога на хората, а още по-малко на жреците.

Преди близо триста години човеците отровили водите на волобарите с отрова. Отровата действала бавно, моряла като болест и отнемала силата им. Първо измрели невръстните деца, чиито организми били по-податливи. Много майки и бащи сложили сами край на живота си след тази трагедия. Накрая волобарите разбрали, че водите им са отровени, но вече било късно. Погинали в мъки и болки, а малкото, които имали шанс да оцелеят, били избити от ръцете на хората. Така била затрита волобарската раса.

Крамик помнеше тази история, но колкото повече опознаваше човеците, толкова повече харесваше някои от тях. Тези хора, с които общуваше, дори и представа си нямаха, че е имало волобарска раса, въпреки че в преданията им за отминалите дни се говореше за епидемия, която погубила много човеци — нещо, което подозрително напомняше на случилото се с волобарите. Ала явно някой се бе постарал да преиначи историята, за да се забрави волобарската раса и избиването на народа му да се представя като епидемия, покосила хората, а не волобарите.

Преди да умре, дядо му го бе накарал да се запише в билярската войска, за да узнае повече за живота на хората и за това, откъде да започне с издирването на книгата. През годините, прекарани сред билярските войници, Крамик си бе създал добри и верни приятелства. На моменти дори пренебрегваше волобарския си произход и се чувстваше като един от тях, като човек. Ала волобарската му кръв винаги се обаждаше и напомняше за себе си. Той бе волобар планинец и нямаше как да го забрави.

Крамик не знаеше защо е толкова важно да намери Книгата, но за нищо на света нямаше да се откаже, защото сънят видение никога не трябва да се пренебрегва и защото дядо му бе пожелал да стане така. Бе научил достатъчно за хората и техните предания и когато ги съпоставяше с волобарската история, придобиваше по-ясна картина за миналото. Вече се чувстваше подготвен да остане сам, за да следва съдбата си.

Пътуването му минаваше леко. Не срещна по пътя си нито негули, нито друг жив човек. Три дни изминаха, откакто Ермиар го изпрати напред с вест за манастира. Оставаха около четири часа до свечеряване, слънцето бе отслабнало. Мислите му отново се върнаха на събитията от последните дни. Реши да изпълни заръката на Ермиар и да предаде съобщението на Алобоготур, но след това щеше да напусне Войската на „сивия вълк“. Така ръцете му се развързваха от клетвата и Крамик щеше да е свободен да предяви права над медальона, който така прибързано върна на Ермиар. Затова Крамик взе своето решение, а то беше да напусне хората и да продължи сам.

Пътят пред него правеше остър завой и се губеше зад гъста борова гора. Според обясненията на Ермиар и скоростта, с която се движеше, той очакваше вече да е стигнал до манастира. Обзе го нетърпение и отривисто смуши коня си. Направи само няколко крачки и очакванията му се оправдаха, защото след завоя се изправи пред изумителна гледка. Стотина метра го деляха от огромна пропаст, широка близо два километра и дълга, докъдето поглед стига и в двете посоки. Но пътят продължаваше и минаваше над пропастта — широк около стотина метра, покрит с каменни плочи и ограден от две редици високи бели колони. Колоните свършваха пред висока седеметажна сграда, изваяна от масивната скала, извисяваща зъбери в небето зад нея. На места белият камък бе покрит от мъх, който придаваше синкав оттенък на зданието, а в центъра тъмнееше огромен дървен портал. Манастирът притежаваше три кули, извисили величествено конусовидните си върхове, и няколко просторни тераси. Отвсякъде сградата бе заобиколена от стръмни ридове и дълбоки бездни, които отвеждаха в огромната зейнала паст на пропастта, чието дъно не се виждаше, забулено в черни сенки. От всички страни на дълбокия каньон се издигаха заснежените върхове на Карпонили, чезнещи в пухкави облаци сред ясно и синьо небе.

Крамик спря и с възхищение огледа сградата, наречена от прадедите му Чертозите на демона. Волобарите имаха по-различно отношение към демона от хората, които се страхуваха от силата му. Крамик не знаеше откъде се е появил демонът в хорските предания. Само предполагаше, че се дължи на общото им минало с волобарите, за които той бе свещена сила. Но какво бе накарало хората да се боят от него? Навярно слабата им същност.

Унесен в тези мисли и в съзерцание на демонските чертози, Крамик долови, че Дурум се е присъединил към него. Извърна се назад и го видя. Вълкът стоеше изпънат като струна с щръкнали уши и напрегнат поглед.

— Хайде, вълчо — викна му с усмивка волобарът, — да вървим на гости при демона.

(обратно)

18. Звездата

Той продължаваше да изкачва кулата. Бе загубил представа от колко време се намира вътре. Вървеше стъпало по стъпало, спираше да почине и отново поемаше нагоре. Опитваше се с всички сили да не се поддава на страха, който сякаш се излъчваше от обгъръщащия го мрак и пропастта под него.

Отчаянието се промъкваше в съзнанието му с всяка нова крачка и само надеждата го спасяваше от паниката, която заплашваше да го превземе.

И ето че всред мрака над себе си той видя светлина. Ярка точка сред тъмнината — звезда! Той събра сили и се затича нагоре. Дори не мислеше как ще се върне на земята след като стълбата под него бе изчезнала. Единственото му желание в този момент бе да усети отново вятъра и да зърне небето и звездите. Ръката му се вкопчваше здраво в парапета и краката му прескачаха по две стъпала наведнъж. В момента, когато хладният вятър прониза запотеното му от усилието тяло и звездите заблестяха върху индиговото небе, той се свлече на колене върху каменна площадка и вик на облекчение се изтръгна от устата му. Бе стигнал върха на кулата.

(обратно)

XVIII глава Цвят на живото дърво

Малкият отряд на Ермиар се придвижваше внимателно по тясната пътека. Отвсякъде ги заобикаляха високи дървета, през които трудно проникваше слънчевата светлина. Мълчаха и единствените звуци, които ги съпровождаха, идваха от чаткането на подковите на конете и дрънкането на метал. Всичко наоколо бе добре познато за Ермиар. Много пъти бе яздил по този път, прибирайки се към дома или отивайки в школата. Спомени се заредиха в съзнанието му и той с удоволствие се потопи в миналото, когато скиташе из необятните гори на Карпонили.

Времето бе спокойно и тихо. Напредваха бавно. Един от войниците бе пострадал тежко, раната му се влоши и се наложи да го носят на носилка. Вървяха в колона по един. Оставаха им още дни път до подслона, който можеше да им осигури манастирът. Ермиар се надяваше Крамик да е успял да стигне невредим до Алобоготур. Безпокоеше се, че може да се натъкнат на негули отново, преди сангасите да им се притекат на помощ. А това можеше да е фатално, защото имаха ранени и мъжете бяха доста изтощени от пътуването.

Пътеката правеше няколко плавни завоя сред дърветата и излизаше на широка поляна. Ермиар бе решил да починат там и да хапнат, преди да продължат нагоре към манастира. Поляната бе покрита с висока зелена трева и диви храсти, обсипани с някакви топчести черни плодове. Слънцето грееше ярко, а на юг се издигаха два високи бели върха и мамеха погледа с величието си. Мъжете постепенно се изнизаха от гората, а светлината, окъпала простора, сякаш ги освежи отведнъж и те изправиха глави, вгледани в магията на Карпонили.

Но едва почувствали топлината на слънчевите лъчи, около тях екнаха ужасяващи крясъци и от всички страни полетяха стрели. Ермиар се метна светкавично зад един храст наблизо. Трима от мъжете му лежаха покосени от обстрела на неприятелите, но Булик и Вананд успяха да се върнат назад сред дърветата, за да потърсят укритие от стрелите. Ермиар се сниши зад трънливите клони на храста и измъкна с едно движение меча си. Постави го на земята и извади лъка. Знаеше, че ще го заловят, бяха много на брой, но преди това щеше да убие колкото е възможно повече. Постара се да не мисли за смъртта и зареди стрела в лъка. Опъна го и с присвити очи зачака да се появят негулите. Те се изсипаха тичешком на поляната и хукнаха след успелите да се върнат назад Булик и Вананд. Ермиар се прицели в един едър негул, тичащ с все сили, и стреля. Мъжът се сепна от удара, краката му се преплетоха и масивното му тяло се претърколи на земята, препречвайки пътя на тичащите зад него. Ермиар бързо зареди нова стрела и я изпрати в сърцето на друг от враговете си. Надяваше се по този начин да спечели преднина за Булик и Вананд, за себе си вече бе загубил надежда. Видя как срещу него се насочиха лъковете на негулите, сниши се и стисна очи. В следващия момент усети как в тялото му се забиват с всичка сила две стрели. Обзе го паника и в главата му се блъсна един въпрос: Защо на мен, аз не съм завършил пътя си? Болката прониза плътта му. Ермиар зачака смъртта си със затворени очи, прилоша му и съзнанието го напусна.

Събуди се в просторна стая, окъпана от ярки слънчеви лъчи, проникващи през висок и тесен прозорец. Този прозорец му се стори смътно познат, но стаята Ермиар виждаше за първи път. Опита да се изправи, ала тялото не го послуша — бе прекалено изтощено. Устата си усещаше пресъхнала и жадна за вода, а болките, причинени от стрелите на негулите, го пронизваха до кости. В главата му се прокрадваха някакви смътни спомени и картини. Как някакви хора му дават да пие вода, как го превързват или мият. Силуети, изникващи в разстроеното му от болка съзнание. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни нищо конкретно и ясно след прострелването си. Огледа се и видя, че раните са превързани старателно. В този момент през масивната врата срещу него влезе мъж, облечен в дълга сива дреха.

— Учителю?! — с изненада възкликна Ермиар, когато позна в лицето на влезлия в стаята мъж жреца Килиянтан, учителя му по природни закони от манастира. Започна да се досеща защо прозорецът в стаята му се струва познат. По някакъв начин го бяха спасили от ръцете на негулите и сега се намираше в манастира Карпонили.

— Как се чувстваш, Ермиар? — попита го спокойно жрецът, придърпа един стол до леглото и седна на него.

— Жаден съм — отвърна мъжът и не се стърпя да зададе въпроса, който човъркаше мислите му: — От колко време съм тук?

Жрецът се изправи и донесе от масата до прозореца висока бутилка. Отпуши тапата и я поднесе към лежащия Ермиар. Той направи усилие и успя да си повдигне главата, а Килиянтан допря гърлото на бутилката до устата му. Водата приятно разхлади болния младеж. С усилие пресъхналото му гърло преглъщаше животворната течност и жадуваше за още, но жрецът отдръпна бутилката и запуши гърлото й.

— Стига толкова — каза с благ глас Килиянтан, — не е хубаво отведнъж да се напиеш с много. След малко ще ти дам още.

Жрецът седна отново на стола и продължи да говори:

— Вече близо двадесет дена лежиш. Гореше в силна треска и сигурно не помниш нищо. Раните болят, но не са опасни и не са засегнали важни органи. Болките са от отровата, с която негулите са намазали стрелите си, тя е отровила кръвта ти. Трудно се преборихме за живота ти, ала вече си вън от опасност.

— Благодаря — изрече с признателност Ермиар. Близо месец от живота му бе отминал, без да остави следи в спомените му. Въпросите започнаха да тревожат съзнанието му и той ги изстреля на един дъх:

— Спасиха ли се и други от нападението на негулите? Булик и Вананд живи ли са? Крамик успя ли да ви предупреди за негулите, как е той?

— И тримата, за които питаш, са в отлично здраве — кимна жрецът. — Крамик заедно с неколцина от сангасите те спаси от негулите. Но от останалите „вълци“ няма оцелели, съжалявам.

— Този мъж ме спасява вече за втори път — каза Ермиар, надигна се с усилие и се подпря с една ръка, въпреки болките. — А войната?

По лицето на Килиянтан премина тревожна сянка:

— Не е хубаво да се безпокоиш за това, но нещата не се получиха добре. Истрос е разрушен и опожарен от уголците. Бакуриан ни е обсадил. Тук, в горите срещу манастира, е изсякъл дърветата и е разположил войските си. Събрал е таболци и негули да му служат. Кан-император Издулор се опитва да ни се притече на помощ, но пътят към манастира е отрязан за голямата войска, която е повел. ​Бакуриан е срутил скали при Кападската клисура и охранява образувалия се тесен проход с неколцина войници. Въпреки малкия си брой са достатъчни, за да задържат войската ни и да не й позволят да премине. В момента билярски войници търсят други пътища към манастира.

— Ветровете да ме отнесат — възкликна Ермиар, — не съм допускал, че е възможно Бакуриан да обсади манастира.

— Е, не е толкова страшно — поклати глава жрецът. — Бакуриан наистина стигна до тук, но това не е лъжица за неговата уста, нито сградата е лесна за превземане, нито ще се дадем просто така, въпреки численото им надмощие. Виж, на столицата ни нанесе големи щети, но не е далеч денят, в който ще се разкайва за това. Не се тревожи.

— Има ли новини от Онгалада и другите области? — попита Ермиар.

Килиянтан кимна с глава.

— Там е по-спокойно, но са заети да охраняват границите от обединените северни племена. Близките ти са добре.

Килиянтан предпочете да не съобщава все още на Ермиар за изчезването на сестра му от двореца Юртия. Не искаше да го тревожи допълнително. По-важно беше да се възстанови и оздравее възможно най-бързо.

В стаята настъпи мълчание. Ермиар се опитваше да осмисли новините, които му донесе жрецът. Спомни си за Загарда и се запита как ли е. Килиянтан се изправи и каза:

— Ще те оставя да почиваш. Сега от това имаш най-голяма нужда. Утре, като мине сутрешният ти тоалет, ще изпратя при теб другарите ти.

Ермиар посочи с поглед бутилката вода и жрецът отново я поднесе до устата му. Когато се напи, тихо каза:

— Благодаря ви учителю, благодаря за всичко.

Жрецът се извърна и бавно напусна стаята, а Ермиар се замисли, как през всичкото това време са го мили и хранили, дори му стана малко неприятно. Но не се отдаде дълго на тези мисли, заспа, победен от отровата в кръвта си.

Когато Килиянтан напусна стаята на болния Ермиар, движенията му се забързаха. Сякаш спокойствието, което демонстрираше досега, бе маска, която жрецът мигом свали, щом напусна стаята. Бързо премина каменните коридори, спусна се по широкото стълбище и хлътна в една врата. Вътре на дълга маса се бяха наредили останалите жреци, избрани да пазят тайната на Живото Дърво. Те очакваха Килиянтан, залисани в тихи разговори помежду си, но когато влезе, се смълчаха и впериха погледи в Алобоготур, върховния жрец. Щом Килиянтан се присъедини към тях и всички двадесет и двама пазители заеха местата си на масата, Алобоготур се изправи и заговори на висок глас:

— Приветствам ви, избрани. Тази сутрин се случи това, което ние очаквахме през всичките тези години. Дървото на живота цъфна.

Мъжете знаеха новината. Тя не предизвика учудване у никого, нали заради това се бяха събрали. Продължаваха да го гледат и очакват думите му.

— Това се случва веднъж на триста години и на нас се пада отговорната задача да затворим цикъла, без да загубим Живото Дърво, с цената на колкото може по-малко невинни човешки жертви. Предците ни са решили да вземат живота си в свои ръце, без да зависят от странните и нечовешки създания, населявали тези земи. Въпреки слабата си човешка природа, те са показали силния си дух и са се справили с могъщи врагове, за да можем ние днес с вас да управляваме и ръководим тази земя, която ни дава подслон, храна и вода. Дойде времето да се покажем достойни за нея.

Алобоготур замълча за момент и отново продължи:

— Щом дървото в градината ни е цъфнало, значи и това в Лисичи урвар също е цъфнало или тези дни ще цъфне. Що се отнася до Асура, тя е стигнала до Лисичи урвар още преди три дни и се е настанила в леговището под Живото Дърво. Дотук всичко върви добре, но се опасявам, че плановете ни може да се объркат. Билярски войници обикалят околностите на манастира, за да намерят път за кан-императора. Уголците не остават по-назад и също обикалят, за да намерят начин да проникнат в сградата. Ако попаднат на Асура, може да я раздразнят и да я предизвикат да ги нападне. А така рискуваме, както анонимността й за хората, така и живота й. Трябва да я изолираме по някакъв начин, докато роди децата си.

— Да изпратим сангаси — включи се Азвигортула.

— Изпратил съм — кимна Алобоготур, — обкръжили са цялата местност Лисичи урвар и я охраняват. Но въпреки това не съм много спокоен. Щом наближи да ражда, планирам да изпратя сангаси в директен бой с уголската войска, за да отвличаме вниманието от нея и да й осигурим спокойствие. Има ли възражения? — запита върховният и обходи с поглед лицата на присъстващите. Мълчанието изпълни стаята с напрежение.

— Добре, а сега да поговорим за плановете ни след раждането на асурите.

Килиянтан се прокашля и мъжете насочиха погледите си към него.

— Ермиар се събуди — каза мъжът, — вече е вън от опасност.

— Това е добре — отвърна Алобоготур. — Разглезените синове на кан-императора не стават за нищо. Издулор бе добър кан-император на Биляра, но младостта му си отиде, време е да бъде подменен. Не бих допуснал обаче да го смени никой от синовете му. Харесвам Ермиар още от времето, когато учеше тук. Надявам се да споделяте мнението ми.

— Добро момче е — отвърна един от жреците и кимна с глава в съгласие.

— Така е — подкрепи го друг, — упорит и простодушен е. Не се големее.

— Значи одобрявате избора му за бъдещ кан-император. Има ли възражения?

Никой не се възпротиви на идеята Ермиар да бъде бъдещият владетел на Биляра. От всички синове на кастата стети-сантропи той отговаряше в най-пълна степен на изискванията им за бъдещ кан-император. Не го считаха за прекалено умен, следователно се поддаваше на влияние, и умееше да предизвиква симпатия в хората. От друга страна, притежаваше морал, достойнство и уважаваше учителите си. Всеки от тях считаше, че изборът му за кан-император е правилен.

— Ще го свалим в подземията веднага щом Асура роди, за да опазим живота му от децата й — продължи Алобоготур.

— А какво ще правим след войната на асурите? На последната сбирка ти каза, че имаш план, но не разкри подробности. В древността предците ни са заглушили лесно приказките и спомените за тези създания, но сега е друго. Хората вече са грамотни, могат да пишат и не са толкова страхливи и простовати, както древните. Как ще обясним убийствата и ще запазим тайната си? — попита жрецът Татра, който измъчваше ума си с тези въпроси през последните месеци.

— Да, имам план — отвърна Алобоготур — и въпреки че в началото се стараехме да предотвратим тази война, впоследствие разбрах, че ще се окаже полезна на делото ни. Затова саботирах войската на Издулор със съветите си, оплетох в мрежите на забравата министъра на „змиите“ шпиони — Кордил, и без никой да разбере, помогнах на Бакуриан и войската му необезпокоявани да стигнат до Истрос и след това до тук. Аз му дадох идеята да препречи пътя на Издулор при Кападската клисура. В момента Бакуриан е на върха на самонадеяността си, защото мисли, че самият върховен жрец е готов да предаде манастира в ръцете му. Не ни напада само защото аз съм му казал да изчака.

Това вече беше новина за повечето избрани в стаята и навред прозвучаха развълнувани възклицания. Алобоготур ги изгледа и тънка усмивка се появи на устните му, когато продължи:

— Именно затова не предприемам действия срещу Бакуриан. Ако имаме късмет, асурите ще се ограничат с хората, които са се струпали тук в планината. Ще имат цели две огромни войски на разположение — билярската на Издулор и уголската ведно с таболците и негулите, за да заситят апетита си. Това ме кара да се надявам, че ще се ограничат само в пределите на Карпонили и няма да има жертви от останалото население, което така или иначе се крие в горите и пещерите заради войната. Ако съм прав, след това ще бъде лесно. Жертвите ще бъдат отдадени на войната, Ермиар ще коронясаме за кан-император и никой няма да разбере ролята ни в тази история. Тайната ще бъде опазена.

Възцари се мълчание. Избраните обмисляха плана на върховния жрец. Ала той не ги остави да мислят дълго.

— Жрец Килиянтан — обърна се Алобоготур към учителя по природни закони, — как е Бендидора? Продължава ли да те тревожи с въпросите си?

— Не случайно област Ябрус се слави с дивите си нрави. Това момиче е ненормално — отвърна с неприязън Килиянтан.

— Ха-ха-ха — засмя се чистосърдечно Алобоготур, — знам, че не я харесваш, Килиянтан, но тя трябва да стане жена на Ермиар, както е обещано. Затова призовах и двамата тук, за да опазя живота им в тези преломни дни. Така ще запазим контакт с най-отдалечената и слабо контролирана област в Биляра. Не забравяй, че влиянието ни там е разклатено — най-вече от пропагандата на Салистар.

Килиянтан изсумтя възмутено и махна с ръка, за да покаже, че темата не му се нрави. Тогава един от избраните се намеси:

— А тези тримата от „вълците“, които придружаваха Ермиар? Тях какво ще ги правим?

— Ще ги изпратя заедно със сангасите срещу уголците, когато Асура започне да ражда. Ако оцелеят тогава, то асурите ще ги довършат. В подземията няма място за всекиго, още повече за някакви си войници.

След настъпилото за кратко мълчание, се обади възрастният Азвигортула. Словата бавно и трудно излизаха от устата му:

— Този твой план е добър, Алобоготур, но ако не проработи и асурите плъзнат навсякъде из Биляра, как ще се справим с вълната от смърт, която ще ни залее?

Алобоготур въздъхна и дълбока гънка проряза челото му.

— Вярвам, че съдбата на този народ ви е скъпа. И моите нощи се изпълват с кошмари, когато знам, че обричам на смърт дори тези отвън, които сами са я избрали, щом са тръгнали по пътя на войната. Ала ние сме поели тази отговорност, отдали сме живота си на нея и не можем да се върнем назад. Когато са населили Гелда Валуния, хората са били диви, примитивни и неуки. Живеели са зле, слугували са на волобарския народ и са ставали жертва на съществата, населяващи тези земи. Благодарение на силите, давани ни от науката, която откраднахме от волобарите, народът ни се е избавил от тежката си участ. Винаги сме плащали с кръв за свободата си, сега е време отново да платим за този дар.

В стаята настъпи тишина. Алобоготур изгледа всеки един от избраните в очите и продължи:

— Нека се върнем към ежедневните задачи. Щом получа новини от Лисичи урвар, ще се съберем отново.

Мъжете се надигнаха от местата си и един по един, следвайки Алобоготур, напуснаха помещението. Когато вратата хлопна зад гърба на последния избран, се чу странно шумолене. От гредите на тавана се провеси тяло и тупна ловко на земята. Крамик отиде бързо до вратата и опря ухото си на нея. Когато му се стори, че жреците са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна навън и тръгна към стаята, която му бяха предоставили в манастира. Тя се намираше сред помещенията в другия край на сградата — тези, които обикновено се използваха за спални на учениците. Но сега те бяха безлюдни. Жреците се бяха погрижили да преместят младежите на сигурно място, далече от опасностите на войната. Сега само Крамик, Вананд и Булик бяха настанени в това крило на манастира.

Крамик успя да се прибере в стаята, без някой да го види. Там го очакваше свитият на кълбо Дурум, който се размърда, щом господарят му се завърна, изправи се и застана до вратата.

— Наспал си се значи — Крамик клекна до животното и го почеса зад щръкналите уши. — Хайде изчезвай, отивай да се нахраниш — надигна се и му отвори вратата.

Вълкът се шмугна пъргаво навън и уверено затича по коридора. Беше научил пътя към изхода, а сангасите, които пазеха вратата, го пускаха с удоволствие, както да излиза, така и да влиза, особено когато се прибираше, понесъл в уста поредната си плячка. Това ги забавляваше и те охотно отваряха вратата за Дурум. Радваха му се и се опитваха да го погалят, но вълкът, както винаги, оставаше недоверчив и студен към хората.

Останал сам, волобарът се приближи към прозореца и се загледа навън. Слънцето грееше ярко, тишина и спокойствие обгръщаха манастира. Нищо не подсказваше, че гората отвъд пропастта е пълна с войници, готови всеки момент да нападнат достолепната сграда. Вече цял месец волобарът разучаваше тайно манастира. Откакто спаси Ермиар от негулите и го върна жив в манастира, изчакваше да се свести, за да може да се освободи от клетвата си. През този период се опитваше да проникне навсякъде, да научи тайните на демонските чертози. Това приключение и намирането на академията го караха да се чувства истински волобар. Странно усещане го съпровождаше, докато вървеше по древните стъпки на волобарските свещени места. Но успя да разбере много повече за хората, отколкото за волобарите. И като че ли за първи път истински осъзна връзката с предците си. Крамик вярваше, че не е имало и няма да има на света волобар, който съзнателно да обрече собствения си вид и род на смърт. Обзе го носталгия по Кабур Далет, мястото, където живееха последните волобари. Въпреки че не помнеше нищо от времето, преди Салавик да го отведе в равнините, Крамик усещаше, че Кабур Далет е домът му и единствено на това място би могъл да бъде щастлив. Но той нямаше време за тези мисли. Ермиар бе дошъл на себе си. Сега бе моментът да се освободи от службата си и да се върне у дома. Волобарът бе разбрал много за машинациите на жреците от разговорите, които бе успял да подслуша, но реши да не им обръща внимание. Негова мисия трябва да бъде завръщането му в Кабур Далет заедно със свещената книга и медальона. Той се излегна на твърдото легло и впери поглед в тавана. Щеше да изчака нощта и под прикритието на сенките да се срещне с Ермиар.

* * *

Денят постепенно се топеше, изместван от нощната мъгла, носеща мрак и хлад. Над Лисичи урвар изгряха няколко кълбета вечна светлина, но тук, високо в планината, те бяха малобройни и светлината им слабо мъждукаше. Червените лисици излизаха на лов и сред дърветата и тревите се чуваха от време на време кратките звуци, чрез които тези пъргави животни си общуват. Местността беше стръмна и камениста, но това не пречеше да има и много буйна растителност. Там, сред треви и храсти, във вечерния сумрак блеснаха две очи, но не бяха на лисица. Асура се подаде изпод земята, изпълзя от леговището, вкопано в корените на гигантското Живо Дърво и подуши въздуха. Миризмата бе още слаба, но обонянието на майката я долови. Тя никога през всичките си триста години живот не бе подушвала цвят на Живото Дърво, но инстинктът не я лъжеше. Тази нощ цветовете щяха да се разтворят, бели и красиви, окичвайки короната на могъщото растение. Асура се върна обратно, пропълзя в леговището си и се сви на кълбо. Пътят й свършваше тук, където бе започнал, но дотогава оставаха още няколко дни.

(обратно)

19. Луната

Когато умората му премина, той се изправи на крака и се огледа. Намираше се върху кръгла площадка, покрита с каменни плочи. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той не успя дълго да откъсне очи от нея. И когато потърси отвора към стълбището, по което се бе изкачил, не намери нищо. Имаше само една площадка от камък — високо, високо в небето, изправена срещу жълтата кръгла луна. Наведе се през каменния парапет, за да види земята, но дали от височината, дали от тъмнината, не успя да я зърне. Под кулата зееше пропаст без край. Той се отпусна отново върху каменния под и сълзи на страх и отчаяние избиха в очите му. Вперил помръкналия си поглед в луната, се питаше как е възможно стълбата под него да изчезне.

И тогава прозвуча глас:

— Пътят, по който сме дошли, винаги изчезва, защо се страхуваш? Никога не можем да се върнем назад, защо се страхуваш? Бе ти дадено всичко, което поиска, защо се страхуваш?

Той се огледа, но не видя никого. Осъзна, че чува този глас в главата си и никой не е нарушил тишината.

— Кой е? — попита той и се хвана с две ръце за главата.

— Аз съм душата ти — прозвуча отново същият глас.

— Полудявам ли?

— Ти поиска да станеш демон — отговори гласът, — защо се страхуваш?

— Какво се случва с мен? — извика той.

— Ти поиска това, защо се страхуваш? — отговори гласът в главата му.

— Какво ще стане с мен? — тихо прошепна той.

— Ще станеш демон. Изправи се и върви, защо се страхуваш?

(обратно)

XIX глава Кражба

Ермиар отвори очи. В сумрака проникваха бледите лъчи на луната. Бе спал целия ден, след разговора с Килиянтан, но сега се събуди и размърда. Не му се спеше повече. Болка и треска мъчеха тялото му, но жаждата бе по-силна и той с усилие се надигна от леглото. Главата му се замая и светли петна закръжиха пред очите му, но след миг това премина и погледът му, прояснен, обходи стаята. Съзря бутилката с вода. Тя стоеше на масата до прозореца, там, където я бе оставил жрецът. Ермиар събра сили и стана. Подпря се с ръка на рамката на леглото и направи две крачки. Краката му се разтрепериха и той бързо седна на леглото. След няколко минути отново се надигна и направи усилие да продължи напред. Този път сполучи и след няколко неуверени крачки вече държеше шишето с вода в ръцете си. Свали тапата и се напи хубаво, сега го нямаше Килиянтан, за да го спре. Все пак той се съобрази със съвета му и пи по-малко, отколкото му се искаше. След това се извърна колебливо назад, но не се върна обратно. Няколкото крачки, които направи, сякаш го върнаха към живота и той обърна гръб на леглото. Приближи се до прозореца. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той не успя дълго да откъсне очи от нея. В този момент вратата проскърца и се отвори. Нечий силует влезе и затвори след себе си. Ермиар се обърна с изненада назад и тръпки полазиха по гърба му. Колкото и сигурен да се чувстваше в манастира Карпонили, тази тайнствена поява го стресна.

— Аз съм Крамик — прошепна силуетът и Ермиар се успокои, но изненадата му от появата на мъжа не намаля.

— Здравей, Крамик — отвърна му бъдещият кан-император, — странна поява.

— Исках да говоря с теб насаме — обясни Крамик и се приближи към изправения до прозореца мъж.

— Слушам те, но преди това искам да ти благодаря за това, че отново спаси живота ми — отговори Ермиар с усилие. Вече трудно се държеше на краката си, затова се отправи към леглото.

Крамик го наблюдаваше с интерес. През последните дни волобарът научи толкова много за хората и едва сега се зарадва истински, че не се е родил човек. Значи така сменяха владетелите си хората. С интриги, тайни и убийства. Попиляваха щедро дадения им живот. Той се замисли за хилядите бездетни волобари и колко ценен за тях бе животът. Но самият Ермиар нямаше представа нито какво го очаква, нито какво се върши зад гърба му. Това накара Крамик да изпитва симпатия и съчувствие към него. Не всички хора си приличаха, между тях имаше и такива, които е чест да познаваш. В мислите му изплуваха Вананд и Булик. Други двама, с които се радваше, че го е срещнала съдбата. И точно в този момент през главата му премина мисълта, която той се опитваше да потисне през целия ден. Можеше ли да седи безучастен и да не направи нищо, когато тези, с които бе прекарал последните шест години, ги заплашваше смърт. Можеше ли да не се интересува от съдбата на човеците, когато целия си съзнателен живот бе изживял сред тях. Не ставаше ли по-лош и от жрец, ако им обърне гръб в този момент. За да заглуши тези мисли, той заговори бързо:

— Не ми благодари. Дошъл съм, за да се отрека от клетвата си към „сивите вълци“.

Ермиар достигна до леглото и бавно седна, подпирайки се на рамката. Замълча за момент, виеше му се свят и треската се усили. Събра сили и каза:

— Това е твое право. Животът на войник не е лесен. Ти изпълни дълга си, освобождавам те от клетвата.

След това легна на леглото и с последно усилие се обърна отново към Крамик:

— А сега е добре да си вървиш. Свободен си, вече не си войник, но ще се радвам утре да ме посетиш като приятел заедно с Вананд и Булик.

Крамик не каза нищо. Обърна се и излезе, а мисълта, че постъпва лошо, не го напускаше. Върна се тихо обратно в стаята си. Манастирът бе пуст и смълчан, само дежурещите сангаси ходеха нагоре-надолу, но той успя да се промъкне безпрепятствено покрай тях. Дурум все още скиташе някъде навън в черната нощ. Волобарът запали три от петнадесетте свещи, наредени във високи метални свещници край стената, и седна на леглото. Измъкна от пазвата си медальона на Каршашаранал и вторачи поглед в инкрустираното в средата му Живо Дърво. Бе отнел медальона от Ермиар в деня, когато го спаси от негулите. Не би допуснал той да попадне в ръцете на жреците и без угризения го свали от врата на ранения Ермиар. А сега, вече освободен от клетвата си към „сивите вълци“, спокойно можеше да го използва, за да отвори Зелената книга на Живото Дърво. Затова се изправи и повдигна матрака на леглото. Държеше книгата там, откакто се намираше в манастира, защото се чувстваше по-спокоен. В мешката, която често разнасяше със себе си, лесно се забелязваше ръбестият предмет, заемаше много пространство и можеше да събуди подозрения. Но когато под матрака, на мястото където стоеше книгата, видя единствено празно място, гняв се надигна в гърдите му. Някой бе измъкнал изпод носа му Зелената книга на Живото Дърво. И вината за това си беше изцяло негова, защото не отнесе книгата и медальона към Кабур Далет още когато имаше възможност — заради глупавите си предразсъдъци. Той свали за всеки случай матрака от леглото, огледа добре, но от нея нямаше следа.

— Кой, ветровете да го отнесат, е откраднал книгата? — запита се Крамик и се просна на леглото.

След това внимателно окачи медальона на врата си — единствената му останала връзка със Зелената книга на Живото Дърво.

* * *

На другия ден утрото изгря светло и чисто, окъпа със светлината си карпонилските върхове и проникна сред мрачните гори. Над Лисичи урвар се носеше лека бяла омара, а тревите и растенията проблясваха от време на време, когато слънчев лъч, докоснал росата, пробиеше мъглата. Птичките чуруликаха весело, докато се гонеха една друга сред клоните на храсти и дървета. Двама конници се появиха, внимателно се спуснаха по стръмнината, в чиято основа растеше Живото Дърво, и се спряха на петдесетина метра от него. Ясно се виждаха огромните бели цветове, изпъстрили короната на красивото дърво. До обонянието им достигна сладникавият им, опияняващ мирис. Няма място за съмнение, ден след като дървото в градината цъфна, го последва и дървото в Лисичи урвар. Сангасите обърнаха конете и се заизкачваха обратно по склона. Три часа път ги деляха от манастира и от Алобоготур, който ги очакваше. Те изкачиха стръмната урва и продължиха по път, известен само на обитателите на манастира. Отвъд гората, към която препуснаха, се издигаше задната част на огромната скала, в която бе вграден манастирът. През нея минаваха галерии и пещери, които отвеждаха право в подземието на сградата. Тъмни и мрачни бяха тези места, и само който познаваше пътя дръзваше да навлезе в лабиринта под могъщата скала.

А в короната на величественото вековно дърво кипеше живот. Сивите, хвърчейки сред тежките, обсипани с листа и цвят клони, пиеха жадно от опияняващия с миризмата си нектар. Майката се нуждаеше от еликсир, а това щеше да е несъмнено най-питателният досега.

Асура, скрита в леговището си, усети сангасите. Тръпка на страх премина по козината й. Нямаше мира от тези двукраки същества, които ловяха сивите й. Тя очакваше еликсира си, имаше нужда от него, за да роди асурите. Инстиктивно грозният звяр се спусна по-надълбоко в земята по коридорите, изкопани от предишната майка. През времето, когато живееше в равнините, за леговището се грижеха къртиземлявиците, около метър дълги, слепи и рошави животни, живеещи единствено под земята. Те поддържаха тунелите и проходите на леговището, но щом майката се завърнеше, изчезваха като дим, уплашени от страховитите й вид и размери.

Очите на Асура проблясваха в черната тъмнина, докато тромаво си проправяше път през тунела. Огромните корени на дървото се виеха, вкопани в пръста, в сложна плетеница. Докато се спускаше все по-навътре и навътре, кракът й се закачи в нещо и болка прониза тялото й. От муцуната й се разнесе хрип и туловището се извърна, за да се измъкне от примката. Нещо издрънча, когато Асура дръпна крака си. Тя с интерес приближи муцуната си към предмета и го подуши. Но освен металния мирис майката не регистрира друго, предмет — безопасен и ненужен. Тя го побутна настрана, заклещи го в корените на дървото, за да не пречи, и продължи по пътя си. Съвсем скоро тунелът, по който се движеше, започна да се стеснява. Оттук започваше царството на дребните къртиземлявици и Асура не можеше да продължи, проходите ставаха твърде тесни. Затова се сви на кълбо и зачака. Очакваше, ако двукраките не попречат, сивите да се завърнат с еликсира. Лиги прокапаха по муцуната й, тя ги облиза и примлясна.

* * *

Отвъд пропастта, ограждаща манастира, сред високите борови гори уголците отегчено посрещаха утрото. От дни не предприемаха нищо, а в планината скуката ги мореше по-силно и от болест. Особено след дългия поход и опожаряването на Истрос, събития, които все пак им поднесоха плячка, емоции и високи дози адреналин. Войската на Бакуриан бе нахъсана за победа, а разгромът на билярската столица караше войниците да желаят още и още. Но вместо да продължат с набези из градовете на Биляра, Бакуриан ги качи в тази дива планина, където, ако продължаваха да стоят, щяха да измрат, ако не първо от скуката, то поне от глад със сигурност.

Чергилото на една от шатрите се отметна и на входа се появи висок слаб мъж, с дълга черна коса. Той се отправи с широки крачки сред дърветата. Излезе от гората и се спря в началото на пътя, минаващ над пропастта. Загледа се в манастира, сключил вежди над черните си огнени очи. Нечии стъпки зад гърба му го накараха да се извърне.

— А, Безмер — каза с отнесено изражение Салистар, когато разпозна приближаващия, — какво те води насам?

— Видях те, че излезе от шатрата си, и те последвах, предводителю — отговори Безмер и застана до високия мъж.

— Какво има? — попита Салистар.

— Ветровете да ги отнесат проклетите уголци. Досега се съмнявах, но от вчера вече съм сигурен, че Бакуриан иска да ни ликвидира. Нещо в отношението на тези кучета ме тревожеше още от самото начало, а през нощта подслушах разговора на Тобел с трима войници. Обеща им злато и почести, ако убият теб и мен до утре сутрин. Заповедта идвала от Бакуриан. Цяла нощ не съм мигнал, за да ги следя да не тръгнат да изпълняват поръчката.

Салистар остана загледан в манастира, сякаш думите не се отнасяха за него. Безмер, който очакваше отговор, го погледна с учудване, отвори уста, да каже нещо, но не намери думи и замълча. След един дълъг миг Салистар сякаш се съвзе и каза с променен вече глас:

— Бакуриан изпълнява желанието на Алобоготур, с когото си мисли, че е в съюз. Но предателството му ще бъде жестоко наказано. Прекалено жестоко.

— Но какво ще правим ние, трябва да изчезваме?! — припряно отговори Безмер, който не се интересуваше кой е поръчителят на смъртта му, стигаше му просто да остане жив.

— Още днес ще напуснем това място, Безмер, защото тук ще се случат ужасни неща. Колко боломити ни очакват в равнините?

— Близо петстотин човека са. Чакат заповедите ти.

— Добре — отвърна Салистар. — Ела с мен. Преди да напуснем, трябва да ти покажа нещо и да поговорим.

Двамата тръгнаха обратно към лагера на уголците, където пребиваваха през последните дни. Когато се срещнаха преди по-малко от месец и Салистар разбра, че Безмер е намерил Лимен Карон, едва повярва, защото знаеше колко усилия са били вложени от поколения жреци да открият академията, но безуспешно, въпреки че имаха точните координати на града Лимен Карон.

От всичко, което бе издирил с много труд за волобарите, си вадеше заключение, че книгата им може да е скрита на едно от трите места: манастира, Черната планина на юдите или Лимен Карон. Откриването на академията го приближаваше много до намирането на ценния ръкопис. Но когато чу останалата част от историята, радостта му намаля значително. Медальонът ключ за академията бе притежание на Ермиар, а единият от „вълците“ на име Крамик бе разкрил Безмер и несъмнено се държеше много странно. Тези новини накараха Салистар да тръгне незабавно по следите на Ермиар и придружителите му. Разчитайки на съюза с Бакуриан, той се настани в лагера на уголците. Оттогава изминаха пет дни, но Салистар вече бе получил това, за което копнееше през по-голямата част от живота си.

Двамата мъже стигнаха бързо до шатрата на боломитския предводител. Войниците не им обръщаха много внимание, занимаваха се с различни дейности, за да убият скуката. В шатрата бе тъмно и сумрачно за разлика от светлия ден навън.

— Седни — покани го Салистар.

Безмер седна и зачака с интерес какво има да му съобщи предводителят. Салистар се наведе в един от ъглите на шатрата, разрови се в някакви кожи и хартия и измъкна оттам голяма и тежка книга. Подаде я на Безмер с думите:

— Виж това.

Безмер я разгледа добре и ахна:

— Зелената книга, тя ли е?

— Да — кимна Салистар, — това е Зелената книга на волобарите.

— Но как? — недоумяващо го погледна Безмер. — Как я взе и откъде?

— От манастира — отвърна Салистар.

— Та той има хиляди защити за засичане на нарушители, как успя да ги преминеш? — Безмер все още недоумяваше.

— Това е интересна тема и безспорно мой голям успех, но сега нямаме време, ще ти разкажа друг път. Искам да погледнеш обкова на книгата. Изображението в средата прилича ли на медальона, който е отворил академията?

Безмер хвърли само бегъл поглед и отговори:

— Същото е.

— Погледни отзад. Има надпис.

Безмер погледна надписа, но поклати глава:

— Предводителю, аз не мога да чета на савхи.

— Пише, че за да се отвори, е нужен ключ за кориците. Мислиш ли, че този ключ е медальонът?

Безмер отново впери поглед в книгата, този път с повече внимание. След миг вдигна глава и убедено кимна с глава:

— Мисля, че да.

Салистар направи няколко крачки из шатрата и заговори:

— Този медальон се намира във войника, ветровете да го отнесат.

— Във войника — повтори Безмер с недоумение.

— Да, в този с вълка.

— Дявол е той — каза ядно Безмер.

— Дявол или не, книгата е в ръцете ми. Всеки ковач ще ми я отвори и без разните му ключове — заяви Салистар и измъкна книгата от ръцете на Безмер. — Нямам време и за този медальон. Отивай да оседлаеш конете, тръгваме.

— Ще ни видят — каза с изненада Бзмер, — може да ни спрат.

— Не ме интересува, че ще ни видят. Никой не може да ме спре, още по-малко този предател Бакуриан.

Останал сам, Салистар се взря в написаното на задната корица:

Ти, който надписа четеш

и тази книга искаш да отвориш,

едно ще трябва да научиш най-напред,

преди с листата й да заговориш.

Три книги са, що силата владеят,

три книги власт ще донесат —

на този, дето притежава,

за всяка от кориците ключа.

Но истината тук ще кажа и клетва давам да я помниш ти,

на зло душата си недей отдава, завета ми в сърцето си пази.

Че няма на света душа, която притежава мощ такава —

на трите книги знанието да придобие,

и да остане цяла.

Затуй разкъсах я на три таз сила, власт невиждана що дава.

Недей събира я за миг дори, за да не дойде зло накрая.

— Значи книгите са три, а не една, както винаги съм мислил. Трябва да ги намеря — прошепна на себе си мъжът, а очите му, черни и налудничави, проблеснаха с опасен пламък в сумрака на шатрата.

(обратно)

20. Слънцето

— Ще станеш демон. Изправи се и върви, защо се страхуваш?

Тези думи отекваха в съзнанието му, докато небето просветляваше и звездите бавно гаснеха. Гласът вече не се чуваше. Той си спомни срещата с този, който се бе нарекъл демон. Нима това, което му се случваше, бе свързано с него!?

Светли лъчи обагриха ясно-синьото небе в огнени краски. Слънцето изгряваше. Той се изправи и доближи каменния парапет. Около себе си видя само пухкави бели облаци, в чиито прегръдки потъваше кулата.

„Изправи се и върви, защо се страхуваш?“

Но накъде ли можеше да върви. Бе затворник в кулата без изход.

В този момент слънцето се показа иззад облаците, лъчите му блеснаха ярко и окъпаха в светлина каменните плочи. Топлина обгърна тялото му, премръзнало от хладната нощ. И тогава проехтя зловещ тътен. Подът под него се разтресе силно, залюля се и той с ужас видя голяма пукнатина да го разделя на две. С пукот и трясък кулата се разцепи и камъните се сгромолясаха в бездната.

„Умирам“ бе последната му мисъл, преди да полети към земята сред падащите камъни и тухли.

(обратно)

XX глава Дух

Изминаха четири нощи, откакто Зелената книга изчезна и Живото Дърво се покри с цвят, но нищо край манастира Карпонили не се промени. Бакуриан, оплетен в магии от Алобоготур, и убеден, че има подкрепата му, стоеше и чакаше знак от върховния жрец. Не се интересуваше от недоволството на войниците, чиито провизии съвсем се изчерпаха през последните дни.

През това време кан-император Издулор продължаваше да е заклещен при Кападската клисура. Дивите негули обстрелваха тесния проход и го пазеха така, че да не може живо пиле да прехвръкне. Алобоготур постоянно му изпращаше противоречиви съобщения и го молеше за помощ, за да го задържи в планината. Единствен противник на върховния жрец се оказа Заберган, който не знаеше нищо за плановете му, тъй като отдавна бе изпаднал в немилост пред двадесет и двамата избрани. Той постоянно съветваше Издулор да се върне обратно в столицата, защото билярците, подобно на уголците изнемогваха от пътя, нямаха достатъчно провизии и храна. Говореше му да поиска помощ от Раха и да не рискува живота на войниците си за шепата старци в манастира. Успя да измъкне министър Кордил от мрежите на забравата и всекидневно се опитваше да вразуми императора, но сили, по-могъщи от неговата, управляваха и обричаха хиляди на смърт.

Двадесет и двамата избрани се подготвяха за нашествието на асурите. Подземията на манастира предлагаха убежище, сигурно и непревземаемо. Те планираха да се затворят вътре, заедно с неколцина от сангасите, Ермиар, Бендидора, няколко младежи, които подготвяха за бъдещи пазители на дървото и десетина служители, които се грижеха за домакинството на манастира. Всички останали щяха да останат за храна на асурите.

В деня след разговора си с Ермиар, Крамик изпълни желанието му и го посети заедно с Булик и Вананд. Четиримата дълго разговаряха за загиналите си другари, за обсадата на Бакуриан и за завръщането си в Исиней. През цялото време Ермиар не обели и дума за среднощната си среща с Крамик. Държеше се както обикновено — приятелски и непринудено. Бе отслабнал доста, говореше бавно и с усилие, но въпреки това се стараеше да се държи.

След този разговор Крамик събра багажа си, върза веригата на Дурум и заедно с него, без да се обади на никого, напусна манастира. Нямаше кой да му обърне внимание, защото така или иначе жреците считаха за обречен всеки, който се намираше на територията на Карпонили, най-малкото заради обсадата на уголците. Къде можеше да отиде Крамик, освен право в ръцете им? Ала Крамик, потомъкът на планинските волобари, тръгна по съвсем друг път. Път, който човек не би избрал. Той пое към върха на скалата, тази, която се издигаше над кулите на манастира. Канарата, в чийто недра се криеха подземията на демонския чертог и от чийто камък той бе изграден. Двамата с вълка се изгубиха постепенно сред високите зъбери и никой вече не ги видя. Но те бяха там, горе, сред опасните и диви чукари.

Изминаха четири нощи, откакто Зелената книга изчезна и Живото Дърво се покри с цвят, а Крамик се бе изкатерил по стръмните чукари до едно затулено между зъберите място и чакаше. На стотици метри под него се издигаха кулите на манастира, а по-натам зееше черната бездна на пропастта. Дурум ту изчезваше, ту се появяваше и като типичен вълк от Кабур Далет успяваше да намери храна дори и сред голия и стръмен камък. Но господарят му не ядеше. Нито пиеше, нито слагаше нещо в устата си волобарският потомък. Бе се отдал на вглъбение и съзерцание. Крамик помнеше много от приказките на дядо си за волобарите. Знаеше, че понякога видения са ги спохождали, когато не са знаели как да постъпят. И ето че от момента, в който се изкачи над манастира, призоваваше своето видение и чакаше. А нощта, която настъпваше, обещаваше да е бурна. Черни облаци покриха небето, а в планината се понесе ехото на далечен тътен. Крамик стоеше с вперени в далечината очи, без да се смути. Скоро кълбетата заблестяха тук-там в черната нощ, а тътенът от приближаващата буря се засилваше. Хоризонтът се озаряваше за миг от светлините на светкавиците, угасваше и планината потъваше във всепоглъщащ мрак. Нито звездите, нито луната изгряха на небето, буреносните облаци ги скриха.

За миг ярък лъч, сякаш изригнал от планината, освети всичко наоколо като ден и се разпиля на хиляди искри. Невъобразим тътен прозвуча и сякаш разлюля света. И сред настъпилата тишина се изви нечий вик. Пълен с болка и мъка, ярост и гняв, писъкът се разнесе из горите, блъсна се в скалите и замлъкна.

Крамик се изправи на крака, а около него закапаха едри дъждовни капки. Тръпка премина по цялото му тяло. Какъв бе този писък, откъде дойде, що за същество извика така? Дъждът ставаше все по-силен и донесе със себе си хлад, но волобарът бе защитен под една издадена напред скала и остана сух. Дурум, свит до него, гледаше с тревога. И неговото съзнание се терзаеше от смразяващия звук, разцепил така зловещо въздуха. Тогава силен порив на вятъра развя косите на Крамик, опръска го с капки дъжд, а когато утихна, той с изненада видя до себе си силует. Силуетът бе тъмен, сякаш изграден от някаква черна материя. Волобарът не се уплаши, може би това бе неговото видение. В главата му прозвуча глас:

— Книгата е отворена насилствено. Защо го позволи?

— Каршашаранал? — прошепна Крамик.

— Призован съм от сенките с принуда. Сега съм в този свят и духът ми скита, но скоро ще ме погълне този, който насили клетвата ми и отвори книгата с огън. Мрак ще донесе в този свят и разруха и ще ме използва, за да намери другите две книги. Трябва да го спреш.

— Но как? — попита Крамик, пропит от чувство за вина, че е позволил книгата да бъде отворена. Едва сега наистина осъзнаваше, че тя е носител на нещо опасно и страшно.

— Чете, този човек чете и ме обсебва. Като велик магьосник ще се изправи той, но насилието върху книгата ще ограби и малкото добро от душата му. Намери юдата от Черната планина, тя …

Силуетът на Каршашаранал се стопи под дъждовните капки и Крамик остана сам. Вълкът вирна муцуна към небето и нададе жален вой. Волобарът смръщи вежди и яростни искри запламтяха в очите му. Той не познаваше волобарите от Кабур Далет, единственият му роднина бе загинал, но този свят бе неговият свят. И ако нещо лошо го сполети, то вината щеше да е негова, защото не съумя да опази книгата. А това Крамик не би могъл никога да си прости.

— Проклет да е — просъска гласът му, — проклет да е този, който отвори книгата — и с ловки движения се заспуска към манастира. Нито мракът, нито дъждът успяваха да му попречат.

Дурум го следваше. И двамата, мокри и диви, се спускаха по стръмните камъни, а погледът на Крамик излъчваше мрачна решителност.

* * *

В малката селска ковачница бе настъпил смут. Две дребни дечица се гушеха в полите на майка си, която гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха сълзи. Посред нощ в къщата им нахлуха десетина въоръжени мъже, облечени в дълги черни плащове, и измъкнаха мъжа й от леглото. Не обърнаха внимание нито на писъците й, нито на молбите й и бързо я принудиха да замълчи. Оказа се, че искат да счупят обкова на някаква книга и сега чакаха с извадени мечове и смълчани лица. Мъжът й не се притесни особено. Такъв си беше той, спокоен и бавен, трудно се впечатляваше и страх лесно не го ловеше. Захвана се за работа и за не повече от половин час успя да отвори проклетата книга. И тогава се случи нещо невероятно, от което кръвта й се смрази. Навън блесна ослепителна светлина, земята се разлюля от страшен гръм и в главата й се заби ужасен писък. Сякаш книгата оживя и се възпротиви, че са я отворили. Една висока фигура се отдели от останалите мъже, смъкна плаща си и взе книгата в ръце. В момента, в който я разлисти, някаква черна сянка се появи, изви се из помещението и сякаш се стопи. Тогава мъжът сложи книгата на масата, седна и започна да чете. Шепнеше на савхи думите, изписани в книгата, и дори за миг не повдигна очи.

— Хей — избоботи ковачът с дебелия си глас, — направих каквото поискахте, сега си вървете.

Чак тогава Салистар повдигна очи и го изгледа с мътен поглед.

— Убийте го.

— Не-е-е — писъкът на жената раздра тишината в малката ковачница и се разнесе навън в нощта, където близо петстотин боломити очакваха предводителя си.

Но те не знаеха, че преди да го видят отново, ще минат цели три денонощия. Откак Салистар влезе с десетина мъже в ковачницата през нощта на бурята, не получиха никакви новини за това, какво се случва вътре. Бе им наредено да чакат и те изпълняваха нареждането на предводителя. И ето че на третия ден той се появи на вратата на схлупената сграда. И нямаше човек, който да не изтръпне от гледката. Черната някога коса сега бе снежно бяла, но очите — и те бяха бели. Тъмни бяха останали само зеницата и линията очертаваща ириса. Под тези зловещи очи тъмнееха огромни сенки и сякаш подчертаваха още повече белотата им. Нещо ужасно изкривено и грозно лъхаше от личността му и плашеше.

— Чуйте ме — гласът му проехтя силен и мощен, и който го чу, потръпна от ужас. — От днес аз съм кан на Биляра и моя столица е Истрос. Който от вас иска да живее, ще ме последва, защото напаст ще налегне тая земя и само аз, вашият император, мога да ви защитя. Ще ви направя недосегаеми и могъщи и няма да има на този свят създание, което да ви се опълчи.

В този миг един млад боломит се метна на коня си, обърна гръб на предводителя и препусна, уплашен от приказките и вида му. Тогава Салистар присви белите си очи, черните зеници се разшириха и оцветиха в тъмно ириса, вдигна ръка в посоката към яздещия младеж и прошепна нещо. Момчето се свлече и падна тежко на земята, сякаш покосено от стрела, само конят продължи да тича, докато не се изгуби в далечината.

— И запомнете — продължи той, все едно нищо не се е случило, — не можете да избягате от вашия император.

Салистар се отправи към коня си, яхна го с едно движение, а след него от къщата се подадоха останалите боломити, повели жената на ковача и двете й деца. Лицата и на тримата бяха зачервени и изтерзани, съсипани от мъка. Никой друг не направи опит да избяга от новия кан-император. Последваха го мълчаливо по пътя му за Истрос. Когато минаха покрай младия боломит, видяха само тънка струйка кръв, стекла се от устата към брадичката на сякаш заспалото му лице.

* * *

Асура се промъкна към повърхността на леговището си. Там, около изхода, сивите бяха струпали плодове от Живото Дърво. Усещаше как зародишите нарастват и тежат в корема й. Скоро щеше да ги роди. Болки пронизваха тялото й, силите му угасваха. Светлината на деня се отрази в очите й, тя достигна изхода и се отпусна до купчината плодове, донесени от децата й. Хапна малко от сладкия плод и се унесе в неспокойна дрямка, прекъсвана от силните болки. Накрая се събуди още по-изтощена от съня. Болката ставаше непоносима, от муцуната и се разнесоха хрипливи стонове. И тогава усети първия зародиш между краката си, протегна се с усилие и го издърпа. Останалите продължиха да излизат, а майката с мъка ги избутваше настрани и продължаваше да се напъва. Големината им бе колкото на кокоше яйце, покривката — тъмна и слузеста, а центърът им излъчваше много слаба жълта светлина. Асура, изтощена от раждането, отново заспа. Събуди се на другия ден, когато слънцето изгря. Болките бяха отшумели, около нея се въргаляха мъждукащите зародиши. Тя се зае, както винаги след раждане, да издълбае гнезда в земята, където да ги приюти. Едно по едно яйцата биваха полагани в дупки и заравяни. Майката усещаше края си, бе много изтощена от раждането, от дългия път и стотиците години живот. Най-накрая щеше да си почине, отивайки в небитието, но преди това зародишите трябва да бъдат скрити на сигурно място. Новият живот трябва да се роди. Чудовището влачеше безформеното си тяло по тъмните влажни коридори и заравяше с внимание бъдещото си поколение. Когато и последното яйце бе положено в земята, Асура се придвижи с последни сили навътре в леговището, там, където започваха тунелите на къртиземлявиците, и се сви на кълбо. Животът й започна бавно да гасне и майката не видя как леговището се изпълни със светлина. Светлината, излъчвана от зародишите, се усили и дори през пръстта, с която бяха зарити, проникваха ярки лъчи и разкъсваха подземния мрак. Нещо в леговището се размърда, светлината започна да пулсира и около всяко зарито яйце пръстта започна да се движи. Подаваха се дълги израстъци, подобни на коренища, и пълзейки по земята се проточваха и растяха. Достигаха до големия корен на Живото Дърво, впиваха се в него, пробиваха твърдата кора и пиеха от сока му. Светлината на зародишите стана невъобразима, ярка и силна, проникна през земята и освети дървото с приказни илюминации.

Щом видяха светлините, сангасите препуснаха обратно към манастира. Дежурството им край Лисичи урвар изтече. А вътре, в леговището на майката, зародишите продължаваха да пият от сока на Живото Дърво. Туптяха като сърца под студената пръст и нарастваха с всеки изминал час. Някои от тях не успяха да стигнат корените на дървото и угаснаха, но тези, които жадно пиеха, пулсираха и пръскаха светлина в мрачните тунели.

* * *

Група билярски войници от Войската на „змиите“ препускаха в галоп и нетърпеливо подвикваха на конете си да бързат. Бяха изпратени от кан-императора да търсят заобиколен път към манастира и най-накрая усилията им се увенчаха с успех. Намериха проход, който заобикаляше Кападската клисура и отвеждаше право на мястото, от което негулите охраняваха и им пречеха да преминат.

Вече наближаваха. Билярският лагер се откри съвсем скоро пред очите на конниците и виковете им станаха по-нетърпеливи. Конете тичаха бясно напред, запотени и разпенени от скоростта. Когато „змиите“ достигнаха лагера и запитаха за кан-императора, ги насочиха към една поляна встрани от шатрите, където Издулор упражняваше боя с меч, заедно с няколко войници. Мъжете, разпределени по двойки и съсредоточени в боя, не обърнаха внимание на приближаващите ездачи, но щом Издулор ги забеляза, даде веднага знак на противника си и прекъсна боя.

Войниците „змии“ скочиха от конете си и се поклониха ниско пред императора, който нетърпеливо попита:

— Е, намерихте ли нещо?

— Господарю, открихме проход, който отвежда право в гърба на преградилите ни негули.

— Чудесно — в очите на императора блеснаха искри на задоволство. — Колко души са?

— Мисля, че около сто, сто и петдесет.

— Добре, последвайте ме.

Издулор се метна на коня си и с бърз ход тръгна към императорската шатра. Когато пристигна, повика с жест очакващия го отвън придружител и нареди:

— Доведи личния ми отряд от „глигани“ и сто души от „ястребите“, готови за бой — и се обърна към „змиите“: — А вие сменете конете си и ме чакайте тук.

Придружителят и войниците се поклониха и хукнаха да изпълняват нарежданията на императора, който скочи от коня и влезе в шатрата си, където му помогнаха да се измие и приготви за бой. Когато излезе навън, строени пред шатрата го очакваха стотина войници, едри и внушителни като канари. Слънцето играеше по металните им ризници и ги обвиваше в светъл ореол. Личният отряд на императора бе специално подбран от най-едрите и силни мъже сред Войската на „глиганите“. Зад тях чакаха по-дребните и слаби „ястреби“, окачили големи арбалети на рамо, а встрани неколцината от „змиите“, подменили уморените си коне с отпочинали.

Войниците поздравиха с вик императора и се наведоха в поклон, докато той се качваше на коня си. Издулор ги огледа от гърба на коня и със силен глас извика:

— Билярци, открихме проход, който води право в гърба на негулите, които са отрязали пътя ни към манастира. Не знам за вас, но мен ме сърбят ръцете да пролея кръвта на тези негодници, които ме държат заклещен в тази клисура от толкова време насам. Да вървим.

Въодушевени възгласи посрещнаха думите на Издулор. Мъжете последваха императора си, строени в дълга редица, а около тях се тълпяха войници и се чудеха какво става. Слухът за открития път все още не се бе разпространил навсякъде из лагера. Императорският отряд спря пред шатрата на министър Кордил, който побърза да излезе и да се поклони, когато разбра, че самият Издулор го очаква навън.

— Кордиле, „змиите“ са открили път до негулите. Вече не издържам да си губя времето и лично ще отида да се разправя с тях. Ти се погрижи да свикаш съвет. Вдигнете до ден лагера и тръгвайте към прохода. Щом стигнете там, чакайте сигнал от мен. Когато го дам, значи пътят е свободен. Ще тръгнете към манастира, а аз ще ви настигна по пътя.

— Но, господарю, разумно ли е да отидете вие?

— Тръгвам, ти направи каквото ти казах — рязко отвърна императорът и препусна с коня, а войниците тичешком го последваха.

* * *

— Булик — прошепна Крамик иззад скалата. Но нито Булик, нито Вананд го чуха. Вървяха в строй след сангасите. Днес, когато Алобоготур разбра, че Асура е родила, изпрати войската си срещу обсадилата ги уголска армия. Вананд и Булик крачеха, вперили поглед пред себе си, без да се оглеждат.

— Ветровете да ги отнесат — изруга волобарът. Мъжете напредваха и скоро щяха да стигнат пътя над пропастта. Тогава щеше да е късно да ги извика. Огледа се, намери един дребен объл камък и замери Булик. Ала вместо него улучи крачещия малко по-назад Вананд, който потърка удареното място и се огледа със смръщени вежди. Щом видя Крамик обаче, изражението му се смени с изумление. Избърза напред и сръга Булик с лакът. Двамата се извърнаха към него и го загледаха, все едно е призрак. Той им се ухили и ги повика с ръка, като в същото време направи знак да мълчат, за да не издадат присъствието му. Те се спогледаха, погледнаха и напред, но явно любопитството ги зачовърка, защото, без много-много да умуват, се постараха да изоставят строя на сангасите. Съвсем небрежно и непринудено двамата намалиха постепенно ход, и когато изостанаха достатъчно, за да не бъдат чути, с бяг стигнаха до Крамик и залегнаха до него зад скалата. Никой не им обърна внимание и не ги видя.

— Къде, ветровете да те отнесат, беше досега? — попита го Булик.

— Горе и… долу — отговори Крамик, а Вананд го загледа, все едно е полудял.

— Ти какво — попита той, — да не си се побъркал?

— Ще ви обясня, последвайте ме — каза им със сериозен тон Крамик и тръгна между скалите.

— Чакай — спря го Вананд, — не трябва ли да помогнем на сангасите? Не ми е присъщо да бягам от битка, която се води в името на Биляра. Това, че ти се отрече от клетвата, не значи, че и ние сме същите страхливци.

— Стига — прекъсна го Булик.

— Елате с мен, имам да ви казвам нещо. След това, ако искаш, Вандо, върви и се бий — отговори Крамик със смръщено лице. Булик тупна с ръка Вананд по рамото:

— Хайде, Крамик не е страхливец. Да видим какво има да ни каже.

Ванад се извърна към отдалечаващите се сангаси, но накрая кимна с глава:

— Добре, само не ни губи времето напразно.

Крамик не му отговори, обърна се и тръгна между скалите. Мъжете го последваха. Докато се придвижваха по стръмния път, Булик прошепна:

— Ермиар ни каза, че си напуснал войската? Защо?

— Скоро ще научите всичко — отвърна му Крамик и продължи да ги води напред. Намираха се в подножието на голямата скала. Манастирът се издигаше от едната им страна, а от другата зееше дълбоката пропаст. Крамик ги водеше навътре в скалите, като от време на време се катереше доста ловко, което затрудняваше другарите му, особено по-пълния Булик. Неусетно тримата се озоваха в нещо като тунел, в който не проникваше и лъч от светлината на деня.

— Къде сме? — попита Булик и спря.

— В подземията на манастира — отговори Крамик, — изчакайте, сега ще донеса светлина.

Той избърза напред и след няколко минути се върна с факла в ръка.

— Още малко остава — каза волобарът и продължи нвътре. Булик и Вананд го последваха.

След около четвърт час се озоваха в нещо като галерия, където пътят се разделяше в три посоки. Крамик закрепи факлата в скална пукнатина и седна на един камък.

— Тук можем да говорим спокойно — заяви той.

— Ти май съвсем си откачил — каза Вананд, като се оглеждаше. — Как го намери това място?

В този момент от единия коридор срещу тях връхлетя нещо голямо и космато. Вананд се отдръпна стреснат назад, но в следващия момент позна Дурум, който се втурна към господаря си и зарови муцуна в ръцете му. Крамик го погали по главата, потупа го и нареди:

— Долу, Дурум.

Вълкът вирна уши, погледна умно и послушно се сви на кълбо в краката му.

Булик също си хареса един камък и седна на него. Само Вананд остана прав и с недоверие загледа Крамик.

— Ветровете да ме отнесат, не е хубава тая работа — промърмори Вананд и погледна многозначително към Булик, който очевидно имаше по-голямо доверие в Крамик и съвсем спокойно седеше и чакаше да разбере какво има да им съобщи.

А Крамик мълчеше и подбираше думите, с които да започне. Щеше да е труден и дълъг разговор, защото той бе избрал да се довери на другарите си и да им разкаже всичко, което до този момент бе крил. Те заслужаваха това.

(обратно)

21. Страшният съд

Докато падаше от сгромолясващата се кула, в съзнанието му изникнаха образи. Той видя едно дете да го хваща за ръката. То се усмихна и каза: „Не се страхувай, скоро ще бъдем заедно.“ А когато детето пусна ръката му и изчезна, той усети, че вместо да лети бързо надолу, се носи из въздуха леко и бавно. Около него се рееха облаци, окъпани от слънчевите лъчи. И изведнъж всичко избухна в някакви светлини и форми и сред тях той позна пред себе си Великия съдия.

Великият се изправи сред огнени езици и златни облаци.

— Защо съм тук? — попита го той.

— Ти пожела да станеш демон — каза Великият.

Попита го:

— Какво значи да бъда демон?

— Когато се срещнем отново, ти ще ми кажеш — усмихна се Великият.

Попита го:

— Защо живеем?

— За да се върнете при мен — каза Великият.

Попита го:

— Защо си ни изоставил?

— Оставихте ме вие — отговори.

Попита го:

— Защо те изоставихме?

— Не ми повярвахте — каза Великият.

Попита го:

— Защо не ти повярвахме?

— Защото при мен не страдахте — каза Великият.

Попита го:

— Къде да те намерим? В страданието ли?

— Защото ви обичам, съм ви дал независимост и свобода. Можете да ме намерите навсякъде, защото аз съм навсякъде. Може и да не ме намерите — отговори Великият съдия.

Попита го:

— А какво ще стане, ако не те намерим, Велики?

— Ще питате защо живеете — отговори Съдията, вдигна ръка и я постави върху главата му:

— Бъди демон.

(обратно)

XXI глава Любовният танц на асурите

— Не мога да повярвам — избоботи Булик, когато Крамик спря да говори.

Факлата вече догаряше, а Вананд несъзнателно бе зяпнал и облещил очи срещу волобара.

— И ти мислиш, че отварянето на тази книга ще донесе нещо лошо? — попита Булик след кратко мълчание.

— Каршашаранал е бил много могъщ магьосник, — отговори Крамик — ако някой успее да обсеби силите му, ще се сдобие с нечувани умения. И ако му липсва морал, може да използва тези сили, за да твори зло.

— И ти си волобар, а не човек? — попита посъвзелият се Вананд.

— Да — отговори Крамик, — аз трябваше да занеса Зелената книга в Кабур Далет, където да бъде защитена. Но се провалих. Някой я открадна от мен и дори е успял да я отвори. Сега трябва да разбера кой е и да му попреча да намери другите две книги.

— Що за история — поклати глава Вананд — и какво, ветровете да го отнесат, значи волобар. Като те гледам, си най-обикновен несретник от Войската на „сивия вълк“, същият си като Булик и мен.

— Не, не е — отговори замисленият Булик. Вананд се извърна към него:

— Какво искаш да кажеш?

— Не е същият като теб и мен.

— Вярваш ли на всички тези истории? — озадачен израз се появи на лицето на Вананд.

— Не знам — отговори Булик, — но не съм виждал досега човек, който да призовава вълци в бой и да се справя с цял отряд негули, все едно са десетгодишни хлапета.

Вананд млъкна и погледна кардешком към Крамик и свития в краката му вълк.

— Добре де — намусено отвърна той, — но ако това е истина, то какво ще правим ние?

— Трябва да предупредим императора — каза Булик, — но ти, Крамик, сигурен ли си, че тези същества — асурите, са толкова опасни?

Крамик вдигна рамене:

— Не знам, но щом върховният жрец се крие в подземията от тях и твърди, че са способни да унищожат войските на Бакуриан и Издулор, значи трябва да са опасни. Но как ще предупредите Издулор? И дали той би ви повярвал?

— На нас не, но ако съобщението идва от Ермиар?

— Да, нека намерим Ермиар — намеси се Вананд — той трябва да научи тези неща и да изпрати вест до императора.

— Щом желаете да намерите Ермиар, елате с мен — кимна Крамик. — Където е Алобоготур, там ще е и Ермиар. Аз искам да се срещна с върховния жрец, за да разбера кой ми открадна книгата.

— Да, разбира се — начумерено каза Вананд, — и Алобоготур с усмивка ще ти съобщи, като го попиташ.

Изведнъж Крамик избухна в смях и попита:

— Вандо, откога стана толкова язвителен?

— Откакто се отрече от клетвата си — с каменно лице отвърна Вананд, който винаги бе считал Крамик за добър приятел и още не можеше да му прости, че ги изостави, без да каже и дума.

— Да не губим време — каза Булик и се обърна към Крамик, — води ни.

Крамик се наведе към свития в краката му вълк и разроши нежно козината му. Дурум се изправи и впери очи в господаря си.

— Хайде, Дурум — почти нежно му прошепна Крамик, — заведи ни при Ермиар.

Вълкът се извърна и пое с бързи крачки към единия коридор. Крамик понечи да тръгне след него, но Вананд го спря:

— Ти не знаеш ли пътя? Този вълк ли ще ни води?

На Крамик започна да му омръзва от постоянните забележки и недоволства на Вананд. Той смръщи вежди и с яден тон му отвърна:

— Този вълк спаси веднъж живота ти, не го забравяй.

И последван от Булик, се изгуби по пътя, посочен от Дурум. Вананд въздъхна и бавно потегли след тях, мърморейки под носа си.

Галериите се виеха една след друга, пресичаха се, сливаха се и отново се разделяха като огромен лабиринт, но Дурум вървеше уверено напред. На места проходът ставаше толкова тесен, че едвам успяваха да се проврат. Камъкът се ронеше над главите им, а стъпките им отекваха навътре в дълбините на голямата скала. Крамик бе сменил, незнайно откъде, старата факла с нова, която светеше по-ярко. Но въпреки това мракът ги потискаше, а застоялият въздух замайваше съзнанието. Вече бяха загубили представа от колко време вървят. Умората ги обзе постепенно, а по-едрият Булик започна да усеща как остра болка пропълзява по краката му. Той стоически се опита да не й обръща внимание, но след още час не издържа и изпъшка:

— Крамик…

Волобарът спря и се извърна към него.

— Какво има? — попита той, а пламъците от факлата играеха по лицето му.

— Да починем малко, а? — слепоочията на мъжа бяха плувнали в пот.

Крамик забеляза, че Булик не е добре. Той съвсем скоро се бе възстановил от раната, нанесена от негулите. Силите не му достигаха, за да продължи без почивка.

— Добре, нека отдъхнем — съгласи се той и със силен глас се провикна: — Дурум!

Вълкът се появи от тъмнината отпред и застана до господаря си. Волобарът и двамата мъже седнаха на каменната земя и облегнаха гърбове в грапавата стена. Дори студът на камъка не успя да помрачи удоволствието на Булик от почивката.

* * *

Сангасите вървяха по пътя, ограден с бели колони. Сивкавите им широки одежди се вееха на вятъра, но почти никакъв звук не се чуваше. Сякаш призраци бродеха по земята. Пропастта зееше от двете им страни, черна и дълбока, върховете на Карпонили светеха, ясни и безоблачни, а тишината наоколо бе смазваща. Сякаш дълбоката бездна под тях изсмукваше всеки звук, всяка песен на птица или плясък на крила.

Изведнъж, когато наближиха боровата гора, сангасите се затичаха. Започнаха бавно, в лек тръст и постепенно набрали скорост, мъжете полетяха с широки крачки и развети зад себе си коси. Лицата им, мрачни и устремени, гледаха уверено напред и точно в момента, преди да навлязат в гората, като по команда извадиха широките си мечове и се понесоха между дърветата право към лагера на уголците.

А Бакуриан току-що бе научил, че Издулор е успял да премине Кападската клисура и е само на няколко километра от манастира. Канеше се да прати вест на Алобоготур, когото смяташе за съюзник. Щеше да поиска час по-скоро да го пуснат в манастира, където да се укрепи и да победи кан-императора с помощта на жреците.

Когато обаче уголски войници се спуснаха в лагера и с викове обявиха нападението на сангасите, Бакуриан се стъписа. Оплетен в магиите на върховния жрец, той не знаеше нито как да реагира, нито на какво да вярва. Бяха притъпили бдителността и здравия му разум и бе попаднал в капан.

Пред очите му премина хала — сангасите. Връхлетяха със страшна скорост, впиха се в лагера, както стрела в плът, и започнаха да посичат наред уголските войници. Бакуриан гледаше как мъжете му погиват, изненадани от устрема на сангасите. Тичешком до него приближи Тобел, първият министър, и задъхан извика:

— Билярската войска е наблизо, обградени сме.

Лудост просветна в очите на Бакуриан:

— Бийте се, бийте се! — извика той. — Сангасите са наши съюзници, Алобоготур ще ни посрещне в манастира. Бийте се!

Тобел го разтърси за раменете и с ужас в гласа викна:

— Какви съюзници, избиват ни като пилци?!

— Бийте се, бийте се! — викна Бакуриан, отскубна се от Тобел и с изваден меч хукна срещу нападащите сангаси. Уголските войници тръгнаха след него, въодушевени от страстта, с която предводителят им се хвърли срещу врага. Те все още не бяха научили, че билярците са преминали Кападската клисура и приближават в гръб. Но Тобел, който знаеше, че гибел ги очаква, изпусна меча си, хвана се за косите и едри сълзи закапаха от очите му. Никога първият министър не бе искал да бъде войник, никога не се бе стремил към това.

А Бакуриан продължаваше да тича с обезумял поглед и викове:

— Бийте се, бийте се!

Един сангас го пресрещна, кръстоса меч с него и двамата се вплетоха в смъртоносна битка. Уголскят предводител бе умел боец, а обзелата го лудост сякаш двойно увеличи силата му. Той успя да отблъсне атаката на сангаса, метна се отгоре му и хладнокръвно заби меча си право в гърдите на мъжа. Двамата се претърколиха на земята, а когато Бакуриан се изправи, целият бе изпръскан с кръв. Огледа се наоколо и завика с хрипкав глас:

— Напред към манастира, бийте се!

Обезумелият мъж хукна сред дърветата на боровата гора и се изгуби от очите на Тобел, който бършеше сълзите си и със страх гледаше как сангасите повалят уголските мъже.

В това време откъм другия край на лагера връхлетяха първите линии на билярските войски. „Сивите вълци“ бясно препускаха върху бързите си коне и с диви крясъци налетяха сред уголските шатри. Стрелите, изпратени срещу тях, не успяха да ги спрат. Извадили тежките си оръжия, „вълците“ посичаха всичко живо по пътя си. Кан-императорът бе заповядал да нямат милост към тези, които опожариха столицата му.

А Бакуриан продължаваше да тича сред дърветата, битката остана зад гърба му. Слаби викове едва достигаха до слуха му, но той продължаваше да крещи:

— Бийте се!

Погледът му стана още по-налудничав, когато видя пред себе си кулите на манастира. С удвоени сили се затича Бакуриан, прескочи един голям камък и за последен път извика:

— Бийте се, бийте се, уголци!

И полетя с неистов крясък в черната пропаст на манастира.

Кан-император Издулор изпълни заканата си. Преди над Карпонили да падне нощта, от уголската войска бяха останали само около петстотин пленници. Към останалите не бе проявена милост. Трупове покриваха земята и вятърът разнасяше миризмата на кръв.

Императорът победоносно пое към манастира, придружен от личния си отряд и сангасите, за да се срещне с върховния жрец. Войската му остана отвъд пропастта. Билярците с нетърпение очакваха новия ден, когато най-после ще напуснат негостоприемната планина, за да се завърнат по домовете си.

* * *

Нощ се спусна над Лисичи урвар. Тъмна и хладна, погълна планината и мрачни сенки запълзяха сред горите. Ярки звезди заблещукаха върху индиговия небосвод, пръснати безредно тук и там, а луната, тъжна и бяла, се надвеси над земята толкова близо, сякаш на хвърлей от нея.

В дупката под Живото Дърво все още мъждукаше жълтата светлина, но постепенно зародишите угасваха. Бяха се изтърколили от гнездата, изкопани от Асура, тъй като многократно увеличиха размера си, докато пиеха от сока на дървото, и сега лежаха струпани едно върху друго, задръстили многобройните коридори на леговището. Пипалата, с които пиеха, ги нямаше вече. Изтънели и съсухрени, те бяха потънали сред черната пръст. Постепенно светлината съвсем угасна и зародишите потънаха в мрак. И тогава започна движението. Във всяко яйце нещо се размърда, зашумя. Сърцето във вътрешността се събуди и затуптя. Обвивките им се огъваха под напора на живота, пулсиращ отвътре. И ето че една обвивка се разкъса, още една след нея, и още една… Опияняващата миризма на ядките, останали на купчинки под изгнилите плодове, ги привлече към изхода на леговището. Те запълзяха натам и с наслада изсмукваха вътрешността на разпукалите се черупки, пълни със семената на Живото Дърво, обвити в гъст като желе сладък сироп. В телата им се вля нова живителна сила, а нощният хлад ги призова към външните простори. Постепенно силуетите на съществата се измъкваха изпод черната земя, разперваха огромните си криле и политаха към бялата луна. Това бе нощта, в която децата на Майката затанцуваха танца на любовта. Всяка женска трябваше да намери своя мъжки, за да могат двамата да оцелеят във войната на асурите.

* * *

Ермиар бе объркан. Нещо странно се случва, мислеше той, нещо, което учителите не му казват. Вървяха в дълга колона по един сред тъмните коридори. Отпред и отзад в колоната вървяха сангаси, а в средата й се намираха жреците, неколцина техни ученици, няколко служители и Бендидора, която крачеше точно пред него. За миг той отклони мислите си към нея. Какво, ветровете да го отнесат, прави тя тук и защо никой не му каза, че се намира в манастира?

Косата й бе с цвета на зряло жито, а лицето помургавяло от слънцето. Стори му се още по-слаба отпреди. А с тези панталони за езда, които бе облякла, и с прибраната коса приличаше на момче. Както винаги гледаше начумерено, с някакъв див поглед, който Ермиар никак не харесваше.

Бе му обяснено, че уголците нападат манастира и затова слизат в подземията, но Ермиар усещаше, че това не е цялата истина. Ала се чувстваше все още много изтощен от отровата в кръвта си и затова не се противопостави на жреците. Те имаха право като твърдяха, че е прекалено слаб, за да участва в битки. Най-странно от всичко му се стори присъствието в манастира на Бендидора от Ябрус, но не му се искаше да води разговор с нея. Бе прекалено дръпната и особена. Надяваше се по-късно да получи обяснение от жреците.

Унесен в мисли, той се стресна и замалко да се блъсне в Бендидора, когато колоната пред него спря. Надигна се да види какво става, но освен гърбовете на хората отпред, не успя да види друго. Някакви гласове прозвучаха, но каменните тунели изкривяваха звука и Ермиар не успя да разбере нищо. Сангасите, които вървяха след него, изведнъж го избутаха и един след друг започнаха да се придвижват напред.

— Какво става? — попита ги Ермиар, но само един сангас му обърна внимание, и то не за да му отговори, а с леден глас да нареди на него и Бендидора:

— Стойте тук и не мърдайте — и избърза напред.

— Куче — изсъска изведнъж Бендидора след изчезващия в тъмното сангас.

— Какво? — слисан запита Ермиар.

Тя го погледна с пренебрежение и замълча. След това се озърна из мрачния коридор. Една факла гореше наблизо, затъкната между камъните от сангасите, които се бяха погрижили да им оставят светлина. Бендидора се върна назад, вдигна факлата и огледа внимателно каменния коридор. След това, без много да му мисли, се втурна в едно разклонение и изчезна, а заедно с нея и светлината.

— Хей — викна Ермиар и забързано тръгна след нея. Сви в тунела, където изчезна момичето и викна: — Какво правиш? Върни се.

Тя се движеше бързо, но спря и се обърна:

— Махай се — викна му и се затича напред.

— Ще се изгубиш — силно се развика Ермиар, — полудя ли?

Този път обаче Бендидора не се обърна и не каза нищо.

— Ветровете да те отнесат, ябруска вещице — изруга Ермиар и тръгна след нея.

Един-два пъти се извърна назад, но продължи да следва факлата на Бендидора.

Никой не видя как двамата изчезнаха, защото се бе случило нещо невероятно, което жреците не очакваха. Докато вървяха сред потъналите в тъмнина коридори, съзряха пред себе си светлина. Някой вървеше срещу тях. Това бе толкова странно, че сангасите, крачещи най-отпред, спряха и веднага повикаха Алобоготур. Върховният жрец се загледа с присвити очи в приближаващата ги светлина. Който и да бе проникнал в подземията, щеше да обърка плановете му. Без да се замисли, Алобоготур нареди на сангасите:

— Убийте ги.

Мъжете се втурнаха напред с извадени мечове.

Крамик видя приближаващите сангаси. Дурум настръхна, озъби се и гърлено ръмжене се разнесе в галерията.

— Тихо, Дурум — нареди Крамик, — стой на място.

Сангасите бяха много. Волобарът прецени, че тримата няма да успеят да се справят с добре обучените воини на жреците. Нуждаеше се от сенките, само така щяха да се справят със сангасите. Той се извърна към Булик:

— Бързо, трябва ми кръв.

— Какво? — мъжът реши, че не е чул добре.

— Опръскай ме с кръв — почти извика Крамик.

— Откъде да взема кръв, ветровете да го отнесат? — Булик не разбираше какво се иска от него.

В този момент Вананд, който слушаше разговора на приятелите си, извади меча, нави нагоре ръкава и с едно движение поряза лявата си ръка. Кръвта бликна по бялата му кожа. Той се протегна и завря раната си в лицето на Крамик.

— Това искаш, нали?

Волобарът пое миризмата на кръв, вдъхна дълбоко от нея и извади сабята. Черните сенки покриха косите и очите му. Той завъртя оръжието си и посрещна първия удар на приближилия ги сангас, с второто движение вече го убиваше.

Булик и Вананд гледаха с широко отворени очи как Крамик поваля като хала един след друг прииждащите сангаси.

— Какво беше това с кръвта, Вандо? — попита стъписаният Булик.

— Не знам, но го видях и тогава, на поляната, когато се бихме с негулите. Когато помирише кръв нещо му става. Някакви черни сили се вливат в него — отвърна Вананд.

— Ти си го видял?! — недоумяваше Булик.

Та нали Вананд твърдеше, че Крамик не е волобар, а обикновен човек като тях.

— Защо тогава… — но преди още да завърши въпроса, Вананд го прекъсна:

— Защото ни заряза. Не ме интересува що за чудовище е, но ние бяхме приятели, ветровете да го отнесат.

Булик кимна с разбиране и двамата продължиха да гледат как Крамик убива поредния сангас. И тогава в каменния коридор прозвуча мощен глас:

— Стига.

Алобоготур вървеше право срещу Крамик. Стъпките му бяха широки и смели, а в погледа се четеше ярост. Той вдигна двете си ръце, насочи ги към Крамик и силно извика:

— Апара тамас!

Крамик се разсмя и зловещият му смях проехтя в галерията.

Жрецът смръщи вежди, очите му мятаха искри, а заклинанието за смърт отново проехтя, пълно със злоба:

— Апара тамас!

Волобарът отново се разсмя и отговори:

— Ти си само един човек.

Щом чу това, Алобоготур замръзна. На лицето му се изписа ужас.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Къде е книгата на Каршашаранал? — попита волобарът, а сенките продължаваха да тъмнеят в очите му.

(обратно)

22. Вселената

И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Той се изпълни със странно и необяснимо усещане. Почувства се част от целия свят, почувства целия свят като част от себе си. Нещо огромно и малко, светло и тъмно пулсираше, живееше и той усети собствения си пулс и пулса на вселената да бият в един ритъм. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе и усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело: — Аз съм душата ти — каза детето, — пожелай ми форма.

И той разбра, че е демон.

(обратно)

XXII глава Демон

Ермиар следваше светлината. Извика един-два пъти след Бендидора, но тя или не го чу, или не искаше да чуе. Бе ужасно ядосан, представяше си как жреците се лутат и ги търсят из мрачните коридори. Никога не бе харесвал особено Бендидора, а сега направо имаше чувството, че я мрази. И въпреки това не можеше да я изостави сама в лабиринта от камък. На всичкото отгоре тя не вървеше направо, че да имат шанс да се върнат или да ги намерят, а свиваше в различни посоки, лъкатушеше и бързаше напред. Ермиар се стараеше да не изостава много, но тъй като не бе напълно здрав, се бавеше, докато пъргавата Бендидора бързо увеличаваше разстоянието между двамата.

Изведнъж светлината от факлата угасна, изчезна. Обгърна го черен и страховит мрак. Паника се надигна в душата му. Ами сега, как ще се върнат назад, как ще намерят път… Той спря, подпря се на студения камък и се провикна с цялата си сила:

— Бендидора-а-а.

Но никой не му отговори. Ермиар се запрепъва напред всред непрогледния мрак възможно най-бързо. Опитваше се да потисне паниката, но с всяка измината крачка му ставаше все по-трудно да запази самообладание. Хиляди пъти предпочиташе да се бие с негули, уголци или всякакви други врагове пред това, да се изгуби в тъмните галерии на манастира и да умре от жажда, глад и ужас. Отчаянието се промъкваше в съзнанието му с всяка нова крачка и само надеждата го спасяваше от паниката, която заплашваше да го обсеби. И ето че внезапно всред мрака над себе си той видя светлина. На слабите й лъчи успя да забележи, че пътят пред него завършва със стълба и метален парапет. А когато повдигна глава, разбра, че Бендидора се изкачва по стъпалата, изсечени в камъка. Ермиар я последва незабавно. Стъпало по стъпало той вървеше нагоре, хванал парапета за ориентир поради тъмнината, която го обгръщаше. Светлината от факлата едва достигаше до него, но поне намери отново момичето, знаеше, че не е сам. Продължи да се изкачва, като се чудеше къде ли ще го изведат стълбите.

Умора и болка измъчваха тялото му, но Ермиар стискаше зъби и продължаваше. Движението нагоре му даваше надежда, че ще се измъкне от подземието на манастира. Докато изкачваше стъпалата, изведнъж осъзна, че вече приближава до светлината от факлата на Бендидора, вместо да се отдалечава от нея. Скоро успя да различи и силуета й. Момичето го чакаше, облегнато на каменната стена. Бе затъкнала факлата в процеп между камъните, явно ръцете й бяха уморени. Косите й падаха свободно по раменете, а лицето й му се стори изнурено. Той се изкачи мълчаливо до нея и спря. Седна на едно стъпало и без да я поглежда, попита:

— Защо го направи?

— Не съм те карала да вървиш след мен — тросна се Бендидора.

— Глупачка — отговори й Ермиар, — скоро факлата ще угасне, а на това стълбище още не му се вижда краят. Какво си мислеше, като побягна от жреците?

— Тези хора имат черни души — отговори тихо Бендидора.

— Ха, що за ябруски суеверия? — Ермиар я изгледа изпод вежди: — Винаги съм мислел, че на тези боломитски глупости вярват само ури-сантропи.

— Ти си сляп — отвърна му Бендидора със същия тих глас, — но някой ден ще прогледнеш.

Ермиар замълча. Бендидора е напълно луда, каза си, и тревожна гънка проряза челото му, като си спомни, че е отредена за негова жена.

— Няма да прогледна, ако не намерим изход от тази тъмница — смени темата той и се изправи. — Трябва да продължим, докато факлата все още свети.

Момичето кимна, измъкна факлата от процепа в скалите и тръгна нагоре, а той я последва. Не мина много и двамата стигнаха до края на стълбите. Ала за тяхна изненада, и то неприятна — изход нямаше. Намираха се на тясна правоъгълна площадка, толкова ниска, че стояха приведени. В средата й се издигаше статуя на птица с разперени крила.

— Ветровете да ме отнесат, — ядно процеди през зъби Ермиар — в капан сме. А факлата едва гори. Няма да свети още дълго.

— Тази статуя не се намира тук случайно — отвърна със спокоен глас Бендидора и се наведе към птицата. — Защо някой ще си играе да изсече стъпала, да изгради парапет и да сложи в средата птица?

Ермиар се загледа в девойката. Може и да е права, реши той и се приближи към каменната птица. Бендидора прокара ръце по статуята:

— Красива е — каза тя и се усмихна.

Ермар изсумтя, въобще не го интересуваше дали статуята е красива.

— Крилата, крилата трябва да са ключът — продължи да говори на себе си момичето и да изучава с ръце статуята. И ето че нещо изщрака, превъртя се и стената срещу тях се задвижи. Отвори се процеп и пропусна слаба светлина.

— Ти успя — зарадва се Ермиар и се втурна към процепа. Промъкна се ловко и спря, изненадан и озадачен. Отначало реши, че е попаднал навън, но не къде да е, а в приказно красива градина. Над него блестеше нощното небе, изпъстрено от ярки звезди, лек ветрец подухваше, а из въздуха плуваха няколко светещи кълбета вечна светлина. На светлината им той успя да различи пейки и искрящи фонтани, пръснати сред дървета, храсти и треви. След по-внимателен оглед Ермиар различи тавана и големите капандури, както и стената от бял камък, ограждаща градината. Стана му ясно, че се намира в зала, изградена като зимна градина. Подобна имаше и в Исинейския дворец, но за вътрешна градина в манастира той не бе чувал. Бендидора застана до него и с интерес започна да разглежда бялата зала.

— Какво ще правим сега? — попита спокойно тя и гласът й проехтя в градината.

— По-тихо — прошепна Ермиар. — Манастирът може да е превзет от уголците. Трябва да разузнаем как стоят нещата, преди да се покажем навън.

Той се огледа още един път:

— Ела, нека видим дали сме сами в градината.

— Че кой ще се разхожда тук по това време? — прошепна Бендидора и повдигна рамене в недоумение, но тръгна след Ермиар.

Двамата се отправиха към центъра на залата, натам, където се извисяваше Живото Дърво, но изгасиха факлата. Вече разчитаха само на светлината от нощното небе и кълбетата вечна светлина.

Докато пристъпяха внимателно сред растенията, от покрива се спусна сянка и закри светлината. Нещо злокобно и огромно, с широко разперени криле се връхлетя върху Бендидора и я повали на земята. Ермиар в този момент се намираше сред дърветата и съществото не го забеляза. Сърцето му се разтуптя като лудо, когато видя светъл силует надвесен над момичето, но се осъзна и извади меча си. Втурна се с най-голямата скорост, на която бе способен, и с един замах отсече главата на звяра. Тялото се свлече върху Бендидора, която бе изгубила съзнание. Ермиар се наведе над нея, но в този момент срещу него кацна още едно крилато същество, лунните лъчи го осветиха така ясно, че Ермиар ахна. Той никога не бе виждал такава красота, дори не си бе представял, че може да съществува. Създанието приличаше на жена и сива едновременно. Но за разлика от сивите, които бяха с по-тъмен цвят, това същество искреше бяло и чисто, сякаш създадено от светлина. Чертите й бяха невероятно нежни, очите — големи и светли, а косите, както у сивите, имаха тъмен цвят и се движеха самостоятелно в различни посоки като морски талази. Ермиар забеляза на ръката й, изписани от рамото до китката, някакви непознати черни йероглифи, а петте пръста завършваха с остри нокти. Тя бе разперила настрани белите си криле и стоеше гола, приклекнала като дебнещо плячката си диво животно, с крака и ръце на земята. Когато видя, че Ермиар е обезглавил другото създание, вдигна нагоре глава и нададе силен писък. Този звук проникна в мозъка на Ермиар с невероятна болка. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне на хиляди парченца, че нож разкъсва плътта му или някой изтръгва сърцето му. И той загуби съзнание.

Събуди се, а студът проникваше до костите му. Лежеше на голата земя, а нощното небе над него блестеше ярко и необятно, изпъстрено от звезди. Намираше се някъде извън манастира всред Карпонилските гори. Създанието стоеше до него и го наблюдаваше с широко отворени очи. Той се размърда, надигна се и седна на земята с лице към нея. Нямаше как да не се възхити отново на невероятната й красота и сиянието, което тялото й излъчваше.

И в този момент, въпреки първоначалния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с това неземно същество:

— Какво си ти?

В съзнанието му прозвуча глас, нежен и топъл:

— Ти уби моя мъж — създанието не бе помръднало устните си, само продължаваше да го гледа втренчено. Гласът й проникваше единствено в неговата глава, тя не бе издала и звук, а разговаряха.

— Сега ти ще бъдеш мой мъж — продължи да звучи гласът й в главата му.

Ермиар се запита дали не сънува. Всичко това бе толкова невероятно, че разумът му отказваше да повярва. Тогава тя се приближи на сантиметри от него и той усети как го заливат топли вълни, някакъв необясним, но много приятен гъдел пропълзя по цялото му тяло.

— Ти ще бъдеш мой мъж — отново прозвуча в главата му. После тя се отдръпна.

— Но как? — попита той, уплашен и объркан. — Как ще бъда твой мъж, какво си ти?

— Аз съм асура. Трябва да оцелея и да остана единствена.

— Не мога да бъда твой мъж — отговори Ермиар, — аз съм човек.

Като чу тези думи, тя отново се озова съвсем близо до него. Вече не беше толкова красива, гневни искри летяха от очите й, а устните й се разтегнаха и откриха бели и остри зъби като на хищник.

— Ти ще бъдеш мой мъж — прозвуча гласът й в главата му. — Аз няма да умра, не толкова скоро.

Тогава асура се вкопчи в него с неочаквана сила, разпери криле, вдигна се нагоре с мощен плясък и го понесе със себе си из небесата. Когато осъзна, че лети във въздуха, Ермиар се впи с всичка сила в тялото на създанието и затвори очи. Усещаше как вятърът брули косите му и прониква във всяка гънка на дрехите. За негов късмет асура съвсем скоро отново стъпи на земята и отпусна силната си прегръдка. Ермиар разбра, че вече не се намира във въздуха, и отвори очи. Все още стискаше в ръцете си тялото на създанието и по кожата му отново пропълзя топлината. Сякаш асура излъчваше някакви вълни, нещо, което го привличаше към нея и замайваше съзнанието му. Тя се изплъзна от прегръдката му и той почти почувства болка. Тогава създанието хвана ръката му и го поведе към едно гигантско дърво. Скрита в огромното му коренище, зееше черна дупка. Двамата потънаха навътре в леговището на Майката.

— Какво е това място? — попита Ермиар и се огледа. Навсякъде из леговището се въргаляха изпокъсаните зародишни обвивки. Той виждаше благодарение на сиянието, което излъчваше асура. Отговорът прозвуча в съзнанието му:

— Това е убежището в корените на Живото Дърво, което пази паметта на пазителката. Тук е моето начало и моят край.

— Обясни ми — попита отново обърканият Ермиар, — що за създание си ти? Имаш ли име?

Необикновена песен прозвуча в отговор на питането му. Бе я чувал веднъж, в Кодили, но сега звукът бе несравнимо по-вълшебен:

Чудна, страшна и красива, разперила крила, неописуема, зловеща, по-черна от смъртта. Отровна, злобна, но и мила, по-нежна от роса, могъща, силна, дива като вековната земя. И зла е, но и жива е, по-жива от дъха, по-свежа е от въздуха, по-мокра от вода. След стъпките й кървави, разкъсали плътта, ще тръгне пътят към орендата, ела след мен, ела. След вековете в тъмни доби, след времена на мрачен студ, от древната памет, от древната гръд ще се изправи велика, по-силна от смърт и тайна ще пази за вълшебния път. По пътя да тръгнеш, е лунна мечта и скрита, загадъчна, необичайна съдба. Маг я раздели, обви я в мъгла и тайната скри в черната земя.

Песента спря и той се почувства зле, сякаш някой му отне радостта. Но асура не млъкна и магнетичният й глас продължи да звучи в съзнанието му:

— Древна магия ме е сътворила, а Дървото е носител на паметта ми. Аз съм пазителка на могъща сила и голяма тайна. Нямам нужда от име, защото накрая ще остана само аз. Родих се тази нощ заедно с други асури и трябва със сила да заслужа правото да живея. Няма да оцелея без мъж, а ти го уби. Сега ти ще бъдеш мой мъж.

Светлото създание се доближи до него и той отново почувства омайващата топлина на тялото му:

— Трябва да заслужа дългия живот на Майката, въпреки че ще изгубя паметта си. Това е съдбата, която ще изпълня.

— Каква е тайната, която пазиш? — попита Ермиар.

— Не е за теб тази съдба — отговори му асура и се приближи още повече. — Трябва да бързаме, скоро тук може да се завърнат и други.

Необикновеното създание бе на дъх от него и протегна ръце. Прегръдката й го изпълни с топлина и копнеж, Ермиар надникна в светлите й очи и сетивата му се изпълниха с нежно блаженство. Той отново усети електричеството на тялото й, главата му се омая от нейната топлина и времето изгуби значение.

Ермиар почувства хладина и отвори очи. Асура бе легнала до него, дъхът й бе равномерен, а очите затворени. Едното й крило лежеше върху него и го спасяваше с топлината си от студа. В този момент нещо прошумоля около входа на леговището. Асура скочи и се присви като дебнещ хищник, устните й оголиха белите зъби, а в очите й просветнаха кръвожадни искри.

— Идват да пият — прозвуча гласът й в съзнанието му, — трябва да ги убия.

— За кого говориш? — попита я той.

— За асурите, идват да пият от Живото Дърво. Ние чувстваме жажда за сока му, живеем чрез него. Чрез този сок получаваме паметта си, която дървото съхранява, защото Майката забравя коя е. Тя помни само пътя дотук, чрез инстинкта да продължи рода ни, но всичко останало вековете заличават от съзнанието й.

Създанието с дебнещи, тихи стъпки се отправи към изхода, а Ермиар остана да гледа след нея, объркан и уплашен. Намираше се в огромна дупка под земята сред непознати същества, избиващи се едно друго. Заедно с асура се отдалечи и светлината и около Ермиар настана мрак. Той облече набързо дрехите си и опипом тръгна след съществото. Каквото ще да става, реши Ермиар, бе му омръзнало да стои под земята в дълбоката тъмнина. Едва бе успял да намери изход от подземията на манастира, а сега асура отново го бе завлякла в мрака. Дори да го убият и разкъсат на парчета, поне да зърне за последен път слънцето.

Светлото създание съвсем се скри от погледа му и го остави сляп в черната дупка. Той се движеше на колене, защото височината на леговището не му позволяваше да се изправи, въпреки че бе доста широко. По ръцете му се наслоиха пръст, гнили листа и какво ли не. Сърцето му туптеше бързо и силно, гризеше го страхът от създанията, населяващи това място, но се мъчеше да го превъзмогне и продължаваше напред. Усети, че се оплита в някакво коренище, опита да се върне назад, но ръкавът му се закачи за нещо. Той се дръпна рязко, за да се откачи, и чу, как нещото издрънча като метал. Това събуди любопитството му и той опипом намери загадъчния предмет. На опипване беше като правоъгълна релефна кутия, но без светлина нямаше как да разбере какво точно представлява. Доста тежка за големината си, кутията щеше да го затрудни по пътя му към изхода, но той реши да я вземе със себе си.

Ермиар продължи да се лута опипом сред леговището. Заплиташе се в мощните корени на Живото Дърво, натъкваше се на твърди буци пръст, докато най-накрая отпред се появи светлина. Той бързо пропълзя към нея. Лъчите на слънцето проникваха в черното леговище и в гърдите му, в ритъм със сърцето, затуптя надеждата, че ще се измъкне невредим от убежището на асурите. Изкачи се нагоре по полегатия наклон към изхода и подаде глава навън. Бе късно утро, слънцето грееше високо над Лисичи урвар и вече топлеше. Ермиар не видя нищо обезпокоително и се измъкна напълно от дупката. Нощта бе тежка и изтощителна и видът му ясно го показваше — изпокъсани и кални дрехи, бледо лице, хлътнали, стреснати очи. Погледна кутията, която носеше в калните си ръце. Ала предметът, който намери сред коренищата на Живото Дърво не бе кутия, а книга. Изтупа я, доколкото можа, от пръстта и видя, че е обкована цялата в метал, и то така, че самата книга оставаше изцяло вътре, като затворена в кутия. Ермиар не виждаше за първи път такъв предмет. Имаше подобни в библиотеката на манастира и в Исинейската. Металната им обвивка бе изработена във форма, копираща книгата, положена вътре. А отпред и отзад бяха гравирани образи и надписи на савхи, които той не разбираше. Забеляза, че е заключена, но не видя никъде ключалка. Имаше само една странна пластина, в чийто десен край се веждаше дребен йероглиф. Този йероглиф бе единственото познато му нещо от всички надписи по метала, защото удивително приличаше на черните йероглифи по ръката на асура. Въпреки че книгата предизвика интереса му, той спря да й обръща внимание и се огледа наоколо. Трябваше да изчезне колкото е възможно по-бързо от това място. Той се затича към група дървета, които съзря наблизо, но още преди да ги достигне, се спря. Видя три тела да лежат на земята и любопитството го накара да ги приближи. Това бяха асури. Едното същество бе мъжко и също толкова красиво като женските. Бяха мъртви, в телата им зееха жестоки рани, кървящи с тъмно-жълта кръв. Приживе кожата им излъчваше светлина, която сега бе угаснала, а ранената плът сивееше грозно. Двете женски си приличаха като две капки вода и Ермиар не разбра коя от тях го бе отвлякла за свой мъж. Стана му тъжно за погубената им красота, но определено предпочиташе да са мъртви. Те бяха колкото прелестни и магични, толкова зловещи и страшни едновременно. Изведнъж едното създание отвори очи и се втренчи в него. Тръпки на ужас пропълзяха по кожата на Ермиар и той замръзна на място. Асура видя книгата в ръцете му и очите й се разшириха, огромни и тревожни.

— Върни я — прозвуча гласът й в съзнанието му, — върни книгата.

Той погледна предмета в ръцете си и видя нещо изумително. Близостта на книгата със съществата я бяха преобразили. Металният обков беше като току-що излъскан и по повърхността му проблясваха искри. Но най-странна бе пластината с малкия йероглиф в десния си край. Тя бе станала бяла и светлееше, сякаш е от кожа на асура, а йероглифът стоеше черен, също както по ръката на създанието. Погледът му се отклони към ръката на създанието и видя в очите й, че е на прав път. Тя се опита да премести ръката си и да я скрие под крилото, но силите не й достигнаха. Създанието умираше. Без да се замисля, Ермиар направи първото нещо, което му хрумна. Наведе се до асура, хвана ръката й и започна да пише с нея по пластината. Твърдият и остър нокът на съществото потъваше в светлата пластина и оставяше черни следи.

— Не, не го прави, върни книгата — гласът на асура бе съвсем изнемощял.

Ермиар не я послуша. Той внимателно преписваше всяка черта и завъртулка от ръката й. Когато и последният знак бе изписан, обковът изщрака с ясен звук и се отвори. Той грабна книгата и хукна към гората, където можеше да намери подслон. Строполи се изнемощял до едно дърво и сложи книгата на коленете си. Не знаеше нито къде се намира, нито как ще се измъкне от планината. Не искаше да мисли за това, защото знаеше, че най-вероятно няма да оцелее.

Ермиар отгърна корицата на книгата. Тя бе написана на савхи, език, който той не разбираше. Очите му зашариха по красиво изписаните знаци и изведнъж осъзна, че чете. Завъртулките следваха една след друга и изграждаха образи в мозъка му, гората около него избледня и постепенно изчезна. Той остана сам насред нищото, заобиколен от виденията на собственото си съзнание, видения, които кой знае защо му се струваха познати и сякаш вече сънувани. Детето, магьосникът, жрицата, императорът и императрицата… всички те, и отшелникът, и демонът… го поведоха по пътя на орендата.

И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Ермиар се изпълни със странно и необяснимо усещане. Почувства се част от целия свят, почувства целия свят като част от себе си. Нещо огромно и малко, светло и тъмно пулсираше, живееше и той усети собствения си пулс и пулса на вселената да бият в един ритъм. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе и усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело: — Аз съм душата ти — каза детето, — пожелай ми форма.

И той разбра, че е демон.

Ермиар се изправи, а от това, което бе представлявал, не бе останала и следа. Когато се появи в гората с книгата в ръце, той бе объркан и уплашен младеж, търсещ себе си и жадуващ да разбере смисъла на своя живот. А се изправи демон, могъщ и силен, творец на душата си. Овладял орендата — свръхестествената сила, живееща у всяко живо същество, той си пожела форма на кон и препусна с него из зелените поляни на Карпонили.

И остана неоткрита третата книга, но се родиха демон, юда и магьосник.

А над Гелда Валуния надвисваха злокобни сили, мрак и черно безвремие… и нищо нямаше да е вече същото.

(обратно)

Информация за текста

© 2009 Хедер Меспи

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-12-09 13:12:59

Оглавление

I главаПесента за семейството

II главаСтети-сантропи — управляващата каста

III главаДецата на Асура

IV главаСалистар

V главаВойната

VI главаВсяко пътуване е приключение

VII главаСън

VIII главаПредсказание

IX главаОбсадата

X главаМедальонът

XI главаГелда Валуния

XII главаЧерна Юда

XIII главаСъзвездия

XIV главаЗелената книга

XV главаОренда

Глава XVIВълци

XVII главаЧертозите на демона

XVIII главаЦвят на живото дърво

XIX главаКражба

XX главаДух

XXI главаЛюбовният танц на асурите

XXII главаДемон

Реклама на сайте