«Дракони на пролетната зора»

Маргарет Вайс, Трейси ХикманДракони на пролетната зора ДРАКОНИ НА ПРОЛЕТНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ Китиара, дните се люлеятМежду очакване и мрак, и в съжаления.Сега, когато пиша, тъмни облациСе спускат над града и бавятИ мисълта, и изгрева. А улицитеБлуждаят между светлината и нощта.И превъзмогнал своите колебанияУспявам да ти кажа:Щом те няма,Ти ставаш още по-красива и обсебваща —Като дъха на орхидеи в жарка нощ.Страстта кръжи из вените като акула,Унищожава всички сетива, освен вкуса,Заложен в нея — вкус на кръв.Започва тя със лекичко ухапване,А после те разкъсва и усещашКак пламъкът от слабините се надигаКато в тунел към гърлото. И затоваНощта е тъй богата на копнежи,На битки, търсещи примирение.Бих се поддал на нощната съблазънИ с друга бих те заменил,Благословена и безименнаВъв мрака.Ала когато дойде онзи час,когато слънцето преплита блясъкС догарящата светлина на лампитеВ дъга из локвите, аз тръгвам…И въпреки че бурята не спира,Си спомням Стърм, Лорана, другите…Най-вече Стърм, защото той умееда вижда слънцето през облак и мъгла.Как бих ги изоставил?Затова, във сянката —не твоята, а сянката на здрача,След който винаги настъпва изгрев,Аз яхвам бурята.

— Виж, Берели тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували по тези места и никога не съм я виждали.

— Защо да е странно? Пожарът е унищожил повечето храсти, това е. Или е направена от животни.

— Да тръгнем по нея. Ако е била направена от животни, може да попаднем на някоя сърна. Цял ден нищо не сме ударили. Не обичам да се прибирам вкъщи с празни ръце.

Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Вдигам рамене и поемам след нея. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно — няма лози, които да те препъват и бодливи храсти, които да късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.

Вървим дълго и накрая започвам да се изморявала Объркала се е — не животни са утъпкали тази пътека, а хора, и то отдавна. Цял ден нищо не видяхме. Животните или са измрели, или са избягали. Тази вечер няма да има прясно месо.

Продължаваме да вървим. Слънцето е високо в небето. Уморен съм, гладен съм. Не видяхме и следа от живо същество.

— Да се връщаме, сестричке. Тук няма да намерим нищо.